От редакционния екип на “Девет коментара за комунистическата партия” – книгата, вдъхновила над 300 милиона души да напуснат Китайската комунистическа партия.
Комунистическата идеология не беше изличена от историята с края на Студената война; по време на комунистическите режими в Източна Европа и след падането им марксистките идеи бяха разпространени в целия свободен свят, а левите движения се наложиха при много демократично избрани правителства.
На пръв поглед изглежда, че свободният свят разбира щетите, нанесени от комунизма. Въпреки това 170 години след публикуването на „Комунистическия манифест“ правителствата по света все още открито или тайно се влияят от марксистката теория.
Повечето хора свързват комунистическата политика само с държавите, управлявани от комунистически партии, или с държави, които открито следват марксистките икономически доктрини. Но в действителност западното левичарство следва същата основна философия на борбата, изповядвана от „традиционните“ комунистически режими на Изтока. В някои отношения свободният свят дори е надминал самопровъзгласилите се комунистически държави, що се отнася до прилагането на практика на левите каузи.
Дори когато Америка се сблъска със съветската заплаха по време на Студената война, комунистическите идеи си проправиха път в почти всички аспекти на западното общество под прикритието на либерализъм, прогресизъм и социализъм. Лявото крило има силна опора в политическия пейзаж на САЩ и е доминиращо в много европейски държави. По този начин, без да поставя западния свят под свой явен политически контрол чрез война или насилствена революция, комунистическият призрак е присвоил управлението на западните държави, подхранвайки социални размирици, подкопавайки традиционния морал и прокарвайки социалистически политики. Целта му е да насочи Запада по демоничен път, който да доведе до унищожението на човечеството.
Съединените щати са били и остават меката на свободата и антикомунизма. Имайки предвид жизненоважната роля, която Америка играе на световната сцена, е изключително важно да обърнем специално внимание на влиянието на комунизма в американската политика и управление.
1.Комунизъм: Политиката на унищожаване на човечността
Днес много държави се управляват чрез демокрация. На практика демокрацията не е пряко управление на народа, а по-скоро управление на представители, избрани от народа. Изборът на президент е демократична процедура. Веднъж встъпил в длъжност, президентът има широки правомощия в областта на политиката, икономиката, армията, външните отношения и т.н.
От подписването на Декларацията за независимост през 1776 г. и изготвянето на Конституцията на САЩ през следващото десетилетие демокрацията се свързва със свободата, просперитета и индивидуалните права. Но основният крайъгълен камък на социалната стабилност и хармония, както и на човешките права и свободи, са моралните ценности на едно общество. Демокрацията сама по себе си не може да гарантира, че ще бъдат избрани добри хора. Тъй като общият морален стандарт на обществото се понижава, печелившите кандидати могат да се окажат онези, които са добри в празнословната или подстрекателска реторика, или склонните към шуробаджанащина. Когато едно демократично общество не предприема мерки за поддържане на моралните стандарти, установени от божественото, щетите са огромни. Предимствата на изборното представителство се губят и се подчиняват на политиката на мафията, която хвърля обществото в хаос и фрагментация.
a. Сближаването на политиката и религията в комунистическите режими
Комунистическата идеология функционира като култ. Тя принуждава последователите си да приемат нейната злокобна философия на борба, да се подчинят на политическите ѝ програми и да предадат съвестта си, изпълнявайки директивите на революционното движение или партия. Комунистическите режими преследват религията и духовността с най-жестоки методи, за да унищожат божественото и да заменят традиционната вяра със собствената си атеистична религия.
Комунистическите режими на Изтока, особено този на Китайската комунистическа партия (ККП), често погрешно са смятани за съвременна форма на древен деспотизъм. Според мнозина ККП е продължила имперската система. Традиционните китайски монарси обаче не са претендирали да определят моралните ценности. Вместо това те са действали въздържано в съответствие с моралните норми, определени от боговете или Небето. От друга страна, ККП монополизира самото понятие за морал. Без значение колко злини извършва, ККП продължава да настоява, че е „велика, славна и права“.
