Образованието в сферата на изкуствата е като да виждаш в цвят
Говори се, че в българското образование са налице драматични проблеми, особено що се отнася до предмети, формиращи личността на детето в широк смисъл. Дали само в нашата образователна система има такива или тя е представителна извадка от една по-широка картина? Дали проблемите не са преувеличени все пак? Можем ли да вземем пример от успешни чужди образователни практики?
Търсим отговор на тези и на някои други въпроси през погледа на една университетска преподавателка, възпитаник на образователната система у нас и майка на подрастваща дъщеря. Наскоро тя ми сподели, че онова, което я вълнува най-силно сега, е образованието в България. Запитах се как то е заело най-важно място в светогледа на един специалист по история на изкуствата, както и по кино и телевизионна режисура…
Лиза Боева е родена през 1978 г. в София, където завършва Италианския лицей. Получава магистърска степен по „История на изкуството“ в Санкт-Петербугския университет и по „Филмова и телевизионна режисура“ в НАТФИЗ в класа на Георги Дюлгеров. Доцент и доктор с тема на дисертацията „Битници и хипита. Америка, 1947-1972“.
Доц. Боева, каква е ролята на образованието в човешкия живот?
Зависи. Човек може да изживее пълноценно и напълно щастливо живота си без да е чувал дори за Стравински, Микеланджело или Данте. Но образованието и по-конкретно – образованието в сферата на изкуствата – това е като да виждаш в цвят. Като да разпознаваш цветовете на дъгата: някой, който вижда света само в оттенъците на черно и бяло няма да разбере красотата на онова, което ти успяваш да видиш. Мисля си, че ролята на образованието трябва да е именно тази: да посочи, да помогне на човек да види, да разпознае красотата. За някои хора това е лесно, те така са устроени – могат да се насладят на сложна научна дейност, могат с увлечение да четат и гледат сложно изкуство. Ала тези хора са по-скоро изключение. Заниманията със сложна наука, със сложно изкуство – това е преди всичко труд. И ролята на образователния процес е да направи този труд желан, да направи така, че обучението да е празник.
Думата „училище“ произлиза от древногръцкото понятие за „свободно време“: в училище (т.е. в свободното си време) група искащи да се учат се събират около един разказвач и той им разказва – каквото знае, както знае. Обучението е привилегия, това е щастие. Уви, нашата образователна система е превърнала това щастие в задължителна повинност, отрова. Последното, за което се сещаме, когато става дума за средно образование, например е удоволствие.
Удоволствието днес е в ръцете на масовите развлечения. Това е като да се качиш на влакче в лунапарк: всичко тук блести, звучи силна музика, а ти се носиш по тънки релси, пристегнат на седалката с колани. Емоциите ти са силни: викаш, радваш се, ужасяваш се. Усещането за приключение е истинско, ала не, това е фалшиво усещане за приключение. Това са все емоции, проектирани за теб: някой е измислил и конструирал маршрута, някой е задал предварително схемата – кога влакчето ще се понесе със страховита скорост, кога злокобно ще забави ход, кога ще те обърне наопаки с главата… Всъщност тук приключение няма – твоите емоции са предвидени, всичко е вече изчислено. Това е масовата култура и, боя се, точно това е и масовото обучение. Фалшиво усещане за приключение, за лично въвличане в процеса. Удоволствието тук, ако присъства изобщо, е смляно.
Та ролята на образованието в човешкия живот, ако трябва така общо да отговоря, е и много важна, и никак не е важна. Защото зависи за какво образование говорим…
Как бихте характеризирали образованието в България в наши дни?
Ако говорим за средно образование, то, мисля си, ние всички знаем за какво иде реч. Дори и ученикът да е в най-елитарното частно училище у нас, то при всеки случай програмата, която трябва да следва, е единствената възможно – тази, приета от МОН. Няма как учителите, колкото и да се стараят, да избегнат в процеса на работа онова, което е заложено в учебниците. И оттук средното образование у нас е точно такова – средно. От една страна програмата на МОН е така плътна, че не дава възможност ученикът да разполага свободно със свободното си време (предвидени са домашни, учене след часовете в училище и т.н.). От друга – схемата е така нагласена, че главната цел на ученика е да завърши. Това е главното – да получи оценка, да получи диплома. Целта на образованието се свежда просто до това: да мине. Подобно на някакъв кошмар – просто да отмине, да се изтърпи.
Различава ли се нашето образование от това по света според Вас?
Както всичко друго у нас, свързано с науката, с културата – да, разбира се. Има отделни личности, които се опитват да работят по друг начин, но системата е сбъркана и те са с вързани ръце. Усилията им са подобно фойерверки – светват ярко, ала нито променят осветлението, нито оставят трайна следа. Боя се, че единственият път на тези личности-фойерверки е да напуснат страната (както най-често се случва с младите хора). Онези, които остават, уви, стават части от общия механизъм на системата – това, което бе описал Чарли Чаплин във великия си филм: гайка, болт, пружина в общата машинария. Това означава държавни дотации, обвързване със съмнителни спонсори, ей такава история. Е, може и да се кара на мускули и ентусиазъм някакво време, но този вариант бързо амортизира човека.
