В днешно време най–големият манипулатор на говорно-поведенческата култура са медиите, така наречената „четвърта власт“
Изкуството на говора живее самостоятелен живот още от древни времена. И днес речта е неразделна част от живота на съвременния човек. Мислите могат да се разкриват и изразяват главно чрез словото, правилният говор, ясното и логически вярно поднасяне на мисълта е тяхно следствие, тоест „умението да се говори просто и красиво е наука“[1].
Защо тогава с такава немарливост и пренебрежение се отнасяме към него? Защо в последно време изискванията към говорната култура се занижават? Защо училището престана да бъде онзи бастион на речта, който е опазвал, отстоявал и усъвършенствал българския език? Защо критерий се оказват хора, с не дотам добър литературен език, които въпреки, че не умеят да говорят правилно, вменяват начин на говорене, който е по–скоро „престъпно наказуем“, отколкото обект за подражание?
Защо, защо, защо?
Не е ли крайно време да разберем, че целенасоченото словесно действие в публична ситуация, или по-образно казано, умението ефективно да споделяме познания и опит, да изграждаме становища и мнения, да внушаваме идеи със средствата на живото слово, предвид обществено значима цел, в условията на надежедневна публична ситуация, провокирайки комуникативните заложби на слушателите и усета им към естетичното, се нарича ПУБЛИЧНА РЕЧ. А тя, базирайки се на трите опори – логика, психология и етика, влияе върху съзнанието и чувствата. Което значи, че всеки, който чрез ефекта на говорния акт изразява публично своите мисли, трябва да носи отговорност не само за тях, но и за начина им на поднасяне.
Правото да говорим – най–човешкото от всички права. Макар и да не е отбелязано в някой държавен или международен документ или в хартата за правата на човека, то имплицитно се съдържа в тях и ги предпоставя. За да се ползваме от свободата на словото, трябва да сме осъзнали „правото си да говорим“, иначе свободата престава да бъде свобода и се превръща в слободия и хаос; откъсва се от останалите човешки права и отговорности или остава само къс хартия. Но днес тези истини се тълкуват и прилагат понякога по друг начин. Възползвайки се от правото да говорят, някои хора превръщат свободата на словото в слободия, която води след себе си „хаос“.
Формирането на устната реч започва още в ранна детска възраст. Впоследствие към устната реч се прибавя и писмената реч и те паралелно се развиват в училището и университета, но много често биват повлияни от публичното пространство и медиите. Устната и писмената реч са две органично свързани прояви на човешкото поведение. Въпреки паралелното им развитие, въпреки специфичните им особености и относително собствен периметър на приложение те са взаимно зависими чрез процесите на мисленето и взаимно заменяеми на поведенческо равнище. От психофизиологическа гледна точка мисловно – говорния процес протича в три основни етапа в много бърза последователност.
1. Формиране на мисълта – генериране на мисловен импулс (енергия)
2. Дооформяне на мисълта чрез избор на думи и езикови конструкции. Прерастване на мисловния импулс в мисловно – комуникативен.
3. Вокализация – стимулиране на гласообразуващите и артикулационните органи и мускули и адаптиране на дихателния процес към изискванията на фонацията.
Практически това означава, че устната реч създава най–точен критерий за естествените граници на мисловната организация, или, казано с „две думи“, който мисли ясно, говори правилно и ясно.
Детето започва да изгражда своите говорни умения вследствие на звуците, думите и начина на говорене, които чува за пръв път в семейна среда. Съвсем естествено е те да са отражение и опит за имитация на начина на говорене на неговите близки. Как то би усвоило и възпроизвело правилното произношение на звуковете и формирало логически верния изказ на думите, ако те са му били възпроизведени и изказани неправилно? Именно по тази причина, когато се формира чрез чуваемост звуковото възпроизвеждане, детето е зависимо в това отношение единствено и само от семейната среда. Ако в тази ранна детска възраст, то усвои и „запечата“ един грешен начин на възпроизводство и изказ, впоследствие много трудно или в голяма степен почти невъзможно би било звукообразуването и формирането на „чисти“ звукосъчетания да бъде променено. За съжаление, все по често срещано явление е немарливост и нехайство към начина на говорене в семейството. Дори при проблеми с възпроизвеждането на някои звукове от страна на детето, или неправилното формиране на определени звукосъчетания, това не се отчита като нередност, а напротив – гледа се с безразличие, или още по–страшното – приема се с умиление. А това е предпоставка за един бъдещ не добър или в повечето случаи лош начин на говорене.