Моралът се определя от Бога, а не от човека. Стандартите за добро и зло произтичат от божествените заповеди, а не от идеологическите претенции на някоя политическа партия. Монополизирането на правото да се дефинира моралът неизбежно води до смесване на църквата и държавата, което, както в случая с ККП и другите комунистически партии, се проявява като типични черти на зловреден култ.
Комунистическата партия издига Маркс като свой духовен „владетел“ и приема марксизма за универсална истина. Обещанието на комунизма за рай на земята примамва последователите му да отдадат живота си за него. Неговите култови характеристики включват, но не се ограничават до следното: създаване на доктрина, смазване на опозицията, поклонение пред лидера, приемане на себе си като единствен източник на правдата, промиване на мозъци и използване на контрол над съзнанието, ръководене на тясна организация, към която може да се присъединиш, но никога не можеш да я напуснеш, насърчаване на насилието и жаждата за кръв и насърчаване на мъченичеството в името на религиозната кауза.
Комунистически лидери като Владимир Ленин, Йосиф Сталин, Мао Дзедун и Ким Ир Сен са създали такива култове към своите личности. Те са „папите“ на комунистическия култ в съответните страни, с неоспорима власт да определят правилното и грешното. Независимо дали убиват или лъжат, те винаги са прави, което се оправдавава с обяснения, че са били мотивирани от по-висша цел или че играят дългосрочна игра. Гражданите на тези държави са принудени да се откажат от собствените си разбирания за морално добро. Принуждаването да лъжат или да вършат зло по заповед на партията нанася на хората психологически и духовни травми.
Традиционните ортодоксални религии учат хората да бъдат добри, но култът към комунизма, изграден на основата на омразата, заема точно обратната позиция. Въпреки че партията също говори за любов, „любовта“, която пропагандира, е основана на омраза. Например пролетариите са способни на класова дружба, защото са изправени пред общ враг: капиталистите. В съвременен Китай начинът да се покаже патриотизъм (буквално „любов към родината“ на китайски език) е да се мразят другите страни – да се мрази Америка, да се мрази Франция, да се мрази Япония, да се мрази Корея, да се мрази Тайван и да се мразят задграничните китайци, които критикуват ККП.
б. Религиозният характер на либерализма и прогресивизма
Либерализмът и прогресивизмът вече са се превърнали в стандарт за „политическа коректност“ на Запад. Всъщност те са се развили до степен да се превърнат в светска религия. В историята западните левичари са използвали различни етикети, като понякога са се наричали „либерални“, а понякога – „прогресивни“. Привържениците на либерализма и прогресивизма проповядват „прогреса“ като абсолютно морално добро и атакуват всяко различно мнение като ерес. Подобно на комунизма, атеизма, еволюцията и сциентологията, либерализмът и прогресивизмът заменят вярата в Бога с хуманистичен разум, като на практика приемат самия човек за бог. Те имат същите врагове като комунизма и обвиняват за социалните проблеми предполагаеми несправедливости или дефекти на капиталистическата система, която възнамеряват да подкопаят или свалят. Методите на радикалните либерали и прогресивисти са сходни с тези на комунистическите революционери. Те смятат, че каузата им е толкова важна, че никакви средства не са забранени.
Квазирелигиозните характеристики на либерализма и прогресивизма са неразривно свързани с теориите, които са ги породили. Бързият научен прогрес от 18-ти век насам значително укрепва увереността на човечеството в собствените му способности и подхранва прогресивната интелектуална тенденция. Френският философ Маркиз дьо Кондорсе, пионер на прогресивното мислене, заявява в своя труд „Скица на историческа картина на прогреса на човешкия ум”, че разумът води хората по пътя на щастието и морала или доброто. Вследствие на това прогресизмът става още по-агресивен и издига разума на пиедестал.
