„И аз на своя ред ще си замина, трева и мен ще расне над прахът. Един ще жали, друг ще ме проклина, но мойте песни все ще се четат. …
Не ме смущава див вой от омрази, не стряска ме на завистта гневът — спокойно гледам в бъдещето ази: там мойте песни все ще се четат.
Те жив са отклик на духа народни, а той не мре, и дор сърца туптят от скръб и радост в наший край свободни, и мойте песни все ще се четат.“
“
Тези свои пророчески стихове Иван Вазов пише през януари 1913 г. Патриархът на българската литература си отива осем и половина години по-късно и смъртта му се превръща в едно безкрайно отдаване на почит на народния поет. Загубата е повод да бъдат осъзнати извисеният му дух, гигантското му дело и безкрайната му любов към България.
Днес, 100 години по-късно, пред големия камък от Витоша, положен като негов надгробен паметник, през целия ден вървяха хора – възрастни двойки, отделни мъже и жени, семейства с децата си. Оставяха цветя, постояваха мълчаливо и продължаваха в дъждовия ден по своите си дела. Но с оня дух в сърцата, духа на древна България, пренесен през тъмата на вековете и запален отново от поети като Иван Вазов.
Тук ще си спомним за поета с един текст, любезно предоставен ни от големия български литеротуровед Катя Зографова. Той е откъс от излязлата през 2020 г. нейна книга „Хроники на Вазовия род“ и е посветен на връзката на Иван Вазов с българската столица, където той прекарва последната част от живота си – след завръщането си от изгнание през 1889 г. до смъртта си на 22 септември 1821 г.
„Преди него там е вече семейството му, което битува във видима оскъдица. Чичото Кирко помага, разбира се, доколкото може. Вазови първо живеят на ул. „Витоша“ № 1, след това на „Солунска“, близо до Протестантската църква. … Ще се спрем за кратко на феномена „ЕВРОПЕЙСКИ САЛОН“. Не само литературния, защото по-чести в онези времена като че ли са музикалните събирания или съчетанието от литературно четене и камерно музициране.
Самите Вазовци си уреждат регулярно такива сбирки, нещо като семейни салони. С детски рецитации, пианистични изпълнения на Мария Вазова (съпругата на генерал Георги Вазов), дори с театрални постановки… За една от тях – Гоголевия „Ревизор“, ни разказва Вера Вазова, без да спестява сценичните гафове, причинени от самата нея. Но „виновницата“ прави изненадващото заключение, че едва ли някога комедийно представление в истински театър е било преживявано с повече смях…
…
Любопитна е ВАЗОВАТА СОФИЯ! Мощното въображение на поета я преоткрива в бездните на времето, когато на мястото на столичния град е имало гигантско езеро с размерите на Охридското, в което плуват чудовища – ихтиозаври!… В разказа си „Софийската долина“ писателят тръгва от праисторията, за да стигне до модерната столица с електрическите трамваи и осветление и да се разходи по нейните широки, прави, „обсадени с акации“ улици. Не можем да си представим романтичната му разходка без компанията на неговата Женя. С нея всъщност двамата се познават от години, но, както и в романа на Пенчо Славейков и Мара Белчева, трябвало е да удари точният час на точното място, за да настъпи чудото на любовта. При Вазов и Марс то се случва в Борисовата градина! Двамата случайно се срещат една сутрин, защото и младата белетристка се разхождала там на чист въздух, по предписание на лекарите заради леката си анемия. Впрочем, тъй подходяща за градска госпожа като нея… Споделените им почти ежедневни разходки се оказват лек и за Вазовата хипохондрия, и за анемията на Евгения.
