Днес, 1 май, отбелязваме Деня на труда и на международната работническа солидарност. Историята на празника се свързва с работническото движение през 19 век и работническите протести за зачитане на трудови социални права. На 1 май 1886 г. профсъюзите в САЩ провеждат мащабна национална стачка, в която вземат участие над 300 000 работници от цялата страна с искане за въвеждане на официален 8-часов работен ден. След тридневни протести в Чикаго полицията разпръсва протестиращите, при което около 200 души са ранено а поне четирима – убити.
През 1889 г. учредителният конгрес на Втория интернационал, проведен в Париж, призовава за международни демонстрации в знак на солидарност към протестите в Чикаго. През 1904 г. Международната конференция на социалистите в Амстердам призовава „всички социалдемократически партии и профсъюзи от всички страни да демонстрират енергично на Първи май за официалното признаване на 8-часовия работен ден, за световен мир“. Тъй като най-ефективният начин за демонстрации е стачката, конгресът решава, че е „задължително за всички пролетарски организации от всички страни да спрат да работят на 1 май, навсякъде, където е възможно без негативни последици за работниците“.
В България 1 май е обявен за официален празник през 1939 г., в духа на честванията на така наречения „Имперски трудов ден“ (Reichsarbeitstag), празнуван тогава в нацистка Германия – към този момент основен геополитически съюзник на България.
Впоследствие, в условията на властта на Народна република България, празникът придобива по-близка до първоначалния си облик насоченост и започва да се чества ежегодно, тъй като в социалистическите страни на честването му се отдава голямо значение в съгласие с идеологията, че те се управляват от работническата класа и то се прави винаги мащабно (в СССР и КНР дори с военни паради).
Как комунизмът използва профсъюзите и синдикатите, за да подкопава свободните общества
Отбелязвайки 1 май – Ден на труда и на международната работническа солидарност – разказваме за ролята на превзетите от леви каузи профсъюзи като основните виновници за загубата на работни места през последните няколко десетилетия. (Следва откъс от книгата „Как призракът на комунизма управлява нашия свят“)
Много от днешните профсъюзи твърдят, че помагат за получаване на облаги за работническата класа, но често правят точно обратното. Това е видно от историята на синдикалните организации и от трансформацията на тяхната мисия.
Първоначално профсъюзите са били основани от членове на работническата класа с малко или никакви умения с цел водене на преговори с ръководството. До известна степен синдикатът е в състояние да посредничи и да разрешава конфликти между работниците и собствениците. Но комунистически елементи завладяват профсъюзите и ги превръщат в инструменти за насърчаване на комунистически политики и движения. Профсъюзите се превръщат в мощно оръжие за унищожаване на свободното предприемачество и за водене на политическа борба.
Фридрих Енгелс пише по темата: „Бързо наближава и времето, когато работническата класа ще разбере, че борбата за високи заплати и кратки работни часове, както и цялата дейност на профсъюзите в сегашния им вид, не е самоцел, а средство, много необходимо и ефективно средство, но само едно от няколкото средства за постигане на по-висша цел: пълното премахване на системата на заплащане.“
Ленин вярва, че създаването и легализирането на профсъюзите е важно средство за работническата класа да изтръгне контрола от „капиталистическата“ класа и че профсъюзите ще се превърнат в опора на комунистическата партия и ключова сила в класовата борба.
В една своя реч Ленин предлага профсъюзите да се превърнат в „школа за администрация, школа за икономическо управление, школа за комунизъм“ и във връзка между комунистическата партия и масите. Ежедневната работа на профсъюза е да убеждава масите да преминат от капитализъм към комунизъм. „Профсъюзите са „резервоар“ на държавната власт“, пише той.
В средата и края на XIX в. комунистическите и левите сили използват профсъюзите, за да подтикват работниците към мащабни стачки, да поставят сурови искания към собствениците и дори да предприемат насилствени мерки, като например разрушаване на машини и фабрики. През октомври 1905 г. повече от 1,7 милиона работници в Русия участват в общонационална политическа стачка, която парализира икономиката на страната. По това време е създаден един особено агресивен профсъюз – Централната работническа група, който става основният предшественик на Петроградския съвет – „съвет“ на работниците и войниците, изиграл централна роля като двигател на руската революция.
Синдикалните организации на работниците и служителите в западните и развитите страни също са широко инфилтрирани и използвани от комунистически елементи. Връзката между работодатели и работници се основава на симбиоза, но комунистите се опитват да провокират, разширяват и засилват раздора между тях. Профсъюзите се използват за изостряне на конфликтите по време на преговорния процес между ръководството и работниците. Освен това профсъюзите рационализират и засилват конфронтационната страна на отношенията между ръководството и работниците и използват това, за да легитимират собственото си съществуване. Оттам те разпалват недоволството на работниците и обвиняват „капиталистите“ за всички проблеми. Това е ключов фактор за оцеляването на профсъюзите.
