|
Getting your Trinity Audio player ready...
|
Възпроизводството на населението е вторичен процес, върху който влияят състоянието на икономиката, здравеопазването, ценностната система и редица други фактори
Какво знаем за демографската ни картина? Сред неспециалистите тя е повод за дълги философско-политически дискусии, непочиващи на сериозни статистики. В тях всеки гледа на нея „от собствената си камбанария“: един я определя като причина за безбрачието си; друг се натъжава за редките срещи с близките си, емигрирали в чужбина, отчитайки, че същевременно в центъра на София все по-често се чува чужда реч; трети се просълзява заради обезлюденото си село или затвореното си училище; а някой казва „Нима?“ или си замълчава вероятно защото демографската ни реалност не го засяга.
В разговора ни доц. д-р Спас Ташев, експерт от Института за изследване на населението и човека (ИИНЧ) към БАН обрисува демографската картина на България от Възраждането до наши дни чрез статистически данни. Разкрива факторите и очакванията за промените й, сравнява я с тази на други европейски страни, обяснява защо България – страна с традиции на уважение към раждаемостта и обич към Родината – е усложнила демографското си състояние и посочва как ние, българите, бихме могли да го подобрим.
Доц. Ташев, какво представляват демографският срив, демографската криза и демографската катастрофа и какво е демографското състояние на България в настоящия исторически момент?
Демографските срив, криза и катастрофа са понятия, които са придобили публичност. Те обикновено се използват от недемографи, докато в демографската научна литература ще ги срещнете рядко. Възпроизводството на населението като масово явление в повечето случаи не протича самостоятелно, а е вторичен процес, върху който влияе състоянието на икономиката, здравеопазването, ценностната система и редица други фактори.
Чисто теоретично, ако е налице желана, но нереализирана раждаемост или пък неестествено висока преждевременна смъртност, можем да говорим за демографска криза. Но когато се наблюдава осъзнат отказ от раждане на деца, в този случай кризата няма да е демографска, а ще бъде криза в икономиката, здравеопазването или в ценностите, като демографските процеси са само последица.
У нас се наблюдава комбинирано въздействие на всички тези демографски и недемографски фактори. Този извод е много важен, защото от него следва, че не е възможно само с чисто демографски политики да се повлияе на демографските процеси. Необходим е много по-задълбочен комплексен подход. Ако говорим за България, няма как да не отчетем, че най-голямата криза във възпроизводството на населението е вече отминала и сега по раждаемост дори сме над средното ниво за ЕС.
Кога и при какви исторически обстоятелства започва демографският срив у нас?
Масово се е разпространило мнението, че демографският срив започва след промените в края на 1989 г. Началото на затрудненията във възпроизводството обаче се наблюдават и през предходния период, при който завършва и т.нар. първи демографски преход. Най-общо за него е характерно, че родителите отхвърлят предишния многодетен модел и решават да имат по-малко деца, в които обаче да инвестират повече средства за тяхната по-добра бъдеща реализация.
Точно в тези условия станаха големите обществено-политически промени в България. Преходът от планова към пазарна икономика нямаше как да не се отрази върху демографските процеси. Дъното бе достигнато по време на голямата криза през 1997 г. Тогава средният брой деца на една майка в детеродна възраст падна до 1.1. Тъй като в демографските процеси има силна инерционност, тя се прояви и през последвалите няколко години. След това започна бавно, но трайно повишаване на този показател и през 2023 г. достигнахме 1.81 деца. В същото време средно за ЕС тази стойност е 1.63.
С подобен резултат също не можем да си гарантираме простото възпроизводство на населението. За него са необходими 2.1 деца, но все повече се доближаваме до подобна тенденция. В същото време имаме един резерв, а именно имиграцията. Благодарение на нея през 2023 г. населението на страната е намаляло едва с 2000 души, тъй като заселилите се до голяма степен компенсираха броя на починалите. Този резерв обаче е ограничен и с него трябва да се работи внимателно.
Каква е числеността на българската нация след Освобождението от османско робство, след 9 септември 1944 година, след 10 ноември 1989 година и в наши дни?
Нашето разбиране за нация в известна степен се разминава със световно приетото. В Западна и Централна Европа по принцип нацията е продукт на определен етап от развитието на държавността. Но когато българската държава е била ликвидирана в рамките на Османската империя, първо започват борбите за нашето обособяване като нация, а след това за възстановяване на нейната държавност.
При нас това е етап, започнал с Възраждането, и можем да приемем че българската нация става официално призната самостоятелна единица през 1870 г. със своя форма на културна автономия. Тъй като националната принадлежност на част от българите е била оспорвана, през периода 1873 – 1875 г. в централните и западните части на географската област Македония се провежда плебисцит под контрола на османските власти. При него най-малко 2/3 от християнското население сами декларират, че са част от българския народ, поради което земите, върху които живеят, се присъединяват към Българската екзархия. Във всички османски преброявания до 1912 г. това население винаги е било регистрирано в графата „български народ“. През 1878 г. обаче само част от този официално признат български народ влиза в състава на България.
