|
Getting your Trinity Audio player ready...
|
Г-н Ковачев, Вашият баща Христо Ковачев е един от доайените на българското документално кино. Носител е на седемдесет и четири награди, от които тринайсет Grand pris. „Но може ли да се радваш на това, да те уважават в чужбина, а не в собствената ти страна?“, пита той, тъй като професионалният му живот потвърждава максимата, че никой не е пророк в собствената си страна. Как си обяснявате, че повечето му награди са чуждестранни, макар че е автор на филма „Човек от народа“, възхваляващ тогавашния социалистически диктатор Тодор Живков?
ОК: Сега е лесно да се каже, че Тодор Живков е диктатор. Тогава не беше така. Освен това според мен в този поръчков филм баща ми спази благоприличие, без да се просва на килимчето пред Живков, както направиха много негови колеги. Имаше един генерал – Кашев, шеф на всемогъщото Управление за безопасност и охрана. Един ден се обадил на генералния директор на Българската кинематография Никола Ненов и му наредил да се направи документален филм за 70-годишнината на другаря Живков. И Ненов звъни първо на баща ми да му възложи филма. Такова предложение не се отказва, в онези години това беше равносилно на харакири. И баща ми направи този филм. Веднъж си говорихме и той ми каза: „Дано другарят Живков го хареса, иначе – край с мен”. А това че след като избухна демокрацията, тези, които му завиждаха за възложения филм, първи гракнаха срещу него, оставям на тяхната съвест.
На какво според Вас се дължи големият интерес на международната критика към тогавашната ни филмова документалистика?
ОК: Тогава цензурата се беше концентрирала върху игралното кино и много от документалистите си позволяваха да критикуват сериозно обществото на социализма. Освен това израсна едно силно поколение от режисьори, които направиха много добри филми. А западната критика съвсем естествено харесваше подобни филми и често те получаваха големи награди на международните фестивали.
Документалният Ви филм „Киното срещу властта“ разкрива инструментите на тоталитарната власт за репресии и подчинение на киното. Вярно ли е, че, показвайки упадъка на морала в дадено общество, киното може да застане срещу управляващата го власт?
ОК: Нека не преувеличаваме. Изкуството често се опитва да застане срещу властта, но това изобщо не я плаши. Говореше се, че управляващите разрешават да се направи критичен филм, за да се „изпусне парата” и да не се стигне до по-сериозни стълкновения с киногилдията. Така или иначе, изкуството рядко може да развали настроението на властимащите, обикновено те предварително са взели мерки за разединение на творците.
За щастие Вашите филми са признати и в България, и в чужбина. Кои от наградите Ви като актьор, сценарист и оператор приемате за най-голямо признание?
ОК: Недостигнати са двете ми награди за най-добра детска роля в Москва и Венеция. Тогава в света имаше няколко фестивала, а тези бяха от най-големите. Днес всеки ден има десетки фестивали и някак си е по-лесно да се накичиш с награди. Получих наградите на критиката в Тампере и Краков – това е сериозна работа. В България филмите ми се отбелязват скромно – веднъж награда за режисура в Пловдив. Но най-голямата награда е като те срещнат непознати хора на улицата и хвалят филма ти. Тогава изчезва умората и няколко минути дишаш по-леко.
Г-н Карамитев, звездата на Вашия баща изгрява отново чрез Вашите документални филми за живота му. Първият – „Апостол Карамитев“ излиза през 2010 година и е удостоен с престижни награди у нас и в САЩ. Какво според Вас накара критиците в Охайо и в Лос Анжелис да го наградят макар това да е била първата им среща с баща Ви?
МК: Това се опитвам да разбера и аз. Предполагам, че един от факторите е, че са осъзнали същността. Филмът е динамичен, преведен на английски, не на последно място – спечелил е международни награди на фестивали, а е признат и в страната, от която пристига… Много са причините. Не бих могъл да отговоря еднозначно, но в едно съм сигурен – артистичното изображение на Апостол Карамитев им прави силно впечатление.
Вторият – „Апостол – силата на духа“, в който си сътрудничите с Олег Ковачев, е по повод 100-годишнината от рождението му. В София премиерата му се състоя през октомври 2023 година в кино „Влайкова“ при препълнен с правостоящи салон. 21-годишен младеж ми сподели, че се е просълзил три пъти по време на прожекцията. Бил е респектиран от трудолюбието на Вашия баща, от почитта му към изкуството, към колосите в други области като към Гунди, както и към своите близки – обръщал се е с уважителна форма към майка си дори в предстмъртните си часове. Вашият филм е в състояние да предаде Апостоловия дух на младите хора. Как постигнахте този резултат?
