От своята гола затворническа килия древноримският философ написва задълбочен анализ за това какво означава да се стремиш към добродетелта
Годината е 523 г. сл. Хр., а Аниций Манлий Северин Боеций лежи болен и чезне в затвор в Павия, Италия. И все пак тази мъчителна ситуация поражда нещо красиво. Неговото търсене на надежда пред лицето на предстоящата екзекуция се въплъщава във философско произведение, което векове наред озарява мислителите и съдържа уроци, актуални и днес.
Боеций заема ключово място в историята. Това е време на сътресения и преход, когато Рим най-сетне е паднал под властта на варварите и се управлява от готския крал Теодорих. Ренесансовият хуманист и учен Лоренцо Вала го описва като „последния от римляните, първия от схоластиците“. С други думи, Боеций изгражда мост между античния и средновековния свят.
Голяма част от онова, което ранното Средновековие знае за гръцки философи като Аристотел, се дължи на труда на Боеций. Той съхранява класическото знание във време, когато светлината му е застрашена да угасне, и предава поток от древна мъдрост на средновековните мислители, които от своя страна го приспособяват към християнската вяра.
Прочутото произведение на Боеций „Утешението на философията“ повлиява на западната философия и литература по неизмерими начини. Неговите мотиви са подети от Данте, Чосър, Тома Аквински и други видни средновековни личности, както и от по-късни творци като Шекспир и Джордж Хърбърт. Накратко, то се превръща в крайъгълен камък на западната мисъл.
Страници от копие на „Утешението на философията“ от Боеций от 1550–1551 г.
Боеций съчинява творбата в затвора, след като е обвинен в държавна измяна по скалъпени обвинения, докато очаква мъчения и екзекуция от ръцете на Теодорих. Теодорих е остготският владетел на Италия, който е дошъл на власт, след като е свалил германския предводител Одоакър, който на свой ред е детронирал последния западноримски император Ромул Августул през 476 г. сл. Хр. Макар да цени някои аспекти на римската култура, Теодорих не е римлянин. Той започва да подозира, че аристократи от старата гвардия, като Боеций, ще заговорничат с източноримските императори, за да го свалят.
Боеций скоро се озовава в затвора, борейки се с действителността на случилото се с него и с внезапния обрат на съдбата си. Преди това е бил сенатор, консул, а после и съветник на самия Теодорих. Без достъп до справочни материали той се обръща за напътствие и утеха към своята стара познайница, госпожа Философия.
„Утешението“ е изградено като въображаем диалог между него и госпожа Философия, която идва да го просветли и насърчи. Тя го уверява в стойността на добродетелта, разума и философията дори пред лицето на несправедливостта и нещастието и насочва погледа му към истинското щастие, вместо към неговите преходни имитации.
Лишен от положение, богатство и свобода, Боеций трябва да си зададе трудни въпроси за смисъла на живота и неговите привидни несправедливости. Той се изправя срещу тях лице в лице.
Преходността на богатството, удоволствието и почестите
Един от първите изводи на Боеций е, че загубата на богатство, удоволствия или почести не бива да влияе твърде силно върху щастието на човека, тъй като истинското щастие не се състои в тези неща.
Госпожа Философия го укорява: „О, смъртни, защо търсите извън себе си щастието, което е положено във вас?“ За Боеций, чрез гласа на госпожа Философия, щастието е по-скоро вътрешно, отколкото външно. То е нещо трайно, устойчиво и независимо от случайността, затова не може да се намира преди всичко във външни блага, като парите или красотата, които идват и си отиват с въртенето на колелото на Съдбата.
„Блаженството не се основава на даровете на Съдбата“, настоява госпожа Философия. Тя риторично пита: „Нима трябва да търсиш своето благо в неща, които са външни и не са твои? Нима положението ти е такова, че ти – същество, уподобено на боговете чрез разума си – смяташ, че можеш да придобиеш слава само чрез притежанието на безжизнени предмети?“ Краткотрайността на славата, несигурността на богатството – тези неща не могат да изградят сърцевината на човешкото щастие. Затова, когато ги няма, не бива да ни натъжават прекомерно.