Според първото преброяване на населението в Княжество България, което обхваща днешна Северна България и Софийска област, през 1881 г. страната има 2 007 919 жители. Според преброяване на населението на Източна Румелия в началото на 1885 г. то достига 975 030 души, така че по време на Съединението жителите на България са около 3 млн. През последвалите години броят на населението на страната се увеличава не само поради естествения прираст, но също така и поради разширяването на територията през 1913 г. от една страна, а от друга поради идването на огромно количество бежанци.
Имало ли е някога стратегия да бъдем повече и кога?
Първите демографски политики в България са разработвани непосредствено след 1878 г. Те имат за цел да поемат бежанските вълни и да съдействат за стопанското настаняване, здравеопазването и образованието на това население. По същество това е и вид подкрепа на раждаемостта. Но едва в началото на 40-те години целенасочено започват да се подкрепят многодетните семейства. През 1943 г. е приет Закон за многодетните български семейства, който е първият български програмен документ за провеждане на политика за закрила на семейството, подпомагане на многодетните семейства и насърчаване на раждаемостта. Но класическа пронаталистична политика в България започва да се провежда след 1944 г. По време на комунистическото управление протича третият етап на първия демографски преход. Въпреки приеманите решения, раждаемостта все повече намалява, като в края на 80-те години естественият прираст достига нулеви стойности и така ние не успяваме да станем повече от 9 млн.
Кои фактори влияят върху демографското състояние на нацията ни и могат ли демографските процеси да бъдат контролирани?
Съществуват различни теории, които се опитват да обяснят съвременните демографски процеси. Според една от тях в момента протича втори демографски преход, върху който освен състоянието на икономиката, влияе и ценностната система. Така например част от тези лица, които би трябвало да станат родители, смятат, че трябва да продължават да инвестират средства в личностното си развитие, а наличието на семейство и на деца би било пречка. Това е причината за съвременните отлагания на брачността и ражданията. При отложените раждания обаче често майката има само едно дете, а поради напредването на възрастта може да остане и бездетна.
Освен това се увеличава и делът на доброволната бездетност. Върху подобно поведение оказват ефекти много икономически, социални, психологически, здравни, образователни, ценностни и други фактори. Върху част от тях може да се влияе, например чрез образованието на подрастващите. Затова все по-често се предлага съдържанието на всички уроци да се преценява през демографските ефекти. Дано управляващите чуят този призив.
Кои слоеве на обществото са най-засегнати от влошеното демографско състояние на България?
Категорично това е т.нар. средна класа, която все по-трудно оцелява. Сред т.нар. маргинализирани слоеве, а също така и сред богатите, се наблюдава по-висока раждаемост.
Какво е съотношението между раждаемостта и смъртността в България и каква е възрастовата структура – деца, работещи и възрастни хора – на българското общество днес?
В страната през 2023 г. са родени 57 478 деца, а починалите са 101 006 души, т.е. налице е отрицателен естествен прираст от -43 528. През изминалите години населението на страната намаляваше средно с 50 – 60 хил. души.
Каква част от работещите са образовани и способни да вземат участие в развитието на високи технологии или в управлението на страната?
Според преброяването от 2021 г. броят на лицата с висше образование е 1.56 млн. или 25.5% от населението. В сравнение с предходното преброяване от 2011 г. относителният дял на лицата с висше образование се е увеличил с 5.9%. Големият проблем у нас е, че 21.7% от младежите нито учат, нито работят. А една част от тях са и нереализирани родители. Ето още един пример за влиянието на средното образование и ценностната система, която би трябвало да изгражда и отговорни родители.
Колко души работят за изхранването на един пенсионер в България и колко – в развитите европейски страни?
Прието е, че населението е трудоспособно на възраст между 15 и 65 години. Към 2024 г. у нас в тази възрастова група са малко над 4 млн. души, а в същото време броят на пенсионерите е 1.5 млн. Това означава, че 2.6 работещи издържат един пенсионер, а за критично се смята съотношението 3:1. Ние отдавна сме минали тази червена линия и това обяснява ниските пенсии.
Кои са причините за влошеното демографско състояние на България? Свързано ли е то с народопсихологията ни?
При всички случаи народопсихологията влияе, но по-скоро положително. Това е причината да имаме раждаемост, по-висока от средноевропейската. Проблемът е, че имаме малък брой жени в детеродна възраст, откъдето идва и малкият дял на родените спрямо населението във високите възрасти, т.е. общият брой раждания не може да компенсира общия брой умирания.
Какво е влиянието на миграционните процеси в страната ни върху демографската й картина?
Ролята на миграциите все повече ще нараства. Миналата година в страната са се завърнали или заселили 164 643, а са се изселили 123 063 души. Това прави положителен миграционен баланс от +41 580. Благодарение на тези лица се компенсира смъртността и за първи път сме така близко до нулевия прираст, т.е. населението на страната да не намалява. В конкретния случай проблемът е, че се изселва население предимно в млади възрасти, а се заселва население във високи възрасти, т.е. продължаваме да губим детероден потенциал. Затова държавната политика трябва да бъде ориентирана именно към тази група.