МК: Постигнахме това заедно с Олег Ковачев, който положи много „къртовски“ труд по монтажа и при подбора на материала. С него работихме много добре и съм благодарен, че ми се случи нещо подобно в този живот.
Защо избрахте именно Олег Ковачев да си спомня и да разказва за баща Ви с Вас?
МК: Защото ние двамата решихме да създадем този филм. Постигнахме разбирателство, единомислие и хармония в съвместната работа. За мен е удоволствие е да работя с личност като Олег.
Какво знаете за създаването на филма „Легенда за любовта“ от 1957 година, който можахме да видим в кино „Влайкова“ през октомври 2023 година? В него главната роля изпълнява баща Ви, партнирайки си с Емилия Радева.
МК: Филмът е създаден скоро след края на Втората Световна война. Петдесетте години са време на нови надежди, ентусиазъм и технологични нововъведения в кино производството. Това е копродукция между България и тогавашна Чехословакия (която днес е разделена на две държави, както знаем). Тогава е имало възможност за по-голям бюджет, тъй като държавата е финансирала 100 % от филмопроизводството. Авторът е турчин – Низим Хикмет, лауреат на най-високата международна литературна награда. В тогавашна Турция не са проявили никакъв интерес към тази творба. Чехия и България събират екипи и правят две версии на историята – една българска и една чешка – с два различни състава. Главен актьор и в двата състава е Апостол Карамитев, който е трябвало да снима с двата състава (при двойно работно време) и да произнася репликите си на български и на чешки, тъй като тогава всички филми са били озвучавани след заснемането и монтажа. Емилия Радева споделя в една от своите книги, че филмът е предизвикал огромен успех, особено в България, както и че е получила безброй писма от възхитени представители на различни възрастови групи. Интересно е, че в този случай се потвърждава едно неписано правило при филмовото разпространение – никога не можеш да предвидиш какъв ще бъде зрителският интерес към някой филм.
Вие наричате документалния си филм от 2016 година „По стъпките на предците ни в Окситания“ пътепис. Той обаче постига една много по-висока цел – повишаване на националното ни самосъзнание чрез утвърждаване ролята на българския дух в културното развитие на Западна Европа. Как се роди тази Ваша творба?
МК: Това беше крайната фаза на дълбокото ми желание да разкажа на хората около мен за моята култура, страна, както и какво ние, българите, сме дали на Европа. Точно по това време се срещнах с Дамян Попхристов по време на едно пътуване из Южна Франция. Обедини ни желанието да разкажем непопулярни факти и събития от нашата история, която е свързана с европейската. Многократно са ми задавали въпроса „Какво е българският дух“? Това е вечният стремеж към свобода. Много извори вече свидетелстват за фактите, представени в този филм. На това съм наблегнал – на фактите. Ние, сегашните, днешните българи имаме нужда да знаем истините от нашата история, имаме нужда от самочувствието, което заслужаваме, и от историята която ни свързва.
Вярвате ли, че духовните мостове, издигани между държавите, като моста, който този Ваш филм издига между България и Франция (някогашна Окситания), могат да рушат политическите и икономически бариери между народите?
МК: Не знам колко могат да рушат, но съм сигурен, че са нужни. Тези духовни мостове помагат не само на нас, те помагат на всички.
Оценявайки високо творбата Ви, американската критика демонстрира интерес към българското средновековие. На какво се дължи той според вас?
МК: На това, че представените факти не им бяха познати. Разказът е разбираем дори за хора, не познаващи европейската история. Много голям интерес проявиха към нашия, създаден от Учителя Беинса Дуно (Петър Дънов), танц Паневритмия. Впечатление им направи и музиката. Съвкупността от всички тези елементи в точни пропорции даде добър резултат.
Игралното кино започва от действителността и отива отвъд нея. Позволено ли е документалното кино да си измисля?
ОК: Понякога е задължително, за да направиш филма още по-силен. Но трябва да е с мярка – все пак истината е основата на документалното кино.
МК: Според мен е позволено в рамките (параметрите) на действителността.
Обикновено артистичните професии се възприемат идеалистично. Вие снимали ли сте (се) просто за пари?
ОК: Работата ми никога не е била заплатена нормално. Парите все са малко или съвсем малко. Но удоволствието, докато работиш по филма, е голямо. Трябва само да имаш сърце и душа.
МК: Имал съм малко такива моменти, но не съжалявам. Когато ми се е случвало да работя така, винаги съм намирал някаква поука, някакъв смисъл в тази работа.