Прогресивното мислене разглежда разума, съвестта и Твореца като отделни понятия и внушава идеята, че хората не се нуждаят от спасението на Твореца и могат да използват собствената си рационалност и съвест, за да премахнат злини като алчност, страх, ревност и други подобни. Според този възглед хората нямат нужда от божественото и могат сами да създадат рай на земята. Високомерието на прогресивизма се проявява в едно изказване на френския политик и критик на изкуството от 19-и век Жул-Антоан Кастаняри: „До божествената градина, от която бях изгонен, ще издигна нов Едем. … На входа му ще поставя Прогреса … и ще дам в ръката му пламтящ меч, а той ще каже на Бога: „Не влизай тук“. [1]
Изпълнени с такива мисли, хората си създават илюзията, че контролират съдбата на човечеството и могат да контролират бъдещето му, т.е. че човечеството може да играе ролята на Бог – да създаде утопия, „рай на земята“. Това е основната идея на комунизма. Борбата за постигане на този така наречен рай е довела до реки от кръв и нещастие.
в. Съвременен либерализъм и прогресивизъм: варианти на комунизма
Бунтът срещу класическия либерализъм
Класическият либерализъм се застъпва за конституционни ограничения на властта на правителствата или монархиите и повече индивидуална свобода на личността. Правата и достойнството на личността са подарък от Небесата, докато правителството се изгражда от гражданите и има изричното задължение да защитава своите граждани. Разделянето на църквата от държавата също е било установено с цел да се предотврати намеса на правителството върху мислите и убежденията на народа.
Съвременният либерализъм не е нищо друго освен предателство на класическия либерализъм в името на „свободата“ в резултат на комунистическата инфилтрация. От една страна, той набляга на абсолютния индивидуализъм, който се отдава на желанията до крайност и пренебрегва морала. От друга – той набляга на равенството на резултатите вместо на равенството на възможностите.
Например, когато обсъждат разпределението на богатството, съвременните либерали се фокусират само върху нуждите на получателите, а не върху правата на данъкоплатците. Когато става дума за политики, насочени към справяне с дискриминацията, те се фокусират само върху онези, които са били исторически ощетени, и пренебрегват хората, които стават жертви на тези политики. В областта на правото те пречат на необходимостта от наказване на престъпниците с привидната цел да се защитят невинните от несправедливи присъди или да се защитят хората в неравностойно положение, които по презумпция са жертви на потисничество. В образованието те пренебрегват потенциала на талантливите ученици под претекст, че подкрепят и помагат на учениците с ниски резултати и на тези от семейства в неравностойно положение. Използват претекста за свободата на словото, за да отменят ограниченията за публикуване на неприлични или порнографски материали.
Фокусът на съвременния либерализъм неусетно премина от защита на свободата към насърчаване на равенството. Въпреки това той не желае да бъде наречен „егалитаризъм“, тъй като това веднага би го заклеймило като форма на комунизъм.
Джон Лок, известен като бащата на либерализма, излага възгледите си за религиозната толерантност и отделянето на църквата от държавата в своето „Писмо за толерантността“. Основният аспект на толерантността, както я вижда Лок, е, че държавата, която има принудителна власт, трябва да уважава и толерира личните убеждения на индивида. Дали нечии убеждения за пътя към рая са правилни или погрешни е въпрос, който трябва да бъде оставен на божествената преценка. Душата на човека трябва да бъде под негов собствен контрол; държавата не трябва да използва властта си, за да налага вяра или невяра.
Толерантността, за която се бори класическият либерализъм, наистина е добродетел, която заслужава да бъде насърчавана, но комунизмът си присвои „толерантността“ като път към моралното падение. Съвременният либерализъм пренебрегва истинската цел на толерантността, превръщайки я в отсъствие на преценка. Той развива политическата концепция за „липса на ценности“, което всъщност означава да загубиш моралните си ориентири и да объркаш доброто с лошото и добродетелта със злото. То използва привлекателната фраза, за да отвори шлюза за нахлуването на демонични концепции, прокарвайки антиморал и антитрадиция под прикритието на свободата.
Например сега толерантността често се възприема като несъразмерна защита на ЛГБТ движението – типична проява на концепцията за липса на ценности. Всеки, който се опита да се изкаже срещу промотирането на ЛГБТ, рискува да бъде нападнат под претекста на защита на личната свобода и равенство и борбата срещу дискриминацията на малцинствена група.