Преди това поетът категорично обичал да се разхожда съвършено сам. Пред „изповедника“ си проф. Ив. Шишманов споделя, че тръгвал рано – в 7 сутринта и след
около два часа се връщал у дома на закуска. Защо е бил такъв отявлен ранобудник? Ето отговора: „И най-хубавото е, че по това време никой не идва в градината. Седя си сам на скамейката и прочитам сутрешните вестници“ Когато се срещат за пръв път в парка, Евгения също седи на пейка с книга в ръка, но …по-нататък нито тя ще чете в усамотение, нито той ще разлиства обичайната сутрешна преса. И струва ми се, че разходките им са били вече не толкова сутрешни, колкото вечерни… Ето изповедта на поета в стихотворението „От разходка“:
„В парка тъмен чуй се вече
на щурци пискливи звукът,
през клонака, надалече,
градски светлинки блещукат.
…
Сбогом, моята Царица,
ил: довиждане – по-харно,
че в съня ми, знам навярно,
ний ще бъдем пак двоица.“
Осезателен е еротичният чар на вечерните разходки из пипиниерата (ще рече разсадника, от който започва Борисовата градина), преминаващи в съновиденията на нощта. Но чарът на Вазовите разходки е светъл, за разлика от НОЩНИТЕ РАЗХОДКИ НА ЯВОРОВ например, които се случват в една опасна, неосветена, страшна градина, каквато ни я описват Дора Конова и бившият й съпруг Михаил Кремен в известните си спомени… При тандема Вазов-Марс откриваме „прекрасния парк „Княз Борис“ (това е точното му име) като едно благословено пространство, „с каквото не се е ощастливила още никоя балканска столица.“ А неотдавна, преди Освобождението, София е била „един дрипав и мръсен град с 15 000 население“, с дебели софиянки с шалвари, които клюкарстват пред помийните бари… Такова е описанието на самия Вазов! И ето – в модерното следосвобожденско Княжество, макар и след чутовни битки на властта със софийските шопи за отвоюване от пасищата им, е създадена не просто европейска градина, а истински огромен парк! Благодарение на естетическия вкус и амбициозните паркови параметри, зададени от княз Фердинанд, реализирани от желязната ръка на Стефан Стамболов, който не се церемони да издаде заповед, че за една отсечена фиданка ще отсече ръка, след грозните поражения (и финансови загуби) на упорито унищожения от овчарите млад дървосад, закупен с валута от Европа… Следва повторно залесяване на Ситняковската „мера“ и няколко убити от конните стражари храбри шопи, за да се случи най-накрая Княз Борисовата градина, в която остават цветните красоти на швейцарския градинар…
Неговите приемници десетилетия наред облагородяват пространството… За да могат там да се разхождат гражданите на европейската столица и нейните поети, първенци сред които са двойката Иван Вазов и Евгения Марс… Да разговарят с цветята, най-малките, но общи в ласкавата си споделеност, герои в художествените им светове. Наричат Евгения Марс дамата с розите (триндафилите), макар че тя е обичала не по-малко белите хризантеми и нарцисите… Моментните „снимки“ на разходките по залез слънце са онези съкровени моменти, които остават неизличими в паметта на поета. Цялото стихотворение „Ти помниш ли?“ заслужава да бъде цитирано, но тук ще споделя само първия му куплет:
„Ти помниш ли алеята безшумна
и златний заник, гледащ през листата,
вечерните въздишки на цветята,
на влюбен славей песнята безумна?“
Такава е била и последната песен на поета – красива, ухаеща на люляк и …безумна, защото той отдавна е превалил възрастта на любовта, когато започват разходките и излетите му с неговата Женичка…
Факт е, че последната му разходка е била в Борисовата градина, където в деня на смъртта си той отива да види как върви изграждането на паметника му…
А Вазовият паметник е началото на прекрасната алея на заслужилите дейци на историята и културата, която е любимо място за разходки на столичани и гостите на София и днес. Там все още могат да бъдат усетени озарените сенки на Иван Вазов и Евгения Марс, разговарящи с цветята и дървесата… Както и братът на поета, генерал Георги Вазов, който също обичал бързите излети (полети) из красивите паркове и градини на София…“
Текстът е предаден със съкращения.