От 1945 до 1990 г. датата девети септември се чества като национален празник в комунистическа България под името Празник на свободата или Второто освобождение.
Всъщност на тази дата е извършен военен преврат, при който е свалено от власт правителството на Константин Муравиев и идва ново, на Отечествения фронт, начело с Кимон Георгиев – военен републиканец, участник и в преврата от 1934 г. Започва вълна от насилие, която лишава българския народ от хиляди честни и достойни граждани и подлага семействата им на тормоз десетилетия след това.
До 1971 г. комунистическите историци определят случилото се на 9.9. 1944 г. като „народно въстание“. След това до 10 ноември 1989 г. събитията на тази дата се определят като „социалистическа революция“.
Смело може да кажем, че десетилетията пропаганда и преживените от стотици хиляди хора страдания правят тази дата най-черната в съвременната ни история. Тя разделя хората и ги прави врагове по начин, непостижим за никоя друга идеология.
В Библията се казва: „Вие ще познаете Истината, и Истината ще ви направи свободни.“
След 1989 г. семействата на пострадалите от комунизма, както и оцелелите след преследването от комунистическия режим, се опитват гласът им да бъде чут. Но опитите им са заглушени от изкусната пропагандна машина на комунистическите тайни служби и партийния елит.
Започналият да излиза през 1991 г. вестник „Про и анти“ е гласът на онеправданите в продължение на 20 години, след което заради финансови проблеми вестникът е спрян. През 2016 г. си отива и издателят му Васил Станилов. Но от публикуваните на страниците му спомени на пострадали от комунизма човек може да си създаде ясна представа за истинския характер на събитията от онова време. Всеки има право да тълкува фактите. Но никой няма право на собствени факти.
Затова по случай девети септември от „Епок Таймс“ ще публикуваме истории от страниците на „Про и анти“. За да може всеки сам за себе си да прецени какво реално е донесла на България комунистическата идеология и нейното управление.
Севлиевският кмет
Марин Конов е роден през юни 1892 г. в Севлиево. Внук на свещеника Марин Конов, взел активно участие в Освободителните борби заедно със Стефан Пешев. Баща му Иван Конов е предприемач, строител на пътища и мостове. След Априлското въстание лежи в затвора във Велико Търново, а след Освобождението е първият съдия в Севлиево. Съпругата му и майка на Марин, Евангелина Софрониева, е дъщеря на свещеника Марин Софрониев, близък съратник на Васил Левски и Стефан Пешев. На 24 декември 1872 г. свещеникът спасява живота на Левски при нахълтването на заптието в хана на Дочоолу в Севлиево, като двамата разиграват сцена между часовникар и клиент. Часовникът на Левски остава у Софрониев, който след Освобождението го предава на сина си Венко („Севлиево и Севлиевският край“, стр. 148)
Марин Конов следва право в Лозана, Швейцария. След три години се връща в България, за да участва като доброволец в Първата световна война. Раняван е три пъти, в тялото му остава част от шрапнел, която му причинява силни болки. Получава два ордена за храброст за участието си в боевете при завоя на река Черна и Брегалница.
След войната става преподавател по френски език в прогимназията в Севлиево, но скоро напуска, усвоява занаята на баща си и става строител-предприемач. Строи сградите на читалище „Развитие“, Популярна банка, електрическата юзина в с. Батошево и др.
Жени се за Надежда Генева, чийто баща е търговец, фабрикант и народен лечител, бил е и кмет на Севлиево. Семейството на Иван и Надежда има три деца – Благовест, Сава и Анета. И двамата им синове са тормозени от „народната“ власт.
През 1939 г. след голямото наводнение кметът Захари Лесев назначава Марин Конов за заместник кмет. По това време е изградено водоснабдяването на Севлиево и се започва павирането на площада и главната улица. През 1941 г. Захари Лесев напуска кметската длъжност и кмет става Марин Конов. Ето главните му постижения:
Довършва строителството на квартал Балабанца и дигите по река Росица.
Довършва павирането на площада и главната улица. С изкопаната пръст от площада издига дигите от двете страни на моста на Кольо Фичето. Реконструира и повредите на моста от голямото наводнение.
Създава първата общинска автобусна линия Севлиево – София.
Създава и поддържа общинска амбулатория с консумативи и лекарства, дарени от чичото на жена му Стефан Генев – аптекар в София.
Със спонсорството на Стефан Генев построява триетажна сграда за севлиевските деца в Батошевския манастир.
Поддържа кооперативното движение и е член на Управителния съвет на Популярна банка и др.
Последният му кметски ден е 5 октомври 1944 г. На 9 септември не е арестуван, не е свалян от власт, не е търсен от следствие и съд и с чиста съвест продължава да изпълнява задълженията си.