Същността на прогресивизма: морален релативизъм
Нормално е да използваме интелекта си, за да подобрим условията си на живот, да увеличим богатството си и да достигнем нови културни висоти, водени от традиционните ценности на човечеството. В „прогресивната ера“ на американската история от края на 19-и и началото на 20-и век правителствените реформи са коригирали различни корупционни практики, които са възниквали в процеса на икономическото и обществено развитие. Но след като комунистите проникват в Съединените щати, те си присвояват термини като „прогрес“ и „прогресивизъм“ и ги изпълват със своята вредна идеология. За комунизма беше логично да похити прогресивизма, въпреки че това не е известно на повечето хора. Съвременният прогресивизъм е пряко приложение на Дарвиновите теории за еволюцията в социалните науки, което е довело до непрестанното отклонение и извращение на традиционния морал в името на „прогреса“. Дори и днес комунизмът продължава открито да заблуждава под знамето на прогресивизма.
По време на тази прогресивна революция атеистите разглеждат традиционния морал като пречка за прогреса и настояват за преоценка на всички морални норми. Те отричат съществуването на абсолютни морални норми и използват обществото, културата, историята и съвременните условия, за да установят своята система на относителен морал.
Моралният релативизъм е основен аспект на марксистката идеология. Всичко, което отговаря на интересите на пролетариата (по същество марксистката управляваща класа), е морално, а всичко, което не отговаря, е неморално. Моралът не се използва за ограничаване на действията на пролетариата, а като оръжие, което диктатурата на пролетариата може да използва срещу своите врагове. Успоредно с прогресивното движение тази относителност на морала придобива влияние в политиката, образованието, културата и други аспекти на западното общество.
Не е погрешно за хората да се стремят към щастие и напредък, но когато определени „-изми“ започнат да изместват традиционните морални ценности и вярвания, те се превръщат в инструмент, с който комунистическият призрак води хората към дегенерация и разруха.
2.Поставяне на правителството под левичарски контрол
В „Комунистическия манифест“ Маркс и Енгелс изброяват десет мерки за унищожаване на справедливата размяна и правата на личността, които наричат капитализъм. Много от тези мерки вече се прилагат, за да се придвижат Съединените щати и други страни прогресивно наляво и в крайна сметка да се установи комунистически политически контрол, като например въвеждането на „тежък прогресивен или диференциран данък върху доходите“ и „централизиране на кредита в ръцете на държавата чрез национална банка с държавен капитал и изключителен монопол“. На пръв поглед комунистите сякаш се застъпват за някои положителни неща като прекратяването на детския производствен труд и създаването на безплатна обществена образователна система; целта им обаче не е да осигурят благосъстоянието на нацията, а по-скоро да завземат и поддържат политическата власт. Маркс и Енгелс пишат:
„Първата стъпка в революцията на работническата класа е да издигне пролетариата до позицията на управляваща класа, за да спечели битката за демокрация. Пролетариатът ще използва политическото си надмощие, за да изтръгне поетапно целия капитал от буржоазията, да централизира всички инструменти на производството в ръцете на държавата, т.е. на пролетариата, организиран като управляваща класа, и да увеличи общите производствени сили възможно най- бързо.
Разбира се, в началото това не може да стане по друг начин, освен чрез деспотични посегателства върху правото на собственост и върху условията на буржоазното производство; следователно чрез мерки, които изглеждат икономически недостатъчни и несъстоятелни, но в хода на движението надхвърлят себе си, налагат по-нататъшни посегателства върху стария социален ред и са неизбежни като средство за пълна революция в начина на производство.“ [2]
В Америка левицата десетилетия наред води „битката за демокрация“ на Маркс, за да контролира лостовете на властта и да въведе социализма. По този начин, макар че през ХХ век откритите комунистически влияния в САЩ са сравнително малко, оттогава ситуацията се е променила драстично.
На изборите в САЩ през 2016 г. и 2020 г. явен социалистически кандидат беше на косъм от президентския пост. Социализмът, който в комунистическата лексика е „първичен етап“ на комунизма, някога беше възприеман с презрение от повечето американци. Самият кандидат заяви, че според него има много хора, които се изнервят много, когато чуят думата „социалист“.
