Родената през 1932 г. Султана Александрова разказва за албанските си корени, съхранения арванитски говор, живота в някогашното многолюдно село и семейната рецепта, предавана през поколенията
Някои вкусове ни връщат към детството, към семейната трапеза и към хората, от които сме научили как се приготвя храната. Понякога зад една обикновена рецепта се крие историята на няколко поколения, а заедно с нея – паметта за едно място и неговите жители.
С такава история започва новата рубрика на „Епок таймс България“ – „Вкусовете разказват“. Първата ни среща е със Султана Граменова Александрова, родена през 1932 г. в село Мандрица, Ивайловградско, където е преминал целият ѝ живот.
Тя ни връща към времето, когато селото е било многолюдно, децата са изпълвали училището, а семействата са изкарвали прехраната си предимно с тютюнопроизводство и пашкулопроизводство. Разказва за албанските си корени, за езика на своите предци и за храната, която някога се е приготвяла с малкото продукти, налични у дома.
А пред погледа на своя внук Антон Христов баба Султана отново приготвя кайкана – ястие, чиято рецепта е научила от майка си и баба си. Антон записва разказа ѝ и заснема отделните етапи от приготвянето.
„И аз съм албанка“
Мандрица е известно като единственото исторически албанско село в България. Според разпространените исторически сведения то е основано през 1636 г., а в началото на XX век населението му достига няколко хиляди души.
За баба Султана обаче историята на селото не е само част от миналото. Тя е историята на собственото ѝ семейство.
„Майка ми е оттук. Но нейната майка е гъркиня от едно село. Баща ми е албанец. Дядо ми по бащина линия е албанец. И аз съм албанка. Езика си го водиме. Нямаме четмо и писмо, само един език.“
В семейната памет е запазен и разказ за заселването на първите албанци в Мандрица: „Когато дошли тук тези албанци – двама братя, беят искал да види как работят. Били строители. Той ги пратил в Одрин да правят една джамия. Казал им, че ако направят това, което иска, хубаво, могат да се настанят където пожелаят: в Мандрица или в съседните села Долно Луково или в Сив кладенец“.
Според преданието беят останал доволен от работата на двамата братя и им позволил сами да изберат къде да се установят. Те предпочели Мандрица, където създали семейства.
Баба Султана помни и как през годините населението на селото се е променяло: „Тук имаше много албански семейства, които взеха преселници от село Дервент. Тук имаше цяло село с преселници от Дервент. Много от нашите хора си вземаха за жени или мъже от дервенците. Беше станало разбъркано – българско и албанско. Българите се научиха да говорят албански. Така че всичките ми роднини са от Мандрица“.
Арванитският говор – езикът на предците
Една от най-интересните особености на Мандрица е съхраненият местен говор, свързан с албанското езиково наследство на селото. Антон Христов уточнява, че езикът, който възрастните жители продължават да говорят, е известен като арванитски. Той го определя като старинна форма на албанския, която се различава от съвременния книжовен език, и прави сравнение с отношението между старобългарския и съвременния български. Това сравнение е негов начин да обясни старинния характер на говора, а не твърдение за пълно историческо или езиково съответствие.
За баба Султана този език е естествена част от семейния живот:
„Когато бях малка, у дома си говорехме на албански, навън беше забранено. Така езикът ни се запази. Не можем да го забравим. Ще го забравят младите като внука ми Антон, който не го говори“. Това е лично свидетелство за ограниченията, които тя помни от детството си, и за ролята на семейството в съхраняването на езика.
Антон потвърждава, че говорът все още се използва сред част от възрастните жители, но неговото поколение вече не го владее. По думите му за по-старите поколения той е бил майчин език, а българският се е усвоявал в училище.
Що се отнася до празниците и обичаите, баба Султана не ги отделя от българските традиции: „Нямаме традиции“. И добавя: „Всичко е българско“. Така в нейния разказ се откроява една интересна особеност – съхраненото съзнание за албански произход и наследен майчин език съществува редом с българските празници и обичаи.
Един живот, преминал в Мандрица
През целия си живот Султана Александрова е останала свързана с родното си село. От детството си помни най-вече многото деца, училището и приятелствата. „Ходихме на училище, завършихме. Тези, които бяха по-възможни, отидоха и за учителки, и за други професии. Аз се научих да стана шивачка.“
С годините приятелките ѝ напуснали селото и създали семейства на други места. „Разпиляха се всички мои приятелки, омъжиха се по градищата. Аз останах тук. Живяхме много години със съпруга. Тук се оженихме, тук се родиха децата ни. Тук остаряхме. Спомените ми са много добри.“
Животът обаче невинаги е бил лек: „Някога тук живяхме бедно. Каквото имаше в семейството, таково ядяхме, основно постни ястия. Сега всички искат от хубаво по-хубаво.“
В младостта ѝ основният поминък бил свързан с тютюна и отглеждането на копринени буби. Семействата гледали и по малко добитък. Баба Султана си спомня, че след създаването на ТКЗС били открити работилници, а в селото действали две, по-късно три звена за производство на тютюн. Постепенно населението застарявало, а традиционните поминъци започнали да изчезват.
