На фона на все по-ескалиращото напрежение между Русия и западния свят в България интервюто на Симеон Сакскобурготски с главния редактор на полското списание „Жечпосполита“ г-н Богуслав Хработа от 11 февруари мина доста незабелязано. Няколко медии публикуваха части от него със заглавие „Винаги с ЕС, никога срещу Русия“, но в разговора има и други изключително важни акценти. Затова си позволяваме, макар и със закъснение, да пуснем части от него. Такива, върху които си струва да бъде помислено в дългосрочен план.
За напускането на България
В момента на заминаването разрешиха ли ви да запазите някакви снимки, пари, скъпоценности?
Майка ми предчувстваше, че нещо ще стане с нас. Взе със себе си предимно тези неща от Италия, които имаше като зестра и дребни предмети със сантиментална стойност. Няколко картини. Властите казаха, че транспортната операция е твърде сложна. „Ще ви изпратим всичко със следващия кораб“ – обещаваха. Майка ми не можеше да се противопостави. Вече като бяхме в Египет, получихме информация от българската делегатура в Кайро, че „все още е сложно“. Предложиха ни равностойността на нашата собственост. Получихме по 200 долара джобни на глава – аз, сестра ми, майка и леля. Това беше първият път, когато видях доларови банкноти. Може би 6 месеца по-късно самата делегатура излезе със съобщение, че сме получили обезщетение в размер на 20 милиона долара, за да покрият разходите за моето образование, което е много скъпо. Дори не знам дали България изобщо можеше да си позволи по онова време такъв разход…
Излъгаха?
Разбира се. Не съм видял и частичка от тази сума. Това е само един от пропагандните митове. Трябва да призная, че звучеше прекрасно. Когато по-голямата сестра на майка ми прочела тази информация и казала: „Браво, поне ще си добре устроена!“. А ние нямахме пари дори за наема. Плащаше вместо нас баба ми, за моето училище също.
За завръщането в родината
Как гражданите приеха влизането ви в политиката? Цар, който участва в борба за власт в демократична система?
Мисля, че това трябва да е било странно преживяване за тях. Но хората възлагаха надеждите си на мен. Заради царската титла, вероятно и малко заради паметта на баща ми. Те видяха в това нещо ухаещо на Запад. Нещо напук на комунистическия режим. Всички тези неща ги накараха да ме приемат. Ако сега монарх реши да стане министър-председател, хората биха го приели вече различно.
Ситуацията беше уникална.
Разбира се. Но не ставаше дума за мен, а за обстоятелствата. Още веднъж трябва да подчертая, че това беше голяма жертва. Трябваше да се разжалвам сам – все пак царят е много по-високо в йерархията от премиера.
Усетихте ли подкрепата на масите хора при завръщането си в политиката или трябваше да се борите за това?
Подкрепата и доверието, както и очакванията на моите сънародници далеч надхвърлиха възможностите ми. Следователно разочарованието дойде много бързо. Защото хората очакваха долари да паднат от небето. Те ми делигираха мечтите си и вложиха собствените си очаквания в моята уста. Въпреки че беше очевидно, че повечето от тези неща не могат да бъдат реализирани. Все още се упреквам, че обещавах на хората големи промени в рамките на 800 дни. Може би бях малко подведен, защото в чужбина се бях наслушал колко трудолюбиви са българите. И изведнъж осъзнах, че не всички са готови да работят усилено, а по-скоро очакват някой да направи нещо за тях. Така че разочарованията дойдоха бързо. И тогава имаше обратно броене от 800 дни. Мисля, че така или иначе постигнахме много. Ако повече хора се бяха включили и обединили около флага, вместо да стоят настрана и да посочват грешките, щяхме да постигнем още повече. Но това е човешката природа.
За международната политика
Смятате ли, че е възможно Турция да се върне на пътя на демократичните и либерални ценности?
Аз не съм пророк. Но Турция е страна с голяма история, има много опитни дипломати. Ердоган е само един човек. По същия начин Русия е “путинизирана”. Един човек не представлява цялата държава. Президентът, въпреки че му пожелавам доброто, няма да живее вечно, а голямата и заможната държава ще живее. Представете си каква политическа и икономическа сила би бил съюз между ЕС и Русия – не против, а като противотежест на Китай, например. Това е напредничавото мислене. А не такова, когато се опрости, че щом не харесваме Путин, автоматично трябва да мразим Русия.
Често се говори за близките отношения между българи и руснаци: приятелство, освобождение, православие. Дали фактът, че България е в ЕС, а Русия е страна, управлявана авторитарно от Путин, непрекъснато заплашва ЕС с въоръжен конфликт, ще окаже влияние върху тези отношения?
Ние сме твърде малки, за да изменим нещо. Бих казал това: трябва да се поучим от минали грешки и да знаем кое е в наш интерес. Трябва да се научим да четем карти. Тази критика и нервност идват от Запада. Като се има предвид историята на руското общество, как можем да очакваме то да бъде управлявано по напълно демократичен начин? В чисто географски смисъл това е страна, толкова огромна, че управлението й е голямо предизвикателство. Ако се поставим на тяхно място, нормално е режимът да е малко по-авторитарен.
Да, но авторитаризмът във вътрешната политика и агресията към съседите са две различни неща.
Слава Богу, имаме институции като ООН, НАТО. Имаме и здрав разум да не се замесваме в подобни сблъсъци. Опитваме се да решаваме проблемите, а не да се сблъскваме с тях.
Но страните често трябва да избират между защита на ценностите на Европейския съюз и проруска политика. Това дилема ли е за Вас?
Ценностите – християнски, либерално-демократични – са нещо, което отстоявате, или поне аз отстоявам. Но приемането на враждебно отношение само, за да се докаже нещо на някого е антипродуктивно, да не говорим за откровена агресия. За всеки проблем има решение. И трябва да го търсим.
Цялото интервю в превод от полски език на г-н Красимир Крумов може да бъде прочетено тук.