„Философията наставлява Боеций за ролята на Бога“ от майстор Анри дьо Вулкоп, около 1460–1470 г. От „Утешението на философията“ от Боеций. Обществено достояние
По същия начин телесното удоволствие не може да ни донесе трайна радост. „А какво да кажа за удоволствията на тялото, когато стремежът към тях е изпълнен с тревога, а удовлетворяването им носи съжаление?“ – пита госпожа Философия. „Ако телесните удоволствия можеха да направят хората блажени, нямаше причина да не наречем и добитъка блажен.“ Следователно според Боеций хората са предназначени за по-висш вид радост и щастие от чисто физическото удоволствие, към което се стремят животните.
Трайното щастие
За Боеций, подобно на Аристотел преди него, истинското щастие е свързано с вътрешни притежания, с нещо, което душата обхваща и което никакво нещастие не може да му отнеме. Както казва госпожа Философия: „Ще ти покажа накратко основата на най-голямото щастие. Има ли нещо по-ценно за теб от самия теб? … Ако владееш себе си, ще притежаваш онова, което никога не би пожелал да изгубиш и което Съдбата не може да ти отнеме.“
Отзвуците от Аристотел, когото Боеций е изучавал, са силни. Например в първа книга на „ Никомахова етика“ Аристотел твърди, че именно дейностите на душата, а не добрият или лошият късмет в дадено положение, придават на живота най-основния му характер. „Ако дейностите са, както казахме, онова, което определя характера на живота, никой щастлив човек не може да стане нещастен, защото никога няма да извърши омразни и низки дела“, казва Аристотел. Способността да продължаваме да действаме добродетелно, да се издигаме над лошия късмет, остава с нас независимо от обстоятелствата, в които се намираме. Аристотел продължава: „Защото смятаме, че човекът, който е истински добър и мъдър, понася достойно всички превратности на живота и винаги извлича най-доброто от обстоятелствата. … И ако това е така, щастливият човек никога не може да стане нещастен.“
Помислете за военнопленника, който въпреки това продължава да се жертва за другите, проявява смелост, държи на принципите си и дори обича враговете си въпреки страданието и лошото отношение. Вътрешно той остава свободен, независимо какви окови са му поставени външно. Никой не може да му отнеме предаността към добродетелта.
Подобна идея изразява много по-съвременният философ, психолог и оцелял от нацистки концентрационен лагер през Втората световна война Виктор Франкъл. Той също пише за радостта и смисъла, които се съдържат в свободата ни да избираме положително отношение независимо от ситуацията. В „Несъзнаваният Бог“ той пише: „Хванат в безнадеждна ситуация като нейна безпомощна жертва, изправен пред съдба, която не може да бъде променена, човек все пак може да превърне тежкото си положение в постижение и осъществяване на човешко равнище. Така той може да засвидетелства човешкия потенциал в най-добрия му вид – да превръща трагедията в триумф.“
Доброто накрая побеждава
Именно по този начин добрият човек, дори в крайно тежко положение, запазва сила, която злото не може да угаси. „Добрите винаги са силни, а злите винаги са низки и безпомощни“, смело заявява госпожа Философия на Боеций. „Пороците никога не остават без наказание, нито добродетелите без награда, и … щастието винаги се пада на добрите хора, а нещастието – на злите.“
След това тя изгражда аргумент, за да докаже това твърдение. Ако някой не е способен да постигне онова, към което се стреми, това е слабост; ако постигне целта си, това е сила. Каквото и да преследва човек, той го прави, защото вижда в него някакво добро. Но злите хора погрешно смятат, че могат да го намерят чрез егоистични желания и зли дела. В действителност обаче злите не успяват да постигнат доброто, защото то може да бъде достигнато единствено чрез истински добри и добродетелни действия. Госпожа Философия заключава: „Тъй като и добрите, и злите търсят Доброто, но добрите го придобиват, а злите не, едва ли можем да се съмняваме, че добрите са силни, а злите – слаби.“
Истинската доброта е вътрешно притежание, което хората придобиват чрез добри желания и дела, а тази вътрешна доброта не може да бъде изгубена против волята ни, независимо колко жестоко ветровете на случайността или злонамереността на другите се опитват да я отвеят.
Боеций намира дълбока утеха в осъзнаването, че чрез любовта към Доброто е богат дори в бедност и свободен дори във вериги. Векове наред читателите след него намират утеха в размишленията му. Няма причина тази утеха да не бъде и наша.
