Десети май се отбелязва като празник на Българската православна църква, защото на този ден през 1953 г. тържествено е възстановена Българската патриаршия. Това е дълъг процес, пряко свързан с обществените и политически събития в България, и е интересно да бъде проследен във времето.
След пет века зависимост от Цариградската патриаршия по време на Османската империя българската църква се отделя сама през 1870 г. Българската екзархия е узаконена от султанското правителство с ферман, на 16-ти февруари 1872 г. е избран и първият български екзарх: Антим. Не закъснява и реакцията от Константинопол: на 29-ти август 1872 г. е свикан голям гръцки църковен събор, който на 16-ти септември провъзгласява Българската църква и българския народ за схизматични. Скоро след това започват и бурните времена на самостоятелната българска държава, които са изключително сложни и за българската православна църква. Особено напрегнат е периодът, когато начело на държавата е католическият княз Фердинанд, а министър-председател е Стефан Стамболов. Заради една проповед от 14-ти февруари 1893 г. Търновският митрополит Климент (Друмев) е третиран като национален престъпник. През юли 1893 г. Търновският окръжен съд (със специално избран угоднически състав) осъжда владиката на вечно заточение. Търновският апелативен съд смекчава присъдата на двегодишно заточение. Митрополит Климент е осъден и заточен в Гложенския манастир заради твърдото си намерение да отстоява православието, което правителството по това време възприема като русофилство. Напрежението намалява значително, след като княз Фердинанд приема престолонаследникът Борис да бъде кръстен в православната вяра.
След смяната на властта през 1944 г. Софийският митрополит Стефан в изявления по радио “София” и в послание към руския народ изтъква, че хитлеризмът е враг на цялото славянство, но ще бъде сломен от Русия и нейните съюзници – САЩ и Англия. На 21-ви януари 1945 г. в старинния исторически храм “Св. София” е проведен Екзархийският избирателен събор. Присъстват 90 избиратели с редовни пълномощия, които избират екзарх измежду трима кандидати: Софийски Стефан, Видински Неофит и Доростоло-Червенски Михаил. Най-много гласове (84) получава Софийският митрополит Стефан и с това е избран за трети пореден български екзарх. По негово време е вдиганата на схизмата, която цели 73 години тегне над БПЦ. Това става с помощта на Руската православна църква, която обещава пълно съдействие пред Вселенската цариградска патриаршия. За целта Екзархийското заместничество е преместено от Цариград в София и по решение на Св. Синод се изпращат митрополитите Борис Неврокопски и Софроний Търновски, които заедно с Величкия епископ Андрей “са упълномощени във всичко…, за да водят необходимите преговори и да подпишат надлежните документи”.
Делегатите на БПЦ се срещат в Цариград с Вселенския патриарх и преговарят с комисия на патриаршията (съставена от митрополитите Халкидонски Максимос, Сардийски Германос и Лаодикийски Доротеос) по условията на вдигането на схизмата. На 19-ти февруари 1945 г. е подписан “Протокол за вдигането на съществуващата от години аномалия в тялото на Св. Православна църква…”, а на 22-ри февруари от страна на Вселенския патриарх е издаден специален “томос”, в който се пише: “Ние благославяме автокефалното устройство и управление на Св. Църква в България, като определяме тя, наричана “Св. Православна Автокефална Българска Църква” и бидейки отсега нататък призната наша духовна сестра, да управлява и урежда своите работи независимо и автокефално според реда и суверенните права…”. Така през февруари 1945 г. диоцезът на БПЦ е свит само в държавните граници, но пък тя получава признание на пълната си независимост (автокефалия) и заема място сред семейството на поместните православни автокефални църкви, съставящи заедно Православната църква в световен мащаб.
Екзарх Стефан обаче категорично се противопоставя на политиката на Българската комунистическа партия да направи българската държава максимално светска и да ограничи дейността на църквата. Затова на 8-ми септември 1948 г. на заседание на Св. Синод той е принуден да подаде оставка, а два дни по-късно политбюро на ЦК на Българската работническа партия (комунисти) одобрява решението за отстраняването му като български екзарх. На 24-ти ноември 1948 г. той е насилствено интерниран в с. Баня, Карловско, лишен е от правото на свободно придвижване, а също и от правото да извършва богослужение.