Мандришката манджа и някогашните сватби
Сред храните, които баба Султана помни от детството си, особено място заема фасулът с булгур. „Ние правихме много мандришка манджа, казвахме така – фасул на тавата с булгур.“ Това ястие било свързано не само с всекидневието, но и с празничните събирания. „Любимата манджа. Това се употребяваше много и на сватбите. Нашите сватби, когато правеха мандришките сватби, правеха фасул. Фасул на тавата с булгур. Беше специална манджа.“
В тези спомени оживяват многолюдните сватби и общите трапези – част от живота на Мандрица, който днес съществува предимно в паметта на по-възрастните жители.
Кайканата – бързата вечеря след работа по тютюна
Друго ястие, което баба Султана пази в спомените си, е кайканата. На въпроса от кого е научила рецептата, тя отговаря: „Научих я от майка ми и от баба ми. Щото като се връщахме късно от тютюна, мислехме каква манджа да приготвиме“.
След дългия работен ден семейството търсело начин да приготви храната бързо, с наличните продукти. „За най-бърза манджа имаше млеко. Имахме си козички и набързо, айде, баба викаше, айде ще направиме една кайгана.“ В ястието се съчетавали мляко, брашно, сирене и яйца. „Млеко с малко сиренце, яйчица и това ни беше яденето за бързо.“
Десетилетия по-късно баба Султана продължава да приготвя кайканата. На снимките, изпратени от нейния внук, се вижда как тя разбърква млякото с брашното, добавя сиренето и яйцата, а накрая завършва ястието със запръжка от масло и червен пипер.
Така една обикновена домашна рецепта се превръща в жива връзка между поколенията.
„Такава хубава, китна Мандрица, обаче ще остане без хора“
Разговорът за миналото неизбежно отвежда и към промените, които баба Султана е преживяла. Когато Антон я пита какво ѝ липсва най-много в селото, тя отговаря: „Че няма хора вече“.
В спомените ѝ Мандрица е село с около три хиляди жители, с училище, деца, работилници и оживени улици. Днес картината е съвсем различна: „Мандрица остана с трийси души. Мандрица от три хиляди души да остане Мандрица с трийси души, няма въобще хора в Мандрица“. Числата са част от нейния личен спомен и оценка за обезлюдяването.
В думите ѝ обаче има не само тъга, но и призив за промяна: „Трябва да кажеме, да вземите мерки малко да оправиме Мандрица. Такава хубава, китна Мандрица, хубава Мандрица, обаче ще остане без хора“.
Антон Христов – завръщане към родното място
Внукът на баба Султана, Антон Христов, е сред хората, които полагат усилия да съхранят част от наследството на Мандрица. Семейството му е от селото, където е преминало и неговото детство. След години работа в ресторантьорството в България и Испания той се завръща към родното място.
През 2011 г. купува стара къща, съседна на тази на баба му, с намерението да я възстанови за себе си. Постепенно личният замисъл прераства в създаването на Еко къща за гости „Мандрица“. Къщата е изградена от кирпич и дърво и е възстановена с внимание към традиционната архитектура. Голяма част от интериора, мебелите и осветлението Антон изработва сам.
Заедно с местни хора, сдружение „Мещра“ и фондация „По-диви Родопи“ той участва в инициативи за съхраняване на старите къщи, природата и културното наследство.
Сред възстановените традиции е печенето на хляб в стара пещ на дърва, която е на повече от сто години. Част от местната кулинарна памет са и ястия като голопарник и кайкана, които продължават да се приготвят в Мандрица.
Рецептата на баба Султана: Кайкана
Необходими продукти:
- 1 литър мляко
- 150–200 г брашно
- 2 яйца
- 100 г сирене
- Масло за запръжката
- Червен пипер
- Сол на вкус
Начин на приготвяне:
Млякото се затопля и се добавя сол на вкус. Към затопленото мляко се прибавя брашното, като се разбърква.
Млякото с брашното се вари, докато сместа се сгъсти. При необходимост се добавя още брашно.
Докато сместа е гореща, се прибавя сиренето, а после яйцата и сместа и се разбърква.
Накрая кайканата се залива със запръжка от масло и червен пипер.
Това е семейната рецепта, която баба Султана е научила от майка си и баба си и която продължава да приготвя и днес.
В Мандрица една възрастна жена продължава да говори езика на своите предци и да приготвя храната, която помни от детството си. Нейният внук се опитва да съхрани къщите и наследството на селото, в което е израснал. Две поколения, свързани от едно родно място и разделени от промените на времето. Едното все още пази езика, другото вече не го говори. И двете обаче носят паметта за Мандрица. Защото традицията живее не само в старите къщи и рецептите, а преди всичко в хората, които я предават нататък.
Материалът е подготвен по разказа на Султана Граменова Александрова, записан от нейния внук Антон Христов. Допълнителна информация за Еко къща „Мандрица“ и местните инициативи е използвана от публикация на „По-диви Родопи“.
Редакцията благодари на Посолството на Република Албания в София за установяването на контакта с Антон Христов.
Снимките са предоставени от Антон Христов.
