Американските майки никога не са имали достъп до толкова много информация за отглеждане на деца, но никога не са били и толкова сами
Мейги Гордън-Уокър си спомня, че е плакала всеки ден след като е станала майка, но го е криела от всички.
Тя не се е чувствала непременно зле, но не се е чувствала и като себе си. Нуждаещо се бебе, безсънни нощи, моменти на съмнение – всичко това е по-лесно да се понесе, когато се споделя с някого. Но Гордън-Уокър нямала никой, който да й помогне да се ориентира в прехода към майчинството – промяна, която обръща живота с главата надолу.
През по-голямата част от човешката история майчинството не е нещо, което жените усвояват сами. Грижата за децата се споделя между семейства и общности. Баби, лели, братя и сестри и съседи играят активна роля, изграждайки система, в която знанието се предава чрез ежедневието. Майките учат, като са потопени в общността.

Идеята за „селото“ се използва доста свободно, но на практика то се е състояло от малки, конкретни роли, които оформят начина, по който семействата функционират всеки ден.
Жените усвояват основите на майчинството, като просто се намират около него. Кърменето, раждането, как да успокоиш плачещо бебе, как да водиш домакинство с няколко деца — всичко това не е набор от отделни уроци, а е неразделна част от ежедневието. В по-многолюдните семейства, а те са норма, винаги има повече ръце. По-големите сестри се научават да носят бебета на ханша си, докато се грижат за малчуганите. На по-малките деца се дават посилни задачки. Готвенето, почистването и наглеждането на домакинството се разпределят според възрастта, пола и възможностите. Всеки дава своя принос.
Широкото семейство също играе ключова роля. Лелята може да вземе бебето за следобед, за да може новата майка да подремне малко — а тя толкова се нуждае от почивка. Бабите дават съвети — и практически, и душевни — почерпани от дългогодишен опит с отглеждане на деца. Съседите забелязват кога дете е закъсняло от училище или се притичват на помощ, когато някой трябва да изскочи по работа.
Тайната на тази система е натрупването на много малки приноси. Домашните задължения, грижата за новородено или приготвянето на вечеря не тежат на един-единствен човек. Работата се разпределя, често почти незабелязано, но усещана дълбоко и ценена от всички.
Днес в Съединените щати подобна среда е рядкост.
Семействата са пръснати из различни градове и щати, а много жени започват да отглеждат деца далеч от родните си места. Знанието за родителството идва от статии, книги, експерти и онлайн съвети, а не от години близо до по-старите поколения.
Тъй като подкрепата на няколко поколения вече не е вградена в семейната структура, голяма част от бремето на майчинството пада върху едни единствени рамене.
Нивата на следродилна депресия рязко се покачиха – за последното десетилетие те са се повече от удвоили.
Кейти Боденднорфер Гарнър, изследователка и изпълнителен директор на Международната асоциация за майчинство и научни изследвания, прекарва години в разговори с майки за тази промяна. „Майките никога не са трябвало да се справят с майчинството сами“, казала тя пред The Epoch Times.
Първата година отвътре
„В нашето общество да си нова майка често се романтизира“, казала д-р Сюзан Хатърс-Фридман, перинатален психиатър, пред The Epoch Times. „От майките се очаква да бъдат щастливи.“
Реалността обаче е съвсем различна. Новороденото се нуждае от нещо на всеки няколко часа. Сънят е накъсан, тялото на жената все още се възстановява, а емоциите се сменят светкавично. Първата година е един непрекъснат цикъл от хранене, успокояване и търсене на отговори в движение — и то без почти никакво време да се осмисли случващото се.
„Биологични, психологически и социални промени се случват едновременно“, казала Ан Уелш, клиничен психолог, специализирана в психичното здраве на майките, пред The Epoch Times. Да се научиш да се грижиш за бебе и едновременно с това да свикнеш с нова версия на себе си – това се случва по едно и също време.
Когато наблизо има други майки, това преживяване се осмисля чрез разговори и взаимно разбиране.
„Когато няма никой, който да отразява това преживяване, самотата може да стане непоносима“, казала Уелш, която ръководи коучинг програмата Ambitious Mothers Mastermind. „Отвън всичко може да изглежда наред — жената изглежда уравновесена и справяща се. Но отвътре цари изтощение и усещане за пълна самота.“
Самотата има и клинично измерение. Изследванията показват, че при липса на постоянна подкрепа рискът от следродилна депресия и тревожност нараства. Много жени се затварят в себе си и мълчат за това как се чувстват.
Точно така е и при Гордън-Уокър. Отвън тя поддържала вида, че всичко е наред, но отвътре се разпадала.
Да възстановиш това, което е изгубено
В крайна сметка Гордън-Уокър основала Mothers Uncovered – група за майки, водена от самите тях.
Това, което предлагат подобни групи, наподобява оригиналната идея за селото. Разговорите се случват в реално време между жени, потопени в едни и същи преживявания — говори се за това, което работи, за това, което не върви, и за въпросите, които не дават мира на новите родители. Не е същото като мъдростта, предавана от поколение на поколение, но може би е най-близкото до нея.
Гордън-Уокър не е единствената, която осъзнава нуждата от общност. Емели Дарби основала The Posh Mama Club, когато се почувствала изолирана, без подкрепа и на ръба на следродилна депресия.
„Майките продължават да се връщат, защото се чувстват забелязани, подкрепени, отпразнувани и наистина ценени“, казала Синди Утербек, която ръководи клона на The Posh Mama Club във Фресно, пред The Epoch Times.