Потискането на БПЦ продължава. След дълги спорове на 3-ти януари 1951 г. Светият Синод е принуден да приеме наложения му от правителството устав и да избере Пловдивския митрополит Кирил за нов наместник-председател на Синода. Две години по-късно, на 8-ми май 1953 г. в София тържествено е открит Третият църковно-народен събор, на който присъстват 107 избиратели с редовни пълномощия (от определените 111). На следващия ден (9 май) съборът приема с някои малки промени устава на БПЦ. На 10 май съборът продължава дейността си като патриаршески избирателен събор. Съгласно чл. 20 от устава Св. Синод още на 27-ми април 1953 г. определя с вишегласие трима митрополити като достойни за патриаршеския престол, които правителството одобрява. Това са Кирил Пловдивски, Неофит Видински и Климент Старозагорски. В деня на избора от 107 гласували избиратели 104 дават своя глас за Пловдивския митрополит Кирил, за Видинския митрополит Неофит – 1 глас, а две бюлетини са обявени за недействителни. Така на 10-ти май 1953 г. БПЦ официално е провъзгласена за патриаршия, а за патриарх е избран Пловдивският митрополит Кирил. Той се явява макар и непряк приемник на Търновския патриарх св. Евтимий, последния български патриарх до началото на турското робство.
Още от деня на своето възстановяване Българската патриаршия е призната от Антиохийската, Грузинската, Руската, Румънската, Чехословашката и Полската православни църкви, чиито представители участват на тържествената интронизация на Българския патриарх Кирил на 10-ти май 1953 г. С писмо от 6-ти юни 1953 г. Московският и на цяла Русия патриарх Алексий за втори път, по приетия каноничен ред, известява, че Руската православна църква признава възстановената ни патриаршия. По същото време Антиохийската патриаршия с писмо от 10-ти юни 1953 г. и Полската православна църква с писмо от 19-ти юни 1953 г. съобщават официално, че признават Българската патриаршия и нейния предстоятел. В края на 1954 г. това прави и Александрийската патриаршия. През 1955 г. Сръбската православна църква признава Българската патриаршия и поддържа каноническо общение с нея. Благодарение на посредничеството на Антиохийската патриаршия, на Руската и други сестри църкви с поздравително писмо № 552 от 27 юли 1961г. и Цариградската вселенска патриаршия най-сетне официално признава възобновената Българска патриаршия и установява каноническо общение с нея. През пролетта на 1962 г. българска църковна делегация начело с патриарх Кирил осъществява историческо посещение на Цариградската вселенска патриаршия, на източните патриаршии Йерусалимска, Антиохийска и Александрийска и на Гръцката православна църква с посещение и на Света гора – Атон. Възобновената Българска патриаршия тогава официално е призната от предстоятелите на Йерусалимската патриаршия и на Гръцката църква.
Ето и част от словото, произнесено от настоящия български патриарх Даниил по повод възстановяването на българската патриаршия: „Автокефалията и патриаршеското достойнство на Православната ни църква имат своето огромно духовно и църковно значение за нас, за което невинаги си даваме сметка. Те са органическа част от цялостния проект за християнска България още на светия наш Покръстител Борис Първи Михаил и тяхното трикратно извоюване от светата ни Църква през вековете е било свидетелство за нейната духовна и вероизповедна зрялост, за успеха на делото на Благовестието сред поверения ѝ народ, за нейните достойнства на грижовна духовна майка и кърмилница на повереното ѝ от Христа Спасителя словесно стадо (срв. Иоан 10:16), принесла богати плодове и в своята равноапостолна мисия сред славянските народи, заради което справедливо се почита и до днес. Внимателното и безпристрастно изучаване на изворите за църковната ни история ясно показва и доказва всичко това, но същевременно и задължава – затова, защото високото достойнство неизменно върви ръка за ръка и с най-високата отговорност, понеже „… комуто е много дадено“, от него „много и ще се иска, и комуто много е поверено, от него повече ще се изисква“ (Лука 12:48).
Като такива, на които наистина е било дадено много, но и не само е било, а и днес продължава да бъде давано много, нека бъдем достойни за тази Божия щедрост към нас. Осмислянето на изминатия от народа ни хилядолетен исторически път в православната вяра и усвояването на уроците от него, както и отговорността за съвременното състояние и бъднините на Православната ни църква и цялото наше общество, лежат върху всекиго от нас – на първо място и най-много върху Свещеноначалието, но също и върху цялото наше духовенство и всички верни. Защото всички ние съставляваме и изграждаме заедно едната Църква Божия – в православна България и в разсеяние, и всеки от нас има свещен дълг както пред бъдещите поколения, така и пред светлата памет на нашите родили ни в Господа предци: да работи и да допринася, според силите и даруваните му таланти, „в делото на служението, в съзиждане на тялото Христово“ (Еф. 4:12), което за нас е нашата света Българска православна църква – Българска Патриаршия.“
