Огнян Стамболиев пресътвори блестящо стиховете на Григоре Виеру на български
В ръцете си държа книга, при която опитът за критически анализ би направил да помръкне нейната искреност, автентичност, простота и природно сливане със слънцето, небето, дърветата. Накрая би помръкнало и нейното мъдро мълчание, уподобено с това на камъка. Това се отнася за поезията на големия молдавски поет Григоре Виеру (1935–2009). Поезия, създадена сякаш от самата природа, от камъка, от селския път, от усмивката на майката. Поезия, изричаща се простичко, но дълбоко и искрено. Живописна и метафорична, тя прозвучава като въздишка, като усмивка, като лека тъга. Тази поетична атмосфера ни завладява от поетичната книга с избрани стихотворения на големия румънски поет (от Молдова) Григоре Виеру „Жал ми е за камъка…“.
Предговорът, подборът и преводът са на изтъкнатия наш преводач от румънски Огнян Стамболиев, който през творческия си път досега направи много за разпространението на високата румънска литература – от класически и съвременни автори.
И ето отново той ни представя един голям поет на Молдова, чиито стихове покоряват със своята баладична музикалност, със своята словесна метафоричност, обхванала природата, въздуха, родното място, спомена за близките хора.
Преводът на Огнян Стамболиев е великолепен – предава точно аромата, сетивността на тази забележителна поезия, която, без да е драматична, води към душевен катарзис, защото е безпределно чиста като от извор, сетивно-чувствена като природна дъга, тихо-мъдра като мълчанието на камъка. Затова и докосването до нея е докосване до нещо свято, до нещо, което те покорява с мъдростта си и стаеността си.
Камъкът, майката, родното място, любовта, природата – в тези феномени се втренчва погледът на поета Григоре Виеру. Затова и стихотворенията му напомнят протяжни народни песни, песните на Молдова. Впечатляващо е присъствието на Камъка. Прекрасните са стиховете, вдъхновени от него. Философия, спокойствие, тишина и същевременно драматизъм лъха от тези слова. В тях е философът Виеру, мъдрецът, стоикът, поетът Виеру. Автентичен, искрен, дълбок, всеобхватен.
„Поредица от вълшебни мигове“ нарече стиховете на Григоре Виеру един румънски критик и това определение е много точно. Вълшебство от думи, които редят един дълбок, съкровен поетичен свят, до който, когато се докоснеш, те обхваща една лекокрилост и ти неусетно се отделяш от земята и литваш над дърветата, над горите, над природата. Литваш пречистен и одухотворен от думи, образи, метафори, поетични смисли. Изказани сякаш ей така, както диша човек – неусетно и ведро. Григоре Виеру, наследникът на великите си предшественици Михай Еминеску, Лучиан Блага, Никита Станеску, продължи тяхната поетична линия в румънската литература, разбира се, оформяйки свой стил, своя аура. И колко тъжно е, че нелепа автомобилна катастрофа отнема живота на този голям поет през 2009 г., който можеше още да пише прекрасна поезия.
Издателство „Авангард принт“ от Русе дава живот на български на поезията на Григоре Виеру в красиво оформен том с картина на известния български живописец Стефан Кацаров.
Стихове от Григоре Виеру
В превод на Огнян Стамболиев
ТЪЖНА ПЕСЕН
„Велика е смъртта…“ – Рилке
Велика си смърт,
но самотна.
Аз имам дом и любов –
ти нямаш, нямаш.
Нежна е сянката на чучулигата,
дето лети над полето. Зелени са ябълките, по които
пълзят охлювите на звездите.
През мен минава една тъжна песен,
точно сега, в този миг. Аз имам къде да умра –
ти нямаш, нямаш…
ВЕНЧАЛЕН ПРЪСТЕН
От времето и от труда
пръстите на мама
изтъняха
като свещи.
И когато миналата есен
в полето събираше картофи,
от пръстите й падна
пръстенът –
Венчалният й пръстен.
Всеки ден
оттогава
тя се потапя в земята
(като в черна вода)
и търси пръстена.
Ах, ето тук,точно тук, под краката ми
се надигат вълните на земята.
Скачам встрани,
встрани,
още встрани,
да не й преча
с тежестта си.
Поне аз.
КАМЪК
Ето го камъка,
дето никого не е ударил.
Стои си той,не помръдваот мястото си –
от твоя гроб,
мамо.
Смирено го прегръщам
като нещо свято.
Ще си отида скоро
и аз от този свят,
мамо.
Ще ме изпратят
насълзените букви
на твоето име,
върху камъка издялано,
мамо.
Камък,
дето никого
не е ударил.
АРФА
Помислих си,
че и змиите ще запеят.
Обтегнах върху арфата си
струните-змии.
Сред лозовите пръчки
и белите коси на мама
те затрептяха.
Застанах правпод зреещите ябълки,
а струните запяха сладко.
Нощта
настъпи скоро
и в леса закрачих сам.
След миг усетих да пълзят,
да се увиват
телата на влечугите студени,
по тялото ми и нозете.
Със съсък яростен
забиха зъби във лицето ми –
поискаха да ме затриятот света.
Но аз докоснах мамините струни,
успях да викна своите другари.
Когато в мен
живота се завърна – видях,
че арфата ми побеля.
СВЕТЛИ И ЧИСТИ ДУМИ
Просветлявам, изчиствам
своите думи.
Тяхната чистота
ми е свидна.
Почистете и вие
вашите думи.
Всичко, което можете, изчистете:
вятъра,
бурята,
водата,
в която се оглежда
Луната.
Аз почистих своите думи,
ръждясали от мълчанието.
Казах вече всичко.
Сега ме зове звезда от Небето,
а може би и мама от гроба…
А вие, чистете, просветлявайте:
вятъра,
бурята, водата,
в която се оглежда Луната.
РУМЪНСКИЯТ ЕЗИК
Страданията
на езика роден –
възпявам до Небето,
Господи.
Затуйпред Силата Ти
се прекланям
всеки Божи ден.
На светлината утринна
изгрява
звездата
на моето страдание.
И само мама,
потънала в сълзи,
съзира всичко
и ме приласкава.
МЕЖДУ ОРФЕЙ И ХРИСТОС
Окото ми прогледна
и издъхна.
Сълзата стана
надгробен паметникза него.
Друго небе
ще се яви.
Друг свят
ще се отвори
за моето око.
А камъкът
ще се отмести.
ОБИЧ
Който се цели в мен, цели се в моето дете. А нима то е виновно?
Който се цели в мен, цели се в моята майка. А нима тя е виновна?
Който се цели в мен, цели се в гроба на татко. А нима той е виновен?
А моята вина каква е? Аз нищичко си нямам, никого не владея, само с любовта си живея
и всички обичам…



