Искам да приведа следния пример – изговора на звука л.Напоследък в звуковия състав на книжовния български език настъпва промяна, касаеща характерния за езика ни звук л. Той постепенно бива изместен от един друг вид л, който се налага сред младото поколение и доминантно започва да се пласира навсякъде. Това „л“ е нещо подобно на у или звукосъчетание между у и ъ – уъ. Най–често може да бъде чуто пред гласните а, о, у, ъ. В думи като глас (гуас), глагол (гуагоу), слово (суъово), злоба (зуоба), глупак (гупак), слънце (суънце), или в края на думите канал (канау), рекъл (рекъу) и т.н. Проф. Владко Мурдаров нарича това л „мързеливо“, „лигаво“[2], аз бих добавил и „разглезено“. То е характерно и разпространено най–вече сред децата, които обаче неминуемо са заимствали това л от своите родители, които явно също не са обръщали внимание и са го изговаряли по този начин. И като се замислим, разбираме, че това л (уъ) не е „от вчера“, че то е навлязло дълбоко в говора ни, а за съжаление и в публичната реч. Защото не са един и два случаите, когато в публичното пространство се афишира това л (уъ), без да се дава сметка за грешното му звучене и пагубното му влияние. Подобно явление се забелязва и при звука ш, но то не е толкова очевидно и е в много по малки размери. Като добавим към това, че е възможно семейната среда да бъде понякога и арена на скандали и ругатни, то картината, рисуваща прохождането на детския говор, потъва в тъмни краски. Не искам да вменявам на родителите как да отглеждат и възпитават децата си, нито да ги карам да им пускат класическа музика, както се е практикувало в царските фамилии, но бих ги посъветвал да обърнат сериозно внимание на формирането на говора на своите деца. Желателно е както се грижат детето им да бъде нахранено, така да се грижат и за неговата говорна култура, която в бъдеще ще е част от неговата духовна храна.
Училището е следващата институция, която влияе върху говорното поведение на индивида. То трябва да бъде пътеводител, мерило, критерий и всичко онова, което моделира и изгражда литературния език. Днес, ангажирани с преподаването на сложни иновативни учебни програми в часовете по Български език, някои учителите или не забелязват, или не обръщат достатъчно внимание на начина, по който говорят техните ученици. Това от своя страна води до подценяване, неглижиране и бетониране на говор и начин на изказ, не до там близък до критериите за правилен и чист литературен език. Далеч съм от мисълта, че още в класната стая всеки ученик трябва да демонстрира чист говор и изказ, присъщи на древен оратор, но тук е мястото и времето, където е необходимо да се реконструира говорната проблематиката на семейната среда и да се възпита и прецизира речева култура, съответстваща на възрастта и образованието. Нека не забравяме, че ако не говорим правилно, няма как да пишем правилно, което от своя страна вече е голям проблем.
В публичното пространство всеки в една или друга степен бива повлиян от съответния манталитет на говорене. Метафорично казано, „улицата“ е носител на идеи и различни начини на поведение, както и на говорни отклонения и крайности. Тя е арена на доказване и отхвърляне, на жаргон, а много често и цинизъм. И ако от своя страна семейната среда и училището не са успели да изградят и оформят един правилен и чист начин на говорене, поставяйки своята институционалност като критерий, то улицата със сигурност ще го стори. Работната среда също налага определени норми, мироглед и начин на говорене. Той е строго специфичен в зависимост от вида работа. Различната терминология, която съпътства работния процес от своя страна влияе на говора и понякога го моделира.
Но в днешно време най–големият манипулатор, що се касае до влияние върху говорно-поведенческата култура, са медиите[3], така наречената „четвърта власт“, която е способна както да прокламира, така и да формира мнение.
Радиото, телевизията и интернет обсебиха голяма част от хората, „затвориха ги по домовете им“, като ги лишиха в определена степен от публичността и живите социални контакти. Новините, предаванията, спортът, филмите, интернет контактите станаха неразделна част от нашето ежедневие. Техните лица – водещи, журналисти, политици, герои, се превърнаха в кумири, образци за подражание във всичко, най–вече в начина на поведение и говорене. В това няма нищо лошо. Лошото е, че не всички и всичко, което бива показвано или чуто, трябва да е обект на подражание, защото критерият доста често липсва или умишлено бива занижен.
Медийните доставчици предоставят услуги (информация) до всеки потребител, като начинът на поднасяне би трябвало да се базира на определени принципи: истинност, свобода, независимост, чистота на словото, уважение към аудиторията и т.н. Но на медийната цел може да се погледне и от друг ъгъл. По–голямата аудитория (зрители, слушатели, читатели, ползватели) води след себе си по–голяма гледаемост, по–голямата гледаемост определя по–висок рейтинг, той от своя страна е предпоставка за повече реклама, повечето реклама означава повече приходи. Този факт е част от медийния бизнес, който въпреки високохудожествените си идеи има и комерсиална цел. Но трябва ли заради това да се пренебрегва и неглижира езикът?
В действащия закон за радиото и телевизията от 05.07.1999 г. се казва следното:
„Чл. 10 (Изм. – ДВ, бр. 12 от 2010 г.) При осъществяване на своята дейност доставчиците на медийни услуги се ръководят от следните принципи:
ал. 9. Съхраняване на чистотата на българския език“.