Проучванията, проведени през 2010 г., обаче показват, че приблизително половината от родените между 1980 и 1996 г. имат положително мнение за социализма. Проучване на „Галъп“ от 2018 г. сочи, че 57% от демократите са заявили, че имат положително мнение за социализма. [3] Това е продължение на тенденцията, произтичаща от проучване на изследователския център „Пю“ от 2011 г., което показва, че 49% от пълнолетните американци под тридесетгодишна възраст гледат положително на социализма, докато 46% имат положително мнение за капитализма. [4]
Илюзиите, които мнозина на Запад имат за социализма днес, отразяват опита на безброй впечатлителни млади хора, прегърнали комунизма през миналия век в Съветския съюз, Китай и други страни. На принадлежащите към младото поколение им липсва дълбоко разбиране за собствената им история, култура и традиции. Те не са резистентни на социализма, който за тях изглежда мек и хуманен. Голямата комунистическа измама на двадесети век се повтаря и през двадесет и първи.
Аксиомата на Маркс „От всекиго според възможностите, всекиму според нуждите“ е доста ефективна за заблуждаване на младите хора, които фантазират за живот в щедро социалистическо благоденствие, каквото се наблюдава в различни части на Европа. Системите за социално подпомагане в тези страни обаче са причина за много социални проблеми. Както казва американският икономист Милтън Фридман: „Общество, което поставя равенството – в смисъл на равенство на резултатите – над свободата, няма да има нито равенство, нито свобода… От друга страна, общество, което поставя свободата на първо място като добър страничен резултат ще има както по-голяма свобода, така и по-голямо равенство.“ [5]
Социализмът на високите социални облаги непрекъснато разширява правомощията на правителството и кара хората да гласуват срещу свободите си. Той е важна стъпка в плановете на призрака за поробване на човечеството. Когато всички или повечето държави преминат към социализъм, са необходими само няколко прости стъпки, за да се замени демокрацията с тоталитаризъм. След като социалистическият първичен етап бъде завършен, политическите лидери незабавно ще въведат комунизма. Частната собственост и демократичният процес ще бъдат премахнати. Социалната държава ще се превърне в иго на тиранията.
За да навлязат в политическия мейнстрийм на САЩ, комунистите трябва да се внедрят в една или и в двете основни партии и да ги използват, за да поемат контрола върху гласовете в Конгреса. Междувременно комунистическите кандидати трябва да заемат ключови позиции в правителството и съдилищата. Степента, до която комунизмът е подкопал политиката на САЩ, е доста сериозна. За да си осигурят стабилен блок от гласоподаватели, левите партии в САЩ засилват враждебността между групите с ниски и високи доходи, като същевременно привличат все повече имигранти и „уязвими“ групи като ЛГБТ общността, жените, малцинствата и т.н.
Милиардер, който е известен с подкрепата си на леви движения, финансира в голяма степен леви кандидати за президент на САЩ и други важни постове в страната. Ключови сред тях са щатските секретари, които в много щати отговарят за изборните дела и играят решаваща роля при разрешаването на спорове. Милиардерът е отделил голяма помощ за кампаниите за тези постове. [6]
Дори когато нелегалните имигранти извършват престъпления на територията на САЩ, левите власти си затварят очите и създават убежища, за да ги предпазят от органите на реда. Освен това левите партии се борят за избирателните права на нелегалните имигранти. Разбира се, мотивът не е непременно в полза на нелегалните имигранти или на населението като цяло, а за да се подсили избирателната база на левите. На 12 септември 2017 г. в град близо до Вашингтон е приет законопроект, който дава право на гражданите на други страни да гласуват на местните избори, включително на притежателите на зелена карта, временно пребиваващите със студентски и работни визи и дори на тези, които нямат документи за законен имиграционен статут. Законът привлече широко медийно внимание заради потенциалните му последици за избирателната система в други части на страната. [7]
Администрацията на 44-ия президент на САЩ е силно инфилтрирана от комунисти и социалисти. Много групи, които подкрепят този президент, имат явни връзки със социалистически организации. Самият президент даде амнистия на почти един милион нелегални имигранти чрез указ, след като съответното законодателство не успя да мине през Конгреса. Този бивш президент е последовател на парамарксиста Сол Алински. След избирането му той назначава съветници от крайнолеви мозъчни тръстове и въвежда универсална здравна система, която глобява онези, които отказват да се включат в нея. Той доразвива левите цели, като прекратява прилагането на федералните закони срещу марихуаната, подкрепя легализирането на гей браковете, разрешава на транссексуалните да постъпват в армията и т.н. През 2016 г. администрацията му издава директива до държавните училища да позволят на учениците, които се определят като транссексуални, да влизат в тоалетните на избрания от тях пол, независимо от физическия им пол – с други думи, момчетата и мъжете могат да влизат в тоалетните на момичетата, просто като се определят като жени, и обратно. На училищата е казано, че ако откажат да приложат законопроекта, ще загубят федералното си финансиране. В отговор коалиция от тринадесет щата подаде иск срещу федералното правителство с аргумента, че директивата е противоконституционна.
