Акад. Пламен Карталов: Във „Фалстаф“ отново даваме възможност на българските певци да се развиват кариерно, съизмервайки се с колегите си от цял свят
Диригентът маестро Григор Паликаров: „Фалстаф“ е едно великолепно заглавие, което незаслужено не се нарежда по популярност до „Риголето“, „Травиата“ и „Трубадур“. Композиторът Джузепе Верди е един дълголетник за разлика от повечето композитори през Романтизма, които си отиват млади. Той има късмета, макар да е връстник на Рихард Вагнер, да си отиде много след него, успявайки да влезе дори в първата година на XX век. Интересното е, че в неговото творчество, предимно оперно, защото той е известен с него, ставаме свидетели на феноменална еволюция. Започвайки от „Набуко“, той извървява огромен път, който не спира до последния му опус. „Фалстаф“ е едно композиционно съвършенство без никакви условности, без никакви забележки, без нито един недостатък. Това е единствената, може би, опера на Верди, в която не е съкратено нищо (защото в популярните „Риголето“, „Травиата“ и „Трубадур“, дори и в предпоследната му опера „Отело“, много неща са изрязани), нито един такт. В тази постановка няма какво да се изреже, толкова е съвършена.
Начинът, по който Верди изгражда музикалната си драматургия във „Фалстаф“, е уникален. Няма да чуете Di Piano, di Piano, няма да чуете La Donna e mobile и може би на това се дължи по-малката й популярност. Но това е един съвършен опус, който поставя изключително много предизвикателства пред всички изпълнители. На първо място, пред певците, пред всеки от десетте персонажа, които виждаме на сцената. Техните партии са написани като една плетеница, като един калейдоскоп, като един килим, който трябва да се тъче и не може да има дори една грешна нишка. По този начин всеки певец има своята пълноценна изява само в колектив, само едновременно с другите певци. Да, има арии, но те нямат толкова голямо самостоятелно значение, колкото в цялата драматургия. Важно цялостното въздействие на тази опера, което е уникално.
Операта е предизвикателна и за оркестъра, който трябва да изсвири много и много трудни неща. Той трябва да бъде съвършен партньор на певците, за да могат заедно да осъществят драматургичния замисъл на Верди. Ако съпоставим тази опера с творчеството на Пучини, който тогава тъкмо набира скорост, тя е негов своеобразен антипод. При него всичко е rubato, много свободно, подчинено на фразата. Тук всичко е подчинено на драматургията. Пулсацията на операта не се променя, променя се характерът на музиката – тя става лирична, комична, на моменти – леко драматична, но пулсацията трябва да се запази. А това за диригента е убийствено трудно. Защото той трябва да подад едно темпо, най-точното. И ако се наложи да го смени в който и да е от следващите епизоди, значи проблемът е в него. Той трябва да подаде това темпо, което е перфектно за всички останали епизоди в дадената картина. За мен като диригент това на първо място е огромно предизвикателство и на второ – огромно удоволствие. Партнирам си с великолепни солисти, имаме страхотен режисьор, който музикално е толкова навътре в нещата, че на моменти дори иска повече от мен и това е прекрасно“.
Режисьорът Марко Гандини: „Фалстаф“ е абсолютен шедьовър. В Италия и в Европа е много често представяна опера. Присъства в програмата на „Ла скала“ и сега. Поставял съм четири различни представления на „Фалстаф“. Това е комична или иронична опера, в която Верди, чрез своите герои, се забавлява, като осмива живота и поглежда старостта с усмивка и ирония. Така че историята всъщност едно голямо забавление: на жените с Фалстаф, както и на Фалстаф с тях. „Без мен няма да се забавлявате“, казва той. Желаещите да гледат и да аплодират първото представление на тази опера в „Ла скала“ са чакали на огромна опашка.
„Фалстаф“ е една иновация. Верди създава думата в действие. Дума и действие. Дори значението на думата създава музикална атмосфера. Либретото е много богато на фонетични стимули, на специфични думи, на едно много фино разделение на думата. Това създава възможността да се предложи бърза и винаги различна музика. От време на време – някоя шега, след което – смяна. Това е една единствена форма от началото до края, наподобяваща конно надбягване, тичане до финала – голямата сцена.
Внимание! При комичните опери, които обикновено имат щастлив край, съществува един малък проблем. Доста често краят им е много досаден – историята вече е разказана и е ясно как ще завърши. Така че интересът на публиката спада. Това е типична характеристика на комичните опери. Либретистът на „Фалстаф“ Ариго Бойто, изключителен музикант и невероятен литератор, пише писмо до Верди, в което му напомня: „Трябва да внимаваме с края“. Така те измислят грандиозната сцена в гората, представляваща великолепие от невероятна игра, която може да бъде сравнена с последното действие на „Сватбата на Фигаро“ в градината. Краят на „Фалстаф“ е едно неспирно движение, един празник, на който всички са маскирани. Верди с изключителна гениалност написва гениалната и много красива фуга – нещо, като да отвориш шампанското. И така двамата гении – Верди и Бойто – с изключителна интелигентност и с голям опит изграждат опера, която от началото до края нито за миг не спира да приковава вниманието на зрителите към сцената“.
Последната опера на Верди – гениалният шедьовър „Фалстаф“ – идва на сцената на Софийската опера и балет, за да утвърди съвършенството в музиката и литературата в наши дни.
Датите на представленията можете да видите тук.