В конкурентната си надпревара за непрекъснато увеличаване гледаемостта, къде съзнателно, къде не, медиите не винаги отстояват съхраняването на чистотата на езика. Има предавания, телевизионни състезания, шоу програми, новинарски и спортни емисии, статии, в които говорната култура не е на необходимото ниво, дори напротив. Често ставаме свидетели как говорители и репортери демонстрират говорни несъвършенства принизявайки звуковете и звукообразуването, как гости или участници говорят по начин, неприсъщ за медийна изява, как „видни личности“ правят словоизлияния на език, неразбираем за зрителите или слушателите, как предавания и проекти биват умишлено конструирани, с цел да взривяват общественото мнение с начина на поведение и говорене и т.н. и т.н. И ако преди се усмихвахме „под мустак“, когато от телевизионния екран или от радиото чувахме как с апломб грешно се произнасяха – комунизъма, марксизъма, ленинизъма, социализъма, то днес никой не обръща внимание как от същата тази „трибуна“ се говори за прОграма, прОграмно правителство, стрУктурни промени, „н“ брои самолетИ, компютрИ и т.н. Не се обръща внимание и на факта, че вместо да се произнася ходим, мислим, пишем, от всякъде се чува ходиМЕ, мислиМЕ, пишеМЕ, че в българския език двойните предлози „със“ и „във“ се удвояват само при установени правила, че правилно е да се произнася кого търсите, а не кой търсите, няма никого, а не няма никой, примерите са много. Как някои водещи, опитвайки се да завоалират своите говорни несъвършенства, включая и разглезеното „л“, говорят „небрежно“ и съответно неразбираемо, как голяма част от рекламните клипове се поднасят на не добър български език, и понякога са озвучени от хора, чиято говорна култура не е на нивото на която трябва да бъде и тук примерите са много. И ако погледнем по-глобално на проблема, разбираме, че поднесени от „трибуната“ на медиите, тези грешки биват приети за правилни.
Ще цитирам проф. Елисавета Сотирова, която казва следното:
„Информационният процес до голяма степен напомня образователния процес, а ролята на говорителя е аналогична с ролята на учителя, ретора.“[4]
С твърдението си проф. Сотирова аналогизира образователния и информационния процес и това е напълно резонно, тъй като и в двата процеса имаме информиращи, които предават информация и информирани, които я възприемат, тоест споделяне на знания, така че да се създаде разбиране, схващане.
Излишно е да се изтъква, че телевизията, радиото, пресата са институции/еталон за говорене и поведение. Вследствие на това не са редки случаите, в които зрители, слушатели, ползватели биват повлияни в една или друга степен от своите медийни кумири (любимци), които стават обект на подражание и по този начин влияят на аудиторията. Така че на този процес е редно да се гледа и като на образователен, а не само като на информационен. За това мисля, че отстояването и съхраняването на чистотата на българския език трябва да е приоритет. Подготовката на кадрите е нужно да е съобразена и с факта, че чрез словото се въздейства върху мисленето и чувствата, върху промяната на мнението и настроението. Високата говорна култура е задължителна, защото личностното присъствие е по–убедителен гарант на предаваната информация от продуктите на високите технологии и отговаря на все по-незадоволените потребности от „общуване на живо“.
Развитието на обществените комуникации и високите комуникационни технологии в т.нар. информационно общество, видоизменя и изправя пред нови предизвикателства, преди всичко през призмата на демократизма като трайна обществена тенденция, всички сфери от живота, в това число и езика. Той се променя непрекъснато и тази промяна е неизбежна, но това не значи, че не трябва да се търсят начини да се запази и отстоява чистотата му.
Ако трябва да обобщя казаното до тук, семейството, училището, публичното пространство, медиите са част от факторите, които влияят и в една или друга степен формират говорната култура, а тя имплицитно е част от езика, който е най–важното средство за общуване между членовете на една нация. По тази причина отношението към чистотата на българския език трябва да е приоритет на всички държавни и обществени институции, както и на всички медии.
Доц. д-р Красимир Куцупаров е роден на 10 април 1960 г. в София, където завършва гимназия с разширено изучаване на руски език. Учил е българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Дипломира се като отличник на випуска, придобивайки магистърска степен по специалността актьорско майсторство за драматичен театър във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ (понастоящем НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“). Бил е актьор в „Драматично-куклен театър – Враца“, „Ателие 313“, Драматичен Театър „Сълза и смях“. Работил е като режисьор на дублаж в „Болкан Нюз Корпорейшън – BTV“, мениджър на дублажния процес в TV7 и мениджър на дублажния процес в „Нова Броудкастинг Груп“ АД. От 2013 година до днес е част от трупата на Сатиричен театър „Алеко Константинов“. Изиграл е над 50 роли в театъра и 30 в киното – в български и чуждестранни продукции. Активно се занимава с озвучаване на филми, видео и аудио реклами и четене на аудио книги. Защитил е докторска степен в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“, доцент е по дублаж и правоговор в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ и Театрален колеж „Любен Гройс“.
[1] Станиславски, К.С., „Работа на актьора над себе си“, 1 Дилетантство, стр. 51.
[2] проф. Мурдаров, В.Д.,(„99 езикови съвета“, „Суадката“ детска реч) Просвета 2001год., стр. 23.
[3] Медия, (средство за масово осведомяване – печат, радио, телевизия, което задоволява потребностите от информация), Съвременен тълковен речник на Българския език, Gaberoff, 2000 год.
[4] проф. д–р Сотирова, Е. А., („Компедиум по публична реч“)