3. Омраза и борба: Неизменният ход на комунистическата политика
Борбата и омразата са заложени в основата на комунистическата политика. Противопоставянето на хората едни срещу други чрез насаждане на омраза и разделение е основното средство, с което комунизмът корумпира обществото, преобръща неговия морал и узурпира политическата власт, за да установи своята диктатура.
През 1926 г. в статията си „Анализ на класите в китайското общество“ Мао пише: „Кои са нашите врагове? Кои са нашите приятели? Това е въпрос от първостепенна важност за революцията.“ Комунистическата партия произволно създава понятия за класа там, където преди това не е съществувала такава и след това подстрекава тези произволно разделени групи да се борят една срещу друга. Това е магическо оръжие, което комунистите използват при издигането си на власт. [8] За да популяризира своята кауза, комунистическата партия подбира и преувеличава определени проблеми, които произтичат от упадъка на моралните ценности. След това тя твърди, че основната причина за тези проблеми не е моралната слабост, а по-скоро структурата на обществото. Тя откроява определени класи като „потисници“ и насърчава народната борба срещу тези класи като решение на обществените проблеми.
Омразата и борбата на комунистическата политика не се ограничават само до антагонизма между работници и капиталисти. Кубинският комунистически лидер Фидел Кастро казва, че врагът на кубинския народ е корупцията на бившия президент Фулхенсио Батиста и неговите поддръжници и че предполагаемото потисничество от страна на собствениците на големи плантации е източникът на неравенството и несправедливостта. Комунистическата партия обещава, че чрез свалянето на така наречените потисници може да се създаде егалитарна утопия. Кастро и неговите съратници революционери използват това обещание, за да завладеят Куба.
В Китай иновацията на Мао се състои в това, че обещава на селяните собственост върху земята, която обработват, на работниците – собственост върху фабриките, а на интелектуалците – свобода, мир и демокрация. Това настройва селяни срещу земевладелци, работници срещу капиталисти, а интелектуалците срещу правителството, което позволява на Китайската комунистическа партия да завземе властта.
В Алжир комунистическият лидер Ахмед Бен Бела разпалва омраза между различните религии и етнически групи: мюсюлмани срещу християни и араби срещу французи.
Това се превръща в трамплин за Бен Бела, за да осигури комунистическото управление.
Бащите-основатели на Съединените щати са изградили страната въз основа на принципите, заложени в Конституцията. Семейството, църквата и общността създават силни връзки в американското общество, което става все по-проспериращо през XIX и XX век. Успехът на Американската мечта обезсмисля понятията за социална класа и затруднява създаването на класова борба в Съединените щати.
Но комунизмът използва всяка възможност, за да насърчава разделението. Използвайки профсъюзите, той засилва конфликтите между работници и работодатели. Той използва расовите различия, за да подклажда борбата между различните групи. Той насърчава движението за правата на жените, за да разпали борба срещу традиционната социална структура. Чрез движението на ЛГБТ създава разделения, свързани със сексуалната ориентация. То разделя вярващите в различни религии и използва „културното многообразие“, за да се противопостави на традиционната западна култура и наследство. То разделя хората от различни националности, като настоява за „правата“ на нелегалните имигранти и създава конфликти между чужденци и граждани. Тя противопоставя нелегалните имигранти и широката общественост на служителите на правоприлагащите органи.