Какви са последствията от влошената демографска картина върху икономиката и другите аспекти на обществения живот в страната?
Ако трябва да отговоря с няколко думи: загуба на работна сила, проблеми в здравеопазването, натоварване на социалната система, обезценяване на направени в миналото обществено значими инвестиции поради възникналите впоследствие регионални диспропорции, поява на демографски пустини, които вече обхващат 40% от територията на страната и в които живеят под 10 души на кв. км.
Каква е прогнозната демографска картина на България през 2050 година?
Има различни прогнози и варианти в тях. При всички случаи населението на страната ще продължи да намалява в краткосрочен и средносрочен план. Според средния и приеман за реалистичен вариант, трябва да бъдем около 5.4 млн. Ако се подобрят демографските показатели, можем да останем около 5.6 млн. или да намалеем с около 700 хил. души. С подобни тенденции трудно ще развиваме икономиката, но вместо да търсим липсващата работна сила в Непал, Бангладеш, Индия, Узбекистан, Таджикистан и къде ли не в Третия свят, можем да погледнем към българите в Албания, Косово, Северна Македония, Сърбия, Украйна и Молдова. Те живеят при нисък жизнен стандарт и с една разумна политика можем да решим част от икономическите си, а и демографските проблеми. Предимствата при тези хора са, че владеят български език, макар и в диалектна форма, и че сравнително късите разстояния намаляват стойността на миграцията. По-този начин ще засилваме и духовните връзки в регионален аспект, което е от огромно значение в епохата на многополюсна глобализация.
Кои други държави в Европа са засегнати в демографски аспект?
С риск да изпадна в „политическа некоректност“, ще кажа, че ми е трудно да коментирам този въпрос. Демографските показатели за цяла Европа са ясни, към момента средно те са по-лоши, отколкото в България. Проблемът на Западна Европа е, че тя се опита да задоволява недостига на работна сила с имиграция. Това е утвърден модел още от 50-те и 60-те години, но сега има ново съдържание. Ние не знаем какви са разликите в раждаемостта на имигрантите и на старото местно население. Има индикации, които указват затруднения в интеграцията. Например наличие на религиозен радикализъм сред 2-ро и 3-то поколение имигранти. Това е една от причините за настъпващата политическа промяна в Европа. Без да изпадаме в ксенофобия, трябва да си дадем ясна сметка какво чуждо население може да поеме Европа, без това да ощети нейното бъдеще.
Какво можем да направим за обръщане посоката на демографските процеси в България? Чия отговорност е да се вземат съответните мерки, за да постигнем демографски възход? Вие, лично, доц. Ташев, оптимист ли сте по отношение на това?
Нашият истински демографски проблем се изразява в скъсаната връзка между наука и държавно управление, което върви рамо до рамо с липсата на управленска приемственост. Тъкмо някое правителство осъзнае значението на демографските проблеми и то падне от власт, след което всичко започва отначало. Обществото ни трябва да знае, че демографската промяна настъпва бавно, тя надхвърля не един, а няколко цели управленски мандата. Затова демографската политика трябва да бъде извадена от партийното злободневие. Тя трябва да се приема с консенсус и да се надгражда, без значение кое правителство ще бъде на власт. Нямаме добри традиции в тази насока, но благодарение на обществения и медиен натиск, можем да обърнем тенденциите.
Защо решихте да останете да работите в България и защо посветихте научните си интереси на демографията?
Обичам България, тук ми харесва, не мога да си представя живота извън нея. Стремя се така да възпитам и своите деца. Но за да има една страна бъдеще, тя трябва да има население и приемственост между поколенията. Така че посвещението на демографията е съвсем естествено.
Доц. д-р Спас Ташев е завършил международно икономическо сътрудничество в УНСС и основен курс по дипломация в Дипломатическия институт при МВнР. Защитил е докторат по демография и статистика в БАН. Специализира в областта на международните миграции, задграничните български общности и демографската и миграционна сигурност. Бил е зам.-председател на Държавната агенция за българите в чужбина, основател и пръв директор на Културно-информационния център на Република България в Скопие и главен експертен сътрудник към парламентарната комисия по политиките към българите в чужбина в 44-тото НС. Ръководител е на департамент „Демография“ в ИИНЧ – БАН, а също така преподава в Катедра „Национална сигурност и публична администрация“ при Правно-историческия факултет на ЮЗУ „Неофит Рилски“, Благоевград. Автор е на редица публикации у нас и в чужбина. Книгите му „Миграционният натиск върху България 2008 – 2017 г. Проявление и последици“ и „Българските общности в Западните Балкани“, т. 1. Албания, са обявени от Съвета за изследователска дейност към Управителния съвет на БАН за монографии с национално значение за 2018 и 2020 г. Съпредседател е на Сдружението на потомците на бежанците и преселниците от територията на Северна Македония и приятели и на Клуба на приятелите българи и евреи.
