Емблематичното симфонично произведение на прочутия композитор отразява собствения му кратък, прекъснат живот
Макар Франц Шуберт да е един от най-обичаните европейски композитори, различни свидетелства оставят у историците противоречиви представи за личността му: според някои той е наивен и ангелски чист, а според други – невероятно озлобен и хедонистичен. Твърди се, че когато е трезвен, е „неспособен на злонамереност“, но след няколко питиета се оттегля в тъмен ъгъл и чупи съдове, усмихвайки се широко.
Ако личността му озадачава, животът му не е по-малко загадъчен. Макар да се ражда във Виена на 31 януари 1797 г. и да живее 31 години, причината за смъртта му остава неизвестна. Сифилис? Коремен тиф? Отравяне с живак?
Затова изглежда подходящо, че толкова загадъчен човек оставя след себе си „недовършена“ симфония. Произведението е приветствано като „първата романтична симфония“ в музиката, но остава забравено почти 30 години. След откриването му десетилетия наред се водят спорове дали останалите части са изгубени, преди да се наложи мнението, че Шуберт просто не ги е завършил.
Защо обаче – това все още не знаем.
„Недовършената“ симфония
Днешното изпълнение е на Кралския оркестър „Концертгебау“ под диригентството на Ленард Бърнстейн. (Слушайте)
„Недовършената“ симфония, наричана и Осма, е представена за първи път от Анселм Хютенбренер на диригента Йохан фон Хербек през 1860 г. След като получава почетна грамота от Щирийското дружество през 1823 г., Шуберт подарява симфонията на Хютенбренер в знак на благодарност за подкрепата на своя приятел.
Партитурата е странен подарък от Шуберт. На нея е отбелязано „Виена, 30 октомври 1822 г.“; написана е в си минор – тоналност, която Бетовен нарича „черната тоналност“ заради връзките ѝ със смъртта и меланхолията – и съдържа само две части. Докато Шуберт планира да завърши първата част с преминаване в си мажор, той избира да остане в минорната тоналност.
Датата върху партитурата съвпада с първоначалната диагноза на Шуберт за сифилис и предлага обяснение за мрачната тоналност. Влошаващото се здраве обаче е само една от възможните причини да изостави симфонията. Известен с работата си по множество проекти едновременно, той може би се разсейва с други произведения. Други предполагат, че Шуберт просто се отказва. Музикологът Алфред Айнщайн казва: „Шуберт никога не би могъл да завърши произведението, защото нищо не би могло да се доближи до оригиналността, силата и майсторството на първите две части.“
Независимо от това, за публиката, която още скърби за преждевременната смърт на Шуберт, две части са достатъчни. Когато Хербек представя произведението за първи път на 17 декември 1865 г., критикът Едуард Ханслик казва:
„След няколкото въвеждащи такта кларинетите и обоите в унисон започват да звучат със своята сладка песен над спокойния шепот на цигулките, а после всяко дете разпознава композитора и през залата преминава приглушен вик: „Шуберт“. Той едва е влязъл, но сякаш човек го познава по стъпката му, по начина, по който повдига резето.“
Именно тази завладяваща мелодия открива първото Allegro Moderato – над пласт от възбудени ноти в струнните инструменти тя носи отчаяна неотложност. След това Шуберт започва мелодия за виолончело (01:15), изпълнена в регистъра, който е най-близък до гласа на човешкия тенор. Изпълнена с невероятен копнеж, тя омагьосва слушателите с нежно унасяне, преди внезапен акорд в до минор (01:49) да я прекъсне и да започне изследване на по-мрачните му кътчета – напрежение, което той запазва чак до частта Andante con moto (13:51).
Цигулките във втората част свирят предимно във високия си регистър – областта, в която звучат най-сладко. Те обгръщат оркестъра с искрящо сияние, което понякога преминава в продължителни, подобни на хорал фигури при дървените духови инструменти. С типичен за Шуберт нюанс той придава на мажорните си мелодии минорна меланхолия, а на минорните – мажорна сладост.
Частта завършва, когато дървените духови инструменти се носят над нежните удари на ниските струнни инструменти (24:22). Почти сякаш Шуберт угасва.
Макар композиторът да оставя скици за трета част – скерцо, голяма част от очарованието на неговата „недовършена“ симфония се крие в неизказаното. Дали умишлено я е изоставил, никога няма да разберем – но като я е оставил незавършена, ни е дал пространство да си представяме и да се удивляваме.
