Сенки от миналото или историята се повтаря
„Прокуратурата е господарят на съдебното производство!“
„Обясненията на обвиняемите в хода на процеса неизбежно придобиват характер и значение на основни доказателства и са по-важни от решаващите доказателства…”
„Законодателната, изпълнителната и съдебната власт трябва да бъдат едно цяло и никога да не се разделят!”
Знаете ли кой го е казал? Браво на позналите – Андрей Януаревич Вишински! Генерален прокурор на сталиновите публични процеси. Създава тази „законова” теория, използвана от Йосиф Сталин при провеждането на Големия терор през 30-те години на миналия век. Теория, която някои среди искат да наложат и у нас…
Името на Андрей Вишински всяваше всеобщ страх в Сталиновата епоха дори и в България, която посети след фаталния Девети по повод нашите политически процеси от т. нар „Народен съд”. Този поръчков главен прокурор (за наш срам, и днес се радваме на такива!) се прочу с обвинителните си речи на прочутите „сталински процеси” през 1936 – 1938 г., които разтърсиха до основи съветското общество. „От името на народа и закона” тази зловеща личност потъпкваше закона и смачкваше в зародиш всеки опит за истинско правосъдие…
Ако прелистим сега старите съветски енциклопедии и справочници по история и право (ако съветското право изобщо може да се нарече право!) ще прочетем, че Андрей Януарович Вишински е роден на 28 ноември 1883 в Одеса. Произхожда от старинен полски католически род. През 1913 г. завършва Юридическия факултет на Киевския университет и известно време преподава и служи в кантора.
В революционното движение се включва през 1903 г. Той е социалдемократ – по-скоро меншевик, който след преврата от 1917 г., изчаква няколко години, за да се увери, че болшевиките ще вземат трайно властта. Тогава сменя партийната си принадлежност и става член на РКП – болшевики. Но трябва да спомена и един прелюбопитен факт от тази биография – през време на Февруарския метеж от 1917 г., като председател на един от московските райони, Вишински получава нареждане от своите шефове от Временното правителство да: издири, арестува и предаде на съда…” извънредно опасния германски шпионин Владимир Улянов (Ленин). Разбира се, може да се каже, че това е било заповед до редови чиновник, но всъщност не е било така. Вишински е вече изявен партиен деятел – социалдемократ или меншевик, считащ себе си за революционер, готов да изпълни поръчението на своите началници.
Както казват психолозите, в подобни екстремни ситуации, като тази в Русия, когато се сменя властта, хората започват да се държат различно или се разделят на три противоположни категории. Първите – честните и почтените, се отдръпват от обществото или правят опити да се противопоставят на злото, макар и без успех. Вторите – стават слуги и лакеи и променят набързо възгледите си. Третите се превръщат в инструменти на властта, т. е. на Злото и стават предатели и дори палачи на ближните си.
Но Вишински е извън тези три категории. Крайно безпринципен кариерист, той цинично се надсмива над всички и успява да вземе страха на околните. Има самочувствието на изключително умен, при все че съвсем не е такъв, но без съмнение, притежава дар слово и бързи реакции и комбинативност. Бързо стига до върховете на властта в Червената империя на Злото. Но не може да се каже, че напълно сам изкачва тези върхове. Издига го самият Сталин. Тук трябва да споменем, че още преди революцията, двамата лежат за кратко в една килия в затвора в Баку. Хитрият грузински сатрап, който познава добре хората, веднага преценява, че такъв като Вишински ще му бъде нужен и го взема под крилото си за дълго. Той се нуждае от жестокия и циничен ум на този речовит и безскрупулен юрист.
През 30-те години, времето на Сталиновия апогей и нарастващата вълна от беззакония и масови чистки, нагласени процеси срещу „империалистическите шпиони”, служещи на Америка, Англия, Франция, Германия и Япония (а според вожда те са ако не милиони, поне стотици хиляди! Ще припомним, че жертвите на Сталин възлизат на около 80 милиона!), звездата на Вишински изгрява. През 1935 той e вече главен прокурор на Съветския съюз, на мястото на неподходящия за замислените от вожда „чистки”, стария и честен болшевик Иван Акулов (отначало уволнен, а след това и убит!).
Така този висш пост на правосъдието се превръща в декоративна фасада на инквизицията в тази страна на безправието и терора. Започва най- кошмарната част от биографията на Вишински. Но преди това има и една интересна „увертюра”. През зимата на 1935, три месеца преди началото на първия от трите знаменити „московски процеси”, влезли в историята като „Делото Зиновиев- Каменев”, вниманието на цялата страна е приковано от един друг съдебен случай. Става дума не за политическа, а за криминална история, за углавното дело за убийството на двама лекари на далечния сибирски остров Врангел, зверски заклани от крадци от някаква банда. В този шумен процес, с прокурор Андрей Вишински, и юридическата, и човешката справедливост, без съмнение, са на страната на обвинението. Речта на Вишински е наистина блестяща – никой не може да се усъмни в правотата на този енергичен, твърд и справедлив прокурор.