Като университетски преподавател как оценявате училищната подготовка на младите българи?
Различно. Има много търсещи млади хора, изпълнени с желание за знание и развитие. Ала това, което си мисля, че липсва у тях (не е заложено като ценност в училищното им образование и следователно не е развито като навик) е фокусът. Те не умеят дълго да се съсредоточат върху даден свой интерес, да го надградят, да довършат започната задача, която с времето се оказва трудоемка и изобщо – по-дълга от техния първоначален висок градус на ентусиазъм. Мисля си, че в средното образование е ключово важно да се насложат предимно навици – такива, които сетне ще помогнат на младия човек да се справи самостоятелно, независимо как се изменя конюнктурата, какви нови професии се появяват, какви стари схеми на работа отпадат… Средното ни образование, а после и висшето, се базира на две основни – еднакво ненужни и дори вредни опори – целта е фокусирана в получаването на диплома и винаги има „правилен“ отговор, изначално правилен, на който ученикът или студентът трябва да отговори. Този модел е базов.
Като майка на 9-годишна дъщеря как преценявате образователната ни система в началния училищен курс?
Кошмарна, дебилна даже. Ето пример: от училището ни раздадоха задължителните учебници, одобрени от МОН. Автор на читанката и на учебна тетрадка към читанката (пак казвам – това е задължително, не по избор) е някоя госпожа Огнянова (не пише „преподавател“, „професор“, само „автор“). Читанката е изпълнена с нейни (?!) текстове, а сетне в учебната тетрадка ученикът трябва да отговаря на въпроси по тези нейни (?!) текстове. Нещо повече: първият текст, с който се открива задължителната (!) читанка, е нейното стихотворение „Пей, училищно звънче“. Следват въпроси към стихотворението като „Коя блага вест разнася песента на звънчето?“ и изискването „Прочети стихотворението изразително!“. Ако стихотворението не бе така посредствено, ако изискванията не идваха от автора на самото стихотворение, не знам, навярно бих махнала с ръка. Или поне ако това бе единственият подобен текст. Ала не, дори анализът на други текстове минава пак през творчеството на тази госпожа. Ето задача: „Кой е създал народната песен „Работно момче“? Потърси в стихотворението „Вечната песен“ и препиши“. Стихотворението, разбира се, е на госпожа Огнянова. И така – тази идиотия е разтеглена на 127 страници читанка и 63 страници учебна тетрадка към читанката. Одобрени от МОН и направени задължителни за учениците. Това е безобразие.
Изучават ли съвременните деца достатъчно предмети, които да ги отведат в света на изкуството?
Мисля си, че е чудесно, че нашата образователна система е текстоцентрична – т.е. от изкуствата се отделя внимание единствено на литературата. Може да има и предмет „Пеене“ в училище, но това е просто пеене, не повече. Тук говоря не за специализираните училища по изкуства. Е, радвам се, че е образованието ни не е подхванало другите изкуства. Защото ще превърне и тях в скучни задължителни материи. Дори най-любимият филм, сериал или музика да влезе в училищната задължителна канава, те ще се превърнат в убийствено досадни. Системата ни действа като отрова: да познавате някой, който да чете Вазов за отмора вечер? Извън задължителните текстове от училищната програма, нещо друго от събраните съчинения? Познавате ли такъв човек? Не, разбира се. Защото системата го е преподала така, както госпожа Огнянова преподава себе си – посредствено и скучно.
Разработвате авторска методика за обучение по изкуства на деца и юноши. Какви са основните Ви стремежи в тази посока?
Всичко това е за лична употреба, така да се каже. Е, и за малкия кръг от хора, които биха искали да се запознаят с всичко това. Получих още преди да се роди моето дете покана да направя учебник по история на изобразителното изкуство за пети клас за едно частно швейцарско училище. Всъщност това бяха четири отделни книжки, които общо изготвих: едната можем да приемем като учебник за ученика, втората е за преподавател, третата – за учител, и четвъртата – за родителя. Системата там е такава, че в обучението на детето (до определена възраст, по-късно моделът се променя) са включени преподавател, учител и родител. Преподавателят има една главна задача: той трябва да е ярка личност, който по крайно увлекателен начин да предаде конкретната материя (и тези преподаватели се сменят, в зависимост от тази материя; аз си ги представям като изкусни фокусници – всеки показва пред децата този фокус, който владее най-добре). После детето се занимава само със своя учебник, тук му помага учителят (а тези учители вече не се сменят; това са хора, които са винаги с децата – работят с тях индивидуално или по групи). А накрая идва ролята на родителя: детето на него трябва да разкаже какво и как е научило, тук родителят може да си помага със своя учебник. Следва нещо като изпит, като разговорът се води с родителя, не с ученика – какво и как е разбрал по материята, какво не му е обяснено ясно… Т.е. целта на тази система е ученикът да се превърне в учител, да се старае да намери такива обяснения, така да навлезе в материята, че неразбиращият родител да успее да отговори без да го позори. Крайно интересна и много удачно работеща система ми се стори тази. Подобни схеми направиха и две английски училища, моята задача тук бе отново изготвянето на такива учебници/помагала.