Г-н Ковачев, сама по себе си всяка серия от „Бразди“ по БНТ, е един Ваш документален филм. Може ли да се каже, че чрез тази поредица Вие апелирате за завръщането на страната ни към традициите и ценностите й?
ОК: „Бразди” се прави от 12 човека, а и по начало в телевизията ролята на режисьора е по-скромна. Там на преден план са тези, които намират обектите, заснемат ги, после ги оформят като части от цялото предаване. Да, всички от екипа работим с надеждата да възродим традиционните ценности на българското земеделие. Но тази задача се отдалечава с всяка година. А те вече наближават 17, откакто започнах работа в „Бразди”.
Вие сте работили в СИФ – Студия за игрални филми – „Бояна“ („Ню Бояна филмс“ АД) и сте били член на СБФД – Съюз на българските филмови дейци. Каква е ролята на подобни институции в кино индустрията?
ОК: Отдавна не съм член на СБФД. Тази организация отдавна изгуби значението, което имаше преди години. Помня времето, когато в Киноцентъра работеха хиляди професионалисти. Но когато държавата абдикира от него, те се разпиляха, някои започнаха да работят каквото и да е, за да оцелеят. Аз също минах през тежък период. Оцелях. Държавните институции са силни, когато са финансирани, творците също. Останаха само спомените за Киноцентъра.
Благодарение на организираната от Вас кампания за обновяване на най-старото кино в София, кино „Влайкова“, част от читалище „Антон Страшимиров“, удобството на зрителите и качеството на излъчване повишиха многократно нивото си. Вие участвате в Ръководството на читалището. Какви филми се прожектират в кино „Влайкова“ и каква атмосфера бихте искали да се създаде в него, определяйки програмата?
ОК: Вече успяхме да създадем имидж на кино „Влайкова” като средище на културата в София. При нас не се гледат екшъни, трилъри, ужаси и други повърхностни филми – просто няма зрители за тях. Но българското и европейското кино се радват на голям интерес. Програмата се съставя от колежка, която умело води зрителя към качествени филми. Ние сме домакини на джаз и класически концерти, на театрални постановки. Представяме книги, често провеждаме празненства за деца. Все пак сме читалище и едно от важните неща е да разпръскваме изкуство и просвета.
Водите детската театрална школа ОК към това читалище. Убеждавате ли се в хода на работата си с децата, че изкуствата ги облагородяват? Разпознавате ли новите кино звезди сред тях?
ОК: Отдавна само пиша пиесите за детската театрална трупа. Нямам време да се занимавам с репетициите, но имам достоен заместник в лицето на Николета Алексиева. Някои от децата – а те са близо 300, преминали през нашата школа – учат в НАТФИЗ и в други актьорски академии.
Г-н Карамитев, преди дни излезе от печат Вашата, в съавторство с д-р Олга Маркова книга „Рицарят на доброто“, представяща Апостол Карамитев просто като човек. Върху какво работите сега?
МК: Работя по две новели от Сергей Комитски (Светла му памет!). Интересното за мен е, че и в двата разказа става дума за музиканти и е необходима разнообразна музика. Имам приятели музиканти и знам, че те живеят в музика дори когато не свирят. Там е драмата в тези новели. Написани са с много любов към хората на музиката и с прекрасно чувство за хумор. Работя с огромно удоволствие и се радвам, че открих съмишленици. Както знаете, филмови проекти се реализират с екип. Невъзможно е сам да правиш професионално кино. Това поглъща цялото ми внимание сега.
Оскар Уайлд твърди, че животът имитира изкуството повече, отколкото изкуството имитира живота. В този смисъл може ли да се каже, че животът имитира киното повече, отколкото киното имитира живота?
ОК: Ох, напоследък животът ни е пълна имитация на живот. Не знам кое имитира другото, но със сигурност животът предоставя сюжети, които киното не би могло да измисли. Толкова са невероятни, че ако се напише сценарий по някои житейски случки, хората ще кажат: „Е, като на кино сте го измислили!”. Затова напоследък се опитвам да пиша кратки разказчета – някои измислени, други преживени. И често читателите не разбират кое е истина и кое – измислица.
МК: Може да се каже и едното, и другото, зависи кой ден от седмицата е. (Шегата си е шега.) Оскар Уайлд е мъдър творец и със сигурност има право. Когато стана мъдър като него, бих могъл да Ви дам свестен отговор на този въпрос. Аз вярвам, че киното (изкуството) може да помага на хората да приемат реалността.
