Пиеса за загубата на човешката идентичност и моралността, за оскверняването на изкуството и за „оправданата пасивност“, костващата понякога живота ни
Хаотично нахвърляни риторични въпроси, постмодерен текст, обръщащ класическата Шекспирова пиеса „Хамлет“ наопаки, разпад на езика и смисъла се забиват като остър нож в сърцата ни, за да осмислим посланието на пиесата „Розенкранц и Гилдентерн са мъртви“ от Том Стопард – човешките същества оскверняват изкуството и губейки идентичността и морала си, пасивно губят живота си.
С блестящите си превъплъщения актьорският състав засвидетелства подкрепа на авторовата идея, както и публиката – с аплодисментите си.
Интелектуалната комедия „Розенкранц и Гилденстерн“ изследва теми като случайността, съдбата, смъртта, свободата, личния избор, природата на истината и неспособността на езика да описва вярно „реалността“.
Дебютът й на Единбургския фестивал през 1966 г. е отразен в пресата ужасяващо. Едно от заглавията е: „За какво става дума, Том?“. Но когато театралният критик на The Observer го нарича „най-брилянтният дебют от Джон Ардън насам“, отношението към Том Стопард рязко се променя. След премиерата в Лондон критиката описва пиесата като „най-брилянтният драматургичен дебют на 60-те“, „най-важното събитие в британския театър след Пинтър“.
Режисьорът Боян Крачолов: „Това е историята на двама маргинални герои от „Хамлет“ (пиесата на пиесите), които се опитват да оцелеят в ситуация, която по презумпция предвещава тяхната смърт. Поради тази причина те предпочитат да изберат една своеобразна „политика на ненамеса“ – тоест да сведат до минимум ситуациите, в които ще трябва да вземат реално решение. Наместо това те предпочитат да ги пресъздават, да ги превъртат и преиграват, за да могат да ги осмислят възможно най-добре и да предприемат определен ход единствено когато решат, че са наясно с цялата ситуация – стратегия, която обаче в крайна сметка се оказва неправилна. Защото какво същински означава политика на ненамеса – особено в настоящата ни действителност? И може ли изобщо да има такава политика?
Този текст, писан преди почти 60 години, сякаш съдържа в себе си едно определено предсказание, което едва сега започва да се сбъдва – предсказание, което се отнася до кризата на идентичността, неспособност за избор (и, съответно, неспособността за отказ от нещо за сметка на друго), криза на творчеството (сведено до „ентъртеймънт“), криза на властта (или на властта, на „имиджа“ на тази власт), както и криза на суверена. В този смисъл се опасявам, че макар и Хамлет да е присъщ – и своего рода, актуален – за всяко време, настоящето принадлежи на Розенкранц и Гилденстерн. Защото докато двамата се препират един с друг в подножието на Олимп, на самия връх на планината вилнеят гръмотевици. И е наивно да се мисли, че мълниите няма да ги застигнат“.
„Свободата се крие както в бунта, така и в отговорността“, Адам Михник, „За свободата“ (изд. „Обсидиан, 2024 г.)
Можете да гледате „Розенкранц и Гилденстерн са мъртви“ на 17 и 18 май. Билети се продават онлайн, както и на касите на Народния театър.
