Изглежда има нещо действително универсално в образа на майка с дете. В продължение на повече от 3000 години, от древен Египет до Европа и извън нея, художници от различни култура изобразяват майки, които носят, защитават и хранят децата си в най-различен контекст.
Въпреки че са изобразени всяко според собствения си културен стандарт, тези произведения на изкуството все пак предават колективния човешки опит от майчина грижа и любов, която осигурява връзката, даваща ни живот и през цялата история е гарантирала приемствеността между културите в нашия свят.
Там, където този мотив става най-популярен, със сигурност е средновековна Европа. В църкви и дворци религиозните изображения, икони и олтари изпълват ежедневието на християните, предоставяйки нравствени учения за детето Христос и неговата свята майка.
Всъщност мнозина вярват, че това са повече от обикновени изображения – по-скоро те са материалното присъствие на божественото на земята. По тази причина такива изображения са поставяни на олтари и светилища и дори са носени в религиозни процесии.
Първоначално повечето от тези картини следват стандартна формула в традиционен стил без много промени. Но към 13-и – 14-и век в Италия някои художници стават по-чувствителни към емоционалния заряд на божествените образи и започват да експериментират с дълбоки чувства, въплътени в религиозната живопис.
Дучо ди Буонинсеня от Сиена (Duccio di Buoninsegna, 1255 г. –1319 г.) е един изключителен пример сред тези художници. Той се откроява като един от най-великите художници на италианското средновековие. В неговите творби, например картината „Мадона с младенеца с два ангела“, създадена за църква в град Креволе, Италия, виждаме нежна чувствителност в начина, по който той избира да визуализира темата за божественото състрадание.
Лицето на Богородица, ярко осветено отгоре, се навежда с нежност към Христос, когото тя ни представя с дясната си ръка. Очите ѝ гледат навън, докато всичките ѝ скръбни емоции са покорени от царящ мир. Средновековните картини на тема майка и дете често показват Мария с изразителна тъга, тъй като тя вече знае, че нейният син е предопределен да страда за спасението на човечеството.
Но в случая на Дучо скръбта на Мария изглежда балансирана от по-високото разбиране за крайната цел на Христовото страдание. Така че тя издържа на болката, като прави почти толкова голяма жертва, колкото и той. Детето Христос обичайно държи ръката си в жест на благословия, но тук вместо това той посяга към лицето на майка си, сякаш бърше сълзите й. Тази нотка на голяма човечност контрастира и се допълва добре с непоколебимия му поглед, който издава чувство на убеденост относно мисията на светското му пътуване.
По-ранните картини на Дучо в крайна сметка довеждат до неговия шедьовър „Маеста“ (Maestà – Величието на Мадоната бел. ред.), полиптих, завършен през 1311 г. за главния олтар на катедралата в Сиена. Неговият голям централен фрагмент изобразява Мария и нейното дете на трон сред множество ангели и светци. Тук, прославена заедно с Христос, Девата изглежда величествена, простирайки любовта си от собствения си син към цялото човечество.
По този начин върховният дар на Дева Мария за света, както показва Дучо в картините си, ни посвещава в истинско разбиране за голямото състрадание и безкористност на една майка.