Кучетата помагат на стопаните си да останат в настоящия момент, като им предлагат стабилна, искрена привързаност – незасегната от социален статус, настроение или обстоятелства.
Наскоро преживях едно разтърсващо родителско изпитание: трябваше да съобщя много лоша новина на 3-годишната си дъщеря. Влязох бавно в остъклената веранда, където дъщеря ми си играеше, влачейки крака като осъден, окован с гюле и верига. Повиках я по име. Седнахме заедно на дивана и, събирайки кураж, казах: „Скъпа, Дейзи почина снощи.“
На дъщеря ми ѝ трябваха няколко секунди, за да осъзнае какво й казвам – че семейното ни куче го няма вече. Тя се хвърли в прегръдките ми, разплака се и прошепна: „Искам си кучето, искам го обратно.“
Няколко минути преди този разговор съпругата ми беше влязла в домашния ми кабинет с притеснено изражение и ми беше казала, че Дейзи лежи в двора и не мърда. Отидох да проверя. Лежеше недалеч от вратата, върху снега в подножието на малък хълм – топлата ѝ кафява козина рязко се открояваше на всичко бяло наоколо. Знаех, без да я докосвам, че е мъртва.
Наведох се и прокарах пръсти по лъскавата ѝ козина, която беше все така мека на допир. Не беше ранена. Не беше болна. Просто беше стара и една сутрин уморeното ѝ тяло най-накрая се отпусна за почивка, от която не се събуди.
Най-верният приятел
Домашните любимци имат навика да се промъкват в живота и сърцата ни, без ние дори да го усетим. Дейзи живееше навън, но все пак заемаше голямо място в семейството ни – винаги ни посрещаше с неугасимо щастие и радост, които само кучетата умеят. Обичаше да ни придружава на разходки или да стои до люлката, докато дъщеря ми си играеше. Обичаше да гони животни – особено нашите бедни, смаяни овце.
Кучетата се вписват без усилие в ритъма на човешкия живот. Доволни са просто да са до нас – верни спътници, които искат малко и дават много.
Съпругата ми и аз страдахме от загубата на Дейзи, но скръбта ни се усили още повече, когато видяхме дъщеря ни да плаче. Кучетата са необходим и естествен фон на детството. Аз съм израснал с кучета и искам същото за децата си. Това си има цена – разбира се – и аз тъкмо бях свидетел на платената цена.
В същото време това беше възможност за дъщеря ми да порасне малко. Загубата на домашен любимец е първата среща на децата с мистерията на смъртта в по-широк смисъл. Животинският свят хвърля малко светлина върху цикъла на живота в човешкия свят.
Радвам се да кажа, че дъщеря ми се възстанови бързо след загубата на Дейзи. Вече говори за ново куче. Мисля, че ще си вземем. Има редица причини за това – причини, които усещам толкова интуитивно, че никога не съм си давал труда да ги обмисля и формулирам. Необходимостта от куче ми се струва една от безспорните, изконни истини на света.
С безсмъртните думи на Г. К. Честъртън от есето му „За отглеждането на куче“: „По някакъв начин това същество е допълнило моята мъжественост; по някакъв начин – не мога да обясня защо – човек трябва да има куче. Човек трябва да има шест крака; тези други четири крака са негова неделима част. Нашият съюз е по-стар от всички преходни и самодоволни обяснения, давани за всеки от нас; преди да има еволюция, ние вече бяхме.“
Нека бъда по-конкретен защо семействата трябва да имат кучета.
Кучетата са същностна връзка между човека и природата. Отглеждането на куче има стабилизиращ ефект върху нас. Трудно е да се опише този ефект, но всеки собственик на куче ще разбере за какво говоря. Той идва от простата прямота, искреността и ентусиазма на кучешката природа. Кучетата са буквално с крака на земята и точно затова ни помагат да останем свързани със здравия разум, с простите ежедневни неща и с природата.
Не съм първият, който пише за лоялността на кучетата, но си заслужава да се повтори. В дъждовни и слънчеви дни те са там – в краката на леглото ви или чакат пред вратата, леко помахвайки с опашка. Дават ни стабилно, надеждно приятелство и остават безметежни независимо от облаците, дъжда, политиката или всичко останало, което се върти наоколо. Прости същества, каквито са, те се привързват към своя човек с цялото си същество. В привързаността им няма и сянка на осъждане, а нашите недостатъци рядко разклащат тяхната вярност. Може да сте красиви или не, здрави или болни, умни или не чак толкова – няма значение: кучето ви обича по абсолютно същия начин. Може би тъкмо тази безусловна обич ни покорява така напълно – и ни дава важни уроци.
Първият приятел на детето
Кучетата са особено важни за децата. Чрез кучето детето влиза в досег със света на животните, който го привлича толкова силно – но по безопасен и познат начин. Освен това се учи на отговорност и на грижа за друго живо същество. Открива какво означава да получиш нещо в замяна на предаността си.
Може би най-важното е, че общуването с кучета помага за изграждането на привързаност и емоционална близост в ключови години от детското развитие – за което свидетелства и богатата литература за деца и техните кучета. Педагогът Джон Сеньор смята връзката с животните за необходима стъпка в израстването на детето към по-висши форми на любов.
Както разказва Франсис Бетел в „Джон Сеньор и възстановяването на реализма“, Сеньор пише – от гледна точка на момче – че „любовта расте в пет последователни (а не взаимоизключващи се) етапа, всеки определен от своя обект: родители, животни, момчета, момичета и Бог“. От тази гледна точка притежаването на куче е неотменна част от възпитанието на детето.
Вероятно няма друга междувидова връзка, която да е толкова дълбока, колкото тази между кучето и човека. Кучетата ни „разбират“ по начин, по който другите животни не могат.
Както пише Честъртън: „Кучето ми знае, че съм човек, и няма да намерите значението на тази дума написано в нито една книга толкова ясно, колкото е написано в душата му.“ По комичен, но верен начин ние виждаме себе си отразени в своите кучешки спътници. Благодарение на тях самите ние ставаме по-ясни за себе си.
Затова си направете услуга: вземете си куче. Тогава, някоя вечер, след дълъг работен ден, ще се приберете изморени, изтощени и потиснати. Но домът ви ще ви се стори още по-уютен и по-топъл, когато прекрачите прага и четирикракият ви приятел ви посрещне с радостно помахване на опашката. Най-хубавият момент от деня му – и може би и от вашия – е настъпил.
