Коментар
Изборите в България наближават и много хора са развълнувани от това събитие. В момента най-сериозните вълнения са свързани с об-или разединението на хората, протестирали заедно срещу управляващата партия. Покрай дискусиите, свързани с това, прехвърчат искри на гняв, недоверие и осъждане.
Нагнетяването на напрежение в подобен момент е от полза единствено за старите сили, които управляват България, макар и прикрито, но отново с инструментите на комунистическата идеология – борба, всяване на раздори и насаждане на съмнение и омраза.
В този момент лидерът на една от политическите сили мъдро призовава за спокойствие. Изказването му задава високия морален стандарт, от който българската политика има нужда в днешно време – обединение около конкретни цели в полза на българското общество, откритост и отстояване на позиции с аргументи, без омраза и личностни атаки.
„От дни гледам как хората се обръщат едни срещу други. Онези, с които протестирахме заедно, с които заедно искаме край на цялото това беззаконие и плячкосване и ново начало за нашата демокрация. … В името на тази кауза призовавам да спрем противопоставянето.
Когато излязохме на площада, знаехме, че сме различни. … Знаехме, че искаме оставка, за да може после всеки да получи избор и да застане зад онази програма, която най-точно отговаря на надеждите му. Е, не получихме оставката… Но сега изборите идат и ако не можем да се явим на тях в едно, нека поне се опрем на мъдростта на протеста и опазим неговата еднопосочност. Нека всеки работи за колкото може повече подкрепа, кой вляво, кой вдясно, кой в ритъм ⅞, кой със своята новост, кой с аргументите на досегашните си усилия, кой с експертност, кой с емоция. … Но нека го направим така, че да не се анихилираме взаимно и да можем после да работим заедно.
Днес трябва да приемем своите разлики, но и да успокоим хората, че ще има обединение около каузата! Макар и не като предизборна коалиция между партии, но със сигурност под формата на консенсус около големите задачи. … Ще бъде достатъчно в новия парламент да изпълним поетото от всеки от нас обещание да не подкрепяме управление с участието на ГЕРБ. Въпросът е как след това разграждаме системата, която нито започна с Борисов, нито смята да свърши с него и за която той е само временен, макар и застоял се, изпълнител. …
И, разбира се, добре е всички да бъдем открити по отношение на своите политически цели, състава на своите коалиции, органи и решения, как се финансират, какви са програмите им и т.н.„
Нарочно не споменавам името на политика, направил изказването, за да не бъда обвинена в партийни пристрастия. Но вярвам, че откритостта, за която той призовава, е правилният път за успех в българската политика. Успехът може би няма да е в краткосрочен план за един конкретен политик. Но в дългосрочен план ще бъде най-вече за българското общество.
Призивът за запазване на добрите отношения и зачитане на различията задава един нов стандарт в българския обществен и политически живот. Стандарт, който сме загубили през 1944 г., когато комунистическият режим на БКП подменя смисъла на думите „народ“ и „народен“ и ги изкривява до неузнаваемост. С идването на комунизма в България, родината ни губи своя самобитен облик и се превръща в сиво място, където основният двигател е страхът, придружен от своята добра приятелка лъжата. А там,
където липсва истина, липсва и основната човешка ценност – свободата
Именно за свобода и истина излязоха хората по площадите през лятото на 2020 г. И особено младите сред тях. Те искат правото да могат да творят в родината си и да бъдат оценявани според заслугите си, а не защото са нечии братовчеди или защото съучастват в кражби, най-малкото наблюдавайки ги мълчаливо.
„Става дума за нашата България и нейното достойнство: пред този олтар всички можем да проявим малко повече смирение и готовност за обща работа.“
С тези думи завършва речта си политикът, призовал първи за обединение и спокойствие в опозиционното пространство. Думата „олтар“ е свързана със святост. За българския народ родината е светиня, защото сме оцелявали без нея половин хилядолетие – тежки, трудни, мрачни времена. И ако през тия 500 години сме успели да се съхраним, то е не само заради мисълта за славните подвизи на дедите ни, а заради това, че сме опазили вярата си. Затова и веднага след създаването на Третата българска държава поетът Стоян Михайловски пише в своя Химн на българската просвета и култура: „Върви към мощната просвета, в световната борба върви, от длъжност неизменна воден, и Бог ще те благослови“. Дано и днес да съхраним вярата, че изпълнявайки дълга си, ще получим Божията благословия.
Всъщност през мрачните 45 години комунизъм думите „и Бог ще те благослови“ са премахнати от текста на химна. Комунизмът се опитва да изтрие Бог от сърцата и умовете на българите. И до голяма степен успява. Но не напълно.
Сега отново сме във вихъра на трудни времена. Вирусът, изпуснат от Китайската комунистическа партия, върлува в България и отнема човешки животи. Някои хора в социалните мрежи припомниха разказа на големия български писател Йордан Йовков „През чумавото“. Той завършва с думите: „Тогава Тиха тръгна към чумавия – Величко беше, позна го още щом се появи. Тя се наведе, обърна лицето му, после седна на каменното стъпало пред олтара, тури главата му на коленете си и го загледа в очите. Булото ѝ падна и закри нейното и неговото лице. Отзад, от потъмнялата икона, Исус ги гледаше и вдигаше десницата си.“
Бог остава единственото упование във време, когато смъртта върлува
Но не Бог като скривалище, където смъртта няма да ни достигне чисто физически. Бог като искра, която, запалила в нас пламъка на добротата и саможертвата, ще ни помогне да победим смъртта духовно.
Има ли място за Бог в една политическа статия, биха се запитали много хора. Бог е основополагаща фигура за най-силната държава в света в момента. In God we trust е мотото на САЩ, изписано и върху тяхната валута. „God bless the USA“ e фразата, с която американските президенти от Роналд Рейгън насам завършват своите обръщения към нацията. А думите „One nation under God“ стават част от клетвата за вярност към Флага на САЩ през 1954 г., скоро след началото на Студената война. Войната, която в комунистическите държави се представя като война между капитализма и комунизма, всъщност е война между комунизма и свободния свят.
Логично тя е спечелена от свободния свят. Но не окончателно. Комунизмът намира своето последно сигурно убежище в Китай. Реформира се икономически, за да оцелее политически. Използва алчността на Запада и политическата му наивност, за да продължи съществуването си и да добие нова сила. И тази сила вече е факт, именно благодарение на многобройните западни инвестиции в Китай. И отново е време за война между комунизма и свободата. И време за всеки от нас да избере в какво общество иска да живее.
Изборите не са само веднъж на 4 години. Изборът между комунизъм и свобода правим всеки ден с действията си. И от тях до голяма степен зависи дали ще имаме свобода на избора в деня на изборите през следващата година. И дали изборите ни ще бъдат честни. Ако всеки от нас допринесе според силите си, воден от чувството си за морален дълг, ще имаме Божията благословия. И за България ще дойдат по-добри времена.
Мненията, изразени в статията, са на автора и не отразяват непременно възгледите на „Епок Таймс България“.