На пръв поглед синдикатите се борят за интересите на работниците, но в действителност те подкопават производствената конкурентоспособност. Причините за това са две. Първо, под предлог, че защитават правата и интересите на работниците, профсъюзите затрудняват предприятията при желание да освобождават служители, които не работят добре и постигат ниски резултати. Това поражда култура на безделие и леност. Не само е несправедливо спрямо служителите, които работят усърдно, но и ги прави по-малко инициативни. Най-важният фактор за растежа на едно предприятие са неговите работници, но с предпазния чадър на профсъюзите, който защитава служителите, които не постигат резултати, предприятията губят своята конкурентоспособност. Предприятията, които не изпълняват исканията на синдикатите, стават мишени на борба, включително стачки и протести, което допълнително затруднява бизнеса. Мощният профсъюз „United Auto Workers“ в САЩ редовно призовава за стачки в Детройт. Преди финансовата криза от 2008 г. профсъюзът иска заплащане от 70 долара на час. В резултат на това автомобилостроителната индустрия в САЩ e доведена до ръба на фалита.
Второ, под претекст за защита на благосъстоянието на служителите (включително пенсии, здравни осигуровки и други подобни) профсъюзите постоянно увеличават разходите на предприятията. Това принуждава предприятията да ограничават растежа и да намаляват инвестициите си в научноизследователска и развойна дейност, което вреди на конкурентоспособността. Освен това предприятията са принудени да увеличават цените на продуктите, което е в ущърб на потребителите. Проучвания показват, че именно поради тази причина предприятията без профсъюзи, като Тойота и Хонда, са били в състояние да произвеждат висококачествени автомобили на по-ниска цена, а автомобилните заводи в Детройт с профсъюзи са станали по-малко конкурентоспособни.
За профсъюзите Едуин Фолнър, основател на американския мозъчен тръст „The Heritage Foundation“, казва: „Те функционират като тежък товар, който постоянно измъчва компанията – правят я по-малко гъвкава, по-малко способна да реагира разумно на изискванията на променящия се пазар.“
Макар че загубата на възможности за работа в американската производствена промишленост се признава и обсъжда от десетилетия, много хора не знаят, че профсъюзите са основен двигател за загубата на работни места. Според доклад на „The Heritage Foundation: работните места в производствените предприятия, в които има профсъюзи, са намалели със 75 % за периода 1977-2008 г., докато заетостта в производствените предприятия, в които няма профсъюзи, за същия период се е увеличила с 6%.
Подобна е ситуацията и в строителния сектор. Изследователят от „The Heritage Foundation“ Джеймс Шарк пише: „За разлика от производствения сектор, строителната индустрия се е разраснала значително от края на 70-те години на миналия век. Като цяло обаче този ръст се дължи изключително на работни места, които не са свързани с профсъюзи, като от 1977 г. насам се е увеличил със 159%. Обвързаните с профсъюзи работни места в строителството са намалели със 17%.“
Освен това профсъюзите са инструментът, използван от комунистическите елементи за насърчаване на егалитаризма в предприятията. Шерк отбелязва, че синдикатите изискват от предприятията да изплащат заплати според трудовия стаж на служителя (същото се прави и в социалистическите страни), без да се взема предвид приносът на служителя към предприятието или резултатите от неговата работа. „Профсъюзните договори свиват заплатите: те потискат размера на заплатите на по-продуктивните работници и повишават заплатите на по-малко компетентните“, пише той. Идеята, която действа тук, е същата като абсолютния егалитаризъм при комунизма, който на практика представлява преразпределение на богатството между служителите в предприятието. Намесата във вътрешния процес на вземане на решения в предприятията и монополът върху пазара на труда подкопава свободния пазар.
Агресивното застъпничество на профсъюзите за това, което те описват като благосъстояние на работниците, в крайна сметка облагодетелства едни работници за сметка на други и поставя в неблагоприятно положение отделните предприятия и икономиката като цяло. Проведено през 2005 г. проучване показва, че „повечето американски домакинства, участващи в профсъюзи, имат критики и резерви към тях“ и че „основната причина за тяхното неодобрение никога не се обсъжда открито в профсъюзните медии или не се разглежда на профсъюзните събрания“.
Инфилтрираните от комунизма профсъюзи под ръководството на прогресивното движение често се превръщат в инструменти за водене на борба срещу свободния пазар, вместо да прокарват и защитават законните интереси на работниците. Корупцията и личните интереси са често срещани сред профсъюзните лидери. Тяхната еднолична борба срещу това, което те наричат несправедливост на работното място, създава тежест за индустрията и производителността, като възпрепятства корпоративните реформи и рационалните опити за рационализиране на производството, услугите, образованието, държавната администрация и други области. В политическо отношение левицата черпи подкрепа от профсъюзите, за да насърчава своите социални движения и да всява раздор в обществото.