Собственият опит на изследователката Гарнър красноречиво говори за същия глад за общност. Години преди да започне изследователската си кариера, тя е млада майка с бебе с колики и никаква представа как да се справи. Намерила пет жени в подобно положение. Срещали се на кафе, на разходки, на обяд. „На първия ден бяхме непознати, а месец по-късно – най-добри приятелки“, казала тя.
Близостта създава структура. Жените се грижат една за друга, следят как вървят нещата при другата и помнят какво е споделено предишната седмица. Услугите, които си разменят изглеждат дребни, но постепенно изгражда усещане за надеждна връзка между майките.
„Тази топлота им помага да излязат от черупката си, да станат по-силни и по-уверени в себе си – а в много случаи някои дори поемат лидерски роли в нашата общност“, казала тя.
Защо взаимната подкрепа работи – и къде са границите й
Проучванията показват, че редовната взаимна подкрепа намалява риска от психични проблеми и укрепва увереността на майката в ранните месеци. Когато жените разполагат с надеждна подкрепа през последния триместър и първите шест месеца след раждането, те изпитват по-малко стрес и тревожност, по-лесно се справят с ежедневните предизвикателства на майчинството и се чувстват по-стабилни в новата си роля. Самата работа по грижата за новороденото не се променя, но усещането на майката за себе си и за ситуацията е много по-добро, когато може да разчита на по-широка общност.
Уелш описва взаимната подкрепа като своеобразно огледало — когато виждаш собствените си преживявания отразени в другите, започваш да осъзнаваш, че онова, което ти се струва личен провал, всъщност е съвсем нормално. В трудните моменти, вместо да се питаш „Какво правя грешно?“, започваш да разбираш, че много от нещата, през които минаваш, са просто част от процеса.
Съвременните майчини групи обаче имат своите реални ограничения.
Най-очевидното е, че те изискват усилие. Подкрепата трябва да се търси, планира и поддържа в период, когато времето и силите са на привършване. Тези допълнителни стъпки лесно могат да нарушат редовността.
А именно редовността, посочила Хатърс-Фридман, е това, което прави подкрепата наистина ценна. Епизодичният контакт не носи същия защитен ефект като постоянното, ненатрапчиво присъствие, което някога е идвало естествено от живота в близост до семейството.
Има и поколенческа пропаст, която групите трудно могат да запълнят. Когато семействата са по-многобройни и дълбоко вплетени в общността, децата усвояват знания бавно, с години, наблюдавайки по-възрастните — едно неформално чиракуване, което днес почти не съществува.
Освен в майчините групи, жените търсят и други начини да изградят своето собствено „село“.

За едни това започва с формални групи: събирания в църквата, квартални групи за игра или структурирани организации като Mothers Uncovered и The Posh Mama Club. За други всичко е по-неформално. Малка група жени, които се виждат редовно, няколко приятелки, наели се да се проверяват взаимно, планирана седмична разходка или дори бърз телефонен разговор – всичко това може да помогне за изграждането на онази редовност, от която майките се нуждаят, за да се справят.
Връзката днес се изгражда по-бавно – през по-малки мрежи и без онази структурна опора, която някога я е правела нещо съвсем естествено.
И все пак това, което изглеждаше безвъзвратно изгубено, започва отново да се надига и да се утвърждава.

