Това се случи преди да се роди моето дете. Системите, които описах, са за частни, много скъпи училища, изисква се голям набор от участващи. Ето защо аз започнах наново: трябваше да съставя такава система, която да „работи“ за един ученик. Но това мога да направя само в сферата на изкуствата, и то ограничено – само онези, които аз познавам. Ще ви дам пример: когато детето ми беше на 2-годишна възраст, създадох картончета с изображения на животинчета, нарисувани от велики художници. Детето трябваше да прави стандартните неща: да намери две еднакви зайчета. Или по-сложно: да открие дадено зайче от коя картина е (имаше малки картончета-детайли и други с целите картини). Същите неща, които прави всяко дете с обичайните подобни изображения. Само дето не са грозновати компютърни щуротии, а са животинки, нарисувани от велики майстори в най-различни стилове: от Леонардо до Пол Клее. Уж все рибки и лисета, ала това е друго. И не, няма нужда детето да знае кой е художникът, какво е епохата, каква е техниката… Достатъчно е да гледа тези картини, да решава логически задачки по тях, а не по ширпотреб изображенията. И така – според възрастта, надграждаме.
Като родител как се отнасяте към умението на собственото си дете да рисува? Как родителите биха могли да повлияят върху талантите на своите деца?
Мисля си, че всички деца рисуват изумително. Детската рисунка е изключителна, всяка. Моята роля тук е да предоставям на детето време да си драска, да си рисува, да си измисля. И да му осигурявам нужните материали: винаги има топ чиста хартия наблизо, различни материали (боички, пастели, моливи, избягвам само флумастерите). Когато реши, да може да си маже и твори както пожелае. Старая се да има много албуми, така че да разглежда картини на важни за мен художници. Понякога проявява интерес, друг път – не. Важното е да са около нея.
В своя биографичен разказ Shakespeare & Co. споделяте съжалението си от това, че днес не сте така неустрашима, както в студентските си години. Смятате ли, че българското училище възпитава смели личности?
Това със смелостта изобщо е странна тема. Като дете, да речем, най-обичах да подскачам по морените на Витоша – правихме с приятелите състезания кой ще стигне до върха пръв. Днес с ужас гледам тази каменна река и не мога да си представя дори тичешком да я изкача. Та смелостта се губи с възрастта, оказва се. При мен поне, уви, се случва така. Натрупват се страховете, задръжките, дълго мисля преди всяко действие, защото в главата ми е рояк от възможни последствия…
В образователната платформа за изкуства www.filizi33.com, създадена от Вас и Вашия съпруг актьора Ицко Финци, подготвяте курс, посветен на Ел Греко. Какво е най-характерното за неговото творчество?
Да, за мен Ел Греко е много важен творец. Освен художник, той се е занимавал с наука, с експерименти, с философия, с музика – всичко това разбираме от записките на Пачеко (художникът Пачеко, който по-късно ще стане учител и тъст на Веласкес). До нас днес са достигнали единствено неговите картини и за нас той е предимно художник. Ала (и това виждаме най-добре в късното му творчество или при анализа на развитие на дадена тема през годините) Ел Греко е изумителен мислител. Както гробницата на Медичите, създадена от Микеланджело, или огромният цикъл на Мантеня „Триумфът на Цезар“, така и някои от картините и олтарните изображения на Ел Греко трябва да се приемат като философски трактати. Разгърнати, крайно интригуващи мисли са заложени тук и за мен всичко това е безкрайно интересно.
Живели сте в Русия, Италия и Франция, пътувате често по света (наскоро се върнахте от командировка в Испания). Вероятно са Ви предоставяни възможности в чужбина. Защо избрахте България за професионалната си и личностна реализация?
Моят живот е устроен битово така, че не живея постоянно на едно място. Това ми дава възможност да се развивам, да уча. Когато говорим за онлайн образование – каквото е това, което ние представяме във Филизи 33 – мястото има огромно значение. Защото е важно аз не просто да познавам материята, за която говоря, а да участвам колкото е възможно по-плътно в различни дискусии, кръгли маси, семинари… В подготовката за онлайн курса за Ел Греко прекарах около месец на остров Крит (тук проведох и два курса на живо за Ел Греко) – уж ненужна история, защото художникът напуска острова почти в началото на творческия си път, а така наречената му родна къща е измислица на гръцките интелектуалци през XX век… И все пак – за мен е важно да познавам добре не само картините, но и всичко, което може да ме насочи в създаването на интригуващи и плътни анализи. Затова са ми нужни срещи с