Коментар
Миналия месец, по време на събитие за набиране на средства, президентът на САЩ Джо Байдън нарече икономиката на Китай „бомба със закъснител“. Какъв извод можем да си направим относно този коментар?
Положителното е, че някой от прогресивната част на политическия спектър е обнадеждаващо готов открито да критикува китайската икономика. Прогресистите, съюзени с президента Барак Обама, възхваляваха „превъзходния икономически модел на Китай“.
Лидерът на Канада, министър-председателят Джъстин Трюдо, е известен с това, че завижда на китайския модел заради властта, която притежава китайският „върховен лидер“ Си Дзинпин.
Ето един действителен цитат от г-н Трюдо: „Знаете ли, всъщност има едно ниво на възхищение, което изпитвам към Китай, защото тяхната основна диктатура им позволява действително да обърнат икономиката си на 180 градуса и да кажат „трябва да станем най-бързо зелени … трябва да започнем да инвестираме в слънчева енергия“.
Откакто разкри склонностите си преди десетилетие, г-н Трюдо се научи да бъде по-дискретен в публичното изразяване на възхищението си от Китай. Все пак потъпкването на мирните протестиращи през 2022 г., [участващи в „Конвой на свободата 2022“ срещу Ковид-19 ваксинация за пресичане на границата със САЩ], включваше такива тежки репресии, каквито може да се очакват от г-н Си, като заплаха за отнемане на лицензите на шофьорите на камиони, за да не могат да шофират законно, и дори замразяване на банковите сметки на канадски граждани, дръзнали да подкрепят протестиращите.
Нивото на младежката безработица в Китай се е покачило толкова много, че Китайската комунистическа партия е престанала да публикува това число. Налице са множество случаи на просрочване на заеми, свързани с недвижими имоти, което вероятно предвещава сериозно свиване на пазара на недвижими имоти. Промишленото производство, потребителските разходи, бизнес инвестициите и външната търговия – както вносът, така и износът – намаляват. Китайската икономика наистина е в несигурно положение.
Но защо президентът Байдън публично осмива Китай?
Не съм експерт по международна дипломация. Но в условията на нарастващо напрежение между Китай и Съединените щати разумно ли е да се прави такъв словесен упрек? Винаги съм смятал, че подходът на президента Теодор Рузвелт – „говори меко и носи голяма тояга“ – е по-разумен от провокативните обиди. Не съм сигурен какво ще се получи от дразненето или провокирането на противника – особено когато автократичните правителства често прибягват до военна агресия, за да отклонят вниманието на недоволните си граждани от икономическите проблеми на страната. Охулването на китайската икономика изглежда почти младежко, като подходящата реплика може би е: „Пръчки и камъни … [могат да ми счупят костите, но думите никога не могат да ме наранят]“.
Ето една цинична мисъл: Може би президентът Байдън се опитва да убеди американската общественост, че е твърд спрямо Китай, докато всъщност не е толкова твърд. Помислете за премахването от администрацията на Байдън на забраната на бившия президент Доналд Тръмп за TikTok, за редуцирането на военноморските сили на САЩ, докато Китай бързо разширява флота си, и за енергийните политики – например ограничаване на местното производство на изкопаеми горива и подтикване на американците да увеличат използването на слънчева енергия с компоненти, произведени в Китай.
Има и друга причина, поради която публичната подигравка на президента Байдън с Китай е проблематична. Сещам се за старата поговорка: „Хората, които живеят в стъклени къщи, не бива да хвърлят камъни“. Може да се изтъкне силен аргумент, че самата икономика на САЩ е бомба със закъснител и че президентът се опитва да отклони вниманието от вътрешните икономически проблеми на Америка, като обръща внимание на Китай.
Бомбата със закъснител в американската икономика е натрупаният държавен дълг от почти 33 трилиона долара, както и перспективата годишните разходи за лихви по този дълг да надхвърлят 1 трилион долара през следващата година, а след това да се ускори темпът на нарастването им. Това е една от причините за неотдавнашното понижаване на рейтинга на държавния дълг на САЩ за втори път.
В допълнение към огромния дълг администрацията на Байдън прави всичко възможно, за да разшири властта и контрола на федералните бюрокрации, като едностранно пренаписва отдавна действащи правила, включително изоставя всякакви опити за рационализиране на новите разпоредби чрез провеждане на реалистични анализи на разходите и ползите. Засилващата се бюрокрация във Вашингтон е неприятно близка до това, което виждаме в Китай и други социалистически държави, в които начинът на управление е диктатура на бюрокрацията. В нагло посегателство срещу американската конституция администрацията на Байдън подтиква федералната бюрокрация да не се съобразява с последните решения на Върховния съд.
Точно както социалистическите правителства се характеризират с централно икономическо планиране, администрацията на Байдън се стреми да разшири значително контрола на Чичо Сам върху бизнеса. Както се казва в една статия в The Economist от миналата година: „От полупроводници до електрически превозни средства – американското правителство започва да се занимава с бизнес“.
Ако има една важна икономическа истина, която американските лидери вече трябва да знаят, то тя е, че правителството не може да се сравнява с икономическата производителност на свободните пазари. Социалистическите системи изпадат в стагнация и се разпадат, защото политическите сили потискат свободните пазари. Президентът Байдън се стреми към по-голям държавен контрол върху икономиката, като същевременно това, че той предупреждава за опасностите от китайската система, в която държавата има значителен централизиран контрол върху социалните и икономическите въпроси, е повече от иронично. Икономическите принципи са универсални и не могат да бъдат пренебрегвани безнаказано.
Ако китайската икономика се е превърнала в „бомба със закъснител“ поради необмислена и с обратна на желания ефект правителствена намеса, то подобен резултат очаква всяка икономика, включително американската, която прилага подобни интервенции.
Марк Хендриксън е икономист, пенсиониран от факултета на Grove City College в Пенсилвания, където остава сътрудник по икономическа и социална политика в Института за вяра и свобода. Автор е на няколко книги на различни теми, сред които американската икономическа история, анонимните герои в Библията, проблемът за неравенството в богатството и изменението на климата.
Мненията, изразени в статията са на автора и може да не съвпадат с тези на Епок Таймс България.