Тъй като обществото става все по-фрагментирано, една грешна стъпка може да предизвика борба. Семената на омразата са посети в сърцата на масите и именно това е зловещата цел на комунизма. Често се цитират думите на Ленин: „Ние можем и трябва да пишем на език, който да сее сред масите омраза, отвращение, презрение и други подобни към тези, които не са съгласни с нас“. [9] Политическите тактики, използвани на Запад, впрягат всевъзможни видове „социалната справедливост“, за да подбужда омраза и да засилва социалните конфликти.
По време на делото „Момчетата от Скотсбъро“ през 1931 г. девет чернокожи момчета са обвинени в изнасилването на две бели жени, което предизвиква сериозни расови разногласия в цялата страна. Комунистическата партия на САЩ (CPUSA) се впуска в действие и използва инцидента, за да привлече много нови последователи, сред които Франк Маршал Дейвис – бъдещият наставник на 44-ия президент. Целта на американските комунисти в случая с момчетата от Скотсбъро е не просто да привлекат чернокожото население и прогресивните активисти за „социална справедливост“ да станат членове на партията, но и да очернят Америка като страна на неравенство и расова дискриминация. Твърдейки, че това са преобладаващите условия в цялата страна, те пропагандират комунизма и лявата идеология като единственото средство за освобождаване на американците от тази уж патологична и зла система.
През 1935 г. в чернокожите общности в нюйоркския квартал Харлем избухват бунтове след слухове, че чернокож тийнейджър е бил пребит до смърт, след като е бил хванат да краде от магазин. (В действителност пуерториканският тийнейджър е ухапал продавач в магазина, а самият той е останал невредим.) Според Ленард Патерсън, бивш член на партията, който е участвал в инцидента, CPUSA се възползва от възможността да организира протести. Патерсън описва как комунистите са били специално обучени в ленинските тактики за провокиране и разпалване на конфликти, като например превръщането на протестите в насилствени бунтове и улични боеве, както и умишленото създаване на конфликти там, където не е имало такива. [10]
В съвременна Америка комунистически групировки са участвали във всеки мащабен социален конфликт или бунт. През 1991 г. кадри, широко разпространени от медиите, показват как Родни Кинг, чернокож жител на Лос Анджелис, е бит от бели полицаи след преследване с висока скорост. Широко разпространеният клип изрязва първите 15 секунди от кадрите, които показват как Кинг, предсрочно освободен престъпник, оказва съпротива при арест и се държи войнствено, въпреки че спътниците му в автомобила са се подчинили на полицията. Четиримата полицаи, участвали в инцидента, в крайна сметка са оправдани по наказателни обвинения. След произнасянето на присъдата тълпата от протестиращи пред централата на полицейското управление в Лос Анджелис е на път да се разпръсне, когато нещо внезапно ги подтиква към бунт. Някой ударил с метална табела задната част на преминаващ автомобил и протестът бързо преминал в насилие с палежи, разбиване и грабежи. [11]
На въпрос за участието на комунисти в инцидента шерифът на окръг Лос Анджелис Шърман Блок отговаря, че няма съмнение, че Революционната комунистическа партия (РКП) е участвала в безредиците, грабежите и палежите. По време на събитията навсякъде по улиците и в университетските кампуси са разпилени листовки, разпространявани от различни комунистически групи, като РКП, Социалистическата работническа партия, Прогресивната партия на труда (PLP) и CPUSA. Една от листовките, разпространявана от PLP, гласи: „Отмъсти за присъдата на краля! … Всички расистки полицаи трябва да платят! … Обърнете оръжията! Войниците да се обединят с работниците!“. Според полицейски служител в полицейското управление на Лос Анджелис хората са разнасяли такива листовки още преди обявяването на присъдата. [12]
Както и да се наричат множеството организации, които подстрекават към бунтове и насилие в западното общество днес, независимо дали са „Неразделими“, „Антифашистки“, „Спрете патриархата“, „Животът на чернокожите има значение“ или „Откажете се от фашизма“, всички те са комунистически групи или поддръжници на комунистически идеи. Групата за насилие „Антифа“ се състои от хора с различни комунистически пристрастия, като анархисти, социалисти, либерали, социалдемократи и други подобни. „Не на фашизма“ е радикална група, основана от левичари, включително от Революционната комунистическа партия на САЩ. Групата стои зад много мащабни протести, целящи да обърнат резултата от президентските избори в САЩ през 2016 г.
Под прикритието на свободата на словото тези групи работят неуморно, за да провокират конфликти в западното общество. За да разберем истинската им цел, е достатъчно да погледнем една директива на CPUSA от 1943 г. до нейните членове:
Когато някои пречещи (на комунизма) станат твърде дразнещи, след подходящо натрупване ги обявете за фашисти, нацисти или антисемити и използвайте престижа на антифашистките и толерантните организации, за да ги дискредитирате. В общественото съзнание постоянно свързвайте онези, които ни се противопоставят, с имена, които вече са очернени. След достатъчно повторения асоциацията ще се превърне във „факт“ в общественото съзнание. Членовете и фронтовите организации трябва непрекъснато да смущават, дискредитират и унижават нашите критици. [13]
Препратки
1. Jules-Antoine Castagnary, Philosophie du Salon de 1857, as quoted in Franklin L. Baumer, Modern European Thought: Continuity and Change in Ideas, 1600–1950 (New York: Macmillan, 1977), 335.
2. Karl Marx and Friedrich Engels, “Manifesto of the Communist Party,” in Marx & Engels Selected Works, vol. 1, trans. Samuel Moore, ed. Andy Blunden, Marxists Internet Archive, accessed April 17, 2020, https://www.marxists.org/archive/marx/works/1848/communist-manifesto/ch02.htm.
3. Frank Newport, “Democrats More Positive About Socialism Than Capitalism,” Gallup, August 13, 2018,
https://news.gallup.com/poll/240725/democrats-positive-socialism-capitalism.aspx.
4. “Little Change in Public’s Response to ’Capitalism,’ ’Socialism,’” Pew Research Center, December 28, 2011, https://www.people-press.org/2011/12/28/little-change-in-publics-response-to-capitalism-socialism.
5. Milton Friedman, Free to Choose: A Personal Statement (Boston: Mariner Books, 1990), 148.
6. Matthew Vadum, “Soros Election-Rigging Scheme Collapses: The Secretary of State Project’s death is a victory for conservatives,” FrontPage Mag, July 30, 2012, https://www.frontpagemag.com/fpm/139026/soros-election-rigging-scheme-collapses-matthew-vadum.
7. Rachel Chason, “Non-Citizens Can Now Vote in College Park, Md.,” The Washington Post, September 13, 2017, https://www.washingtonpost.com/local/md-politics/college-park-decides-to-allow-noncitizens-to-vote-in-local-elections/2017/09/13/2b7adb4a-987b-11e7-87fc-c3f7ee4035c9_story.html?utm_term=.71671372768a.
8. Mao Zedong, “Analysis of the Classes in Chinese Society,” in Selected Works of Mao Tse-tung: Vol. 1, Marxists Internet Archive, accessed April 17, 2020, https://www.marxists.org/reference/archive/mao/selected-works/volume-1/index.htm.
9. Bilveer Singh, Quest for Political Power: Communist Subversion and Militancy in Singapore (Singapore: Marshall Cavendish International [Asia] Pte Ltd, 2015).
10. Leonard Patterson, “I Trained in Moscow for Black Revolution,” Speakers Bureau of the John Birch Society, YouTube video, posted by Swamp Yankee, August 20, 2011, https://www.youtube.com/watch?v=GuXQjk4zhZs.
11. William F. Jasper, “Anarchy in Los Angeles: Who Fanned the Flames, and Why?” The New American, June 15, 1992, https://www.thenewamerican.com/usnews/crime/item/15807-anarchy-in-los-angeles-who-fanned-the-flames-and-why.
12. Ibid.
13. US Congress, House, Committee on Un-American Activities, Soviet Total War, ‘Historic Mission’ of Violence and Deceit (Washington, DC: US Government Printing Office, 1956).