Вишински просто има късмет, че подобно дело играе ролята на генерална репетиция или по-скоро увертюра към зловещата политическа мистерия, която започва, и в която ще поеме ролята на „главен режисьор”. Неслучайно на „врангелския процес” се дава такава гласност на иначе цензурирания и сив съветски печат.
И на последвалите процеси срещу „троцкистко-зиновиевския терористичен център” в съдебната зала се извисява гордо високата и елегантна фигура на юриста, спечелил всесъюзна слава и популярност – тъй „строг”, ”принципен”, „справедлив”, както ще пише в официоза „Правда”. Но ако надникнем в наскоро публикуваните в руския печат протоколи от речите му, ще се уверим, че в обвиненията липсват каквито и да било доказателства и че тези гневни слова на „народния обвинител” преливат от злобни и грозни епитети като: ”мръсни псета”, „подла сган”, „мелези между лисици и свине”, „човешки боклуци”,”гадини” и т. н.! (В свои статии и речи той пледира за „насилствено изтръгване на признания от обвиняемите от страна на разследващите органи”, особено когато става дума за политически престъпления.)
Всъщност Андрей Вишински е режисьорът и актьорът в тази сталинова пиеса. Вождът от Кремъл не се задоволява само да унищожава физически своите жертви на тези процеси. Преди това той копнее да ги унизи, оскърби, смачка психически! Краят на 30-те години, до началото на войната, е наистина жестока, зловеща и срамна страница в историята на Русия, доминирана от скалъпени политически процеси, мащабни чистки, депортиране на хиляди невинни хора в Сибир и азиатските републики, масови разселвания, убийства, насилствена русификация.
По това време славата и мощта на Вишински нарастват непрекъснато. В един момент Сталин решава да го награди със Сталинската премия за „епохалния” му труд „Теория на съдебните доказателства и в съветското право”. Труд, който бе преведен и у нас, и ако го разлистим за малко, ще открием бисери от рода на: ”Обясненията на обвиняемите в хода на процеса неизбежно придобиват характер и значение на основни доказателства и са по- важни от решаващите доказателства…” (?!) или: „…нека да загине този свят, но да възтържествува правосъдието на планетата!”, и още: „Законът е строг. Но законът си е закон и не може да бъде друг!”. Много мъдро, нали?! Но във времето на всеобщия страх и всеобщото оглупяване, доминирали преди време и у нас, всичко е възможно…
Пак по заповед на Сталин Вишински става ректор на МГУ – Московския държавен университет. Става професор, без преди това да е бил дори асистент, а през 1939 т. е вече академик.
Според „теоретика” Вишински: законодателната, изпълнителната и съдебната власт трябвало да бъдат едно и никога да не се разделят! Тогава напуска поста главен прокурор на СССР и става зам. председател на СовНарКом-а на СССР. Поема като ресор и културата, която наистина бива „ощастливена” от него. Започва с чистки и в тази сфера, защото и той, като всеки партиен другар, разбира от изкуство.
На Всесъюзната конференция на театралните дейци, след като приветствието на Другаря Сталин, решава да обясни на творците какво е това „формализъм” – „явление в изкуството, при което съдържанието изоставало от формата” (?!). После доволно сяда в президиума да изслуша изказванията на участниците. Словото на големия и вече световнопризнат режисьор Всеволод Мейерхолд обаче никак не му харесва (интересно би било обратното!) и след няколко дни Майерхолд е арестуван, а не след дълго е намерена убита от „неизвестни лица” и съпругата му, голямата актриса Зинаида Райх, при това по особено зверски начин… През 1941 година като главен прокурор (разбира се, по заповед на Сталин) осъжда на смърт българския революционер Кръстю (Кристиан) Раковски, а преди това и съратника, а в последствие и опонент на вожда, Николай Бухарин.
Скоро обаче и самият Вишински започва да се страхува да не бъде арестуван. Той знае твърде много неща, свързани с тъмните дела на Сталин, твърде дълбоко е замесен в тях. Тогава след жертвите нерядко тръгват и техните палачи. И коварният и жесток Сталин решава да го посплаши – прави го външен министър, но му отнема депутатското място във Върховния съвет, което е по-важно за Вишински. И какво се крие зад тази „шега”? Вождът обича да поизплашва верните си слуги, за да могат след като бъдат успокоени, да му ближат още по- усърдно ръцете.
След смъртта на Сталин през март 1953 г. Вишински живее още около година и половина. Връщат му депутатския мандат, работи като заместник министър на външните работи и представител на СССР в ООН. Живее в непрекъснат страх, че ще бъде осъден за престъпленията си. Но съдбата решава друго – да умре през 1954 г., преди историческия ХХ конгрес на КПСС през 1956 г., когато бива разобличен „култа към личността” на неговия велик покровител.