Ето спомените на дъщеря му:
„На 5 октомври след залез слънце баща ми се върна от работа. Тъкмо се канеше да седне, на вратата почука милиционер и го повика за „кратка справка“ в милицията. Повече не го видяхме, бяхме само с майка ми. Големият ми брат беше на фронта, малкият учеше в София. Бях на 11. Дълго време майка ми му носи храна и дрехи в участъка, които те приемаха, а той бил убит още същата нощ с още пет души от Севлиево. Накарали ги сами да копаят гробовете си, били много плитко заровени и зверовете разнасяли костите им. След шест месеца в протокола на Севлиевския народен съд се появи името му с присъда смърт и конфискация на цялото му имущество. Много пъти правиха обиски у нас и вземаха каквото си поискат. При един обиск милиционер хвана стенен шкаф за чинии, събори го на земята и счупи всичко. Отначало плащахме наем на общината за къщата, после ни изгониха. Нямахме пари за квартира, спяхме при близки и познати, често пъти разделени. Къщата ни дадоха за канцелария на Горското стопанство, после я събориха и построиха днешните сгради. Баща ми беше реабилитиран през 1995 г.“
Написано по материали от дъщерите на Георги Медникаров – Лиляна и Здравка
Докторът на бедните
Един забързан човек с позната на всички лекарска чанта в ръка почти всяка вечер прекосявал Марно поле. Зиме и лете. Влизал в двора, кротко затварял вратата и оставял умората си край закачалката. После се усмихвал приветливо на съпругата и децата си. В целия град знаели д-р Стефан Караиванов като „докторът на бедните“.
Роден е на 30 август 1900 г. във Велико Търново. Баща му е учител. Младият Стефан учи медицина първо в Кьолн, а после в Грац. След завръщането си започва работа в русенското село Вятово. По-късно е назначен за завеждащ общинската здравна служба в родния си град. Десетки години по-късно още има хора, които го помнят като отзивчив и отличен диагностик, но най-вече откликващ на нуждите на пациентите. Давал е на бедните лекарства и дори пари, само и само да бъдат излекувани.
Новите управници го задържат на 30 септември 1944 г. Три дни е в участъка и само състраданието на началника му дава възможност да отскача до дома, за а превърже оперираната си дъщеря. На четвъртата вечер обаче не идва и съпругата му тръгва да го търси. Докато обикаля, в града се чува за много задържани. Жените им се събират, но навсякъде ги отблъскват със страшното: „Няма такъв“.
Години по-късно близките му ще се сетят, че „преди девети“ е отказал да освидетелства като здрав един психически болен търговец, който искал да получи голяма застраховка. Веднага след погрома същият става председател на ОФ в квартала. Освен това д-р Караиванов е немски възпитаник и зет на убития вече ген. Димитър Янчев.
При ексхумацията на жертвената яма край горнооряховското село Козаревец през 1991 г. в прогнила дреха е намерена запазена ампула. Смята се, че д-р Караиванов е убит именно там на 3 или 4 октомври 1944 г. заедно с други изтъкнати личности от Велико Търново и Горна Оряховица.
Мила Константинова, бр. 37 / 1997 г.
Тези, които знаят истината, мълчат
Ще разкажа за трагичната съдба на двама млади – абитуриентите Дамян Митев и Ганка Гоневска, и двамата родени през 1927 г. в село Крамолин, Севлиевска област. До 9 септември 1944 г. те бяха членове на Съюза на българските национални легиони. И двамата бяха отличници, докато опонентите им ремсисти едва изкарваха тройки. С ораторските си заложби Дамян аргументирано спореше със съучениците си, членове на РМС, и си навлече омразата им. Не можейки да понесат превъзходството му, те замислиха пъклен план – да го убият из засада.
В началото на юни 1946 г. по случай селския събор по радиоуредбата звучи гласът на бившия партизанин Харалан Петров, който се заканва на враговете на ОФ властта. Сипе хули и срещу „врагове“ като Дамян.
На 8 юли Дамян и Ганка се прибират пеша в Крамолин от с. Коевци. Там ги дебне групата на Харалан Петров. Съученик на Дамян и Ганка – Христо Иларионов, ремсист, има за цел да ги вкара в готвения за тях капан… Той се преструва, че не може да ходи, и моли за помощ Дамян и Ганка, които идват зад него. Дамян го хваща и го подкрепя. Вървят бавно и в девет вечерта стигат до местността Мързян дол, където дебнат другите ремсисти. Иларионов стреля по Дамян и го ранява в гърлото и челюстта. Ганка застава пред любимия си и е пронизана в сърцето. Иларионов се скрива при останалите. Случайно минаващ човек с каруца вижда телата. Дамян е още жив и моли за помощ. Но скритите ремсисти заръчват на човека да си върви по пътя.
Когато издъхва и Дамян, ремсистите пренасят телата далеч от мястото на убийството, в един дол, и ги покриват с клони. А семействата на Дамян и Ганка ги чакат… Ремсистите разпространяват версията, че двамата са се убили от любов… Откриват телата на 11 юли и ги венчават посмъртно. Цялото село е в ужас.
Майката на Дамян е сърцата и просветена жена. Отива в София и успява да си издейства прием от Георги Димитров. Разказва му за двойното убийство и иска съдебен процес. Такъв наистина е насрочен, но на него Иларионов не се явява. Казват, че е умрял неочаквано, но всички знаят, че е ликвидиран от своите, за да не ги издаде…
Петдесет и четири години нито един от коевските или крамолинските комунисти не намери сили да си признае участието в това злокобно дело, да се разкае за стореното. Преди време разговарях с млада жена от с. Коевци. Тя ми разказа как в детските ѝ години ги водели да се поклонят на гроба на Иларионов. И до днес част от коевчани смятат Иларионов за гордостта на селото. А тези, които знаят истината, все още мълчат.
aрх. Емил Събев, бр.17 / 1999 г.
Бел. авт.: Статиите са съкратени, без това да променя фактологията в тях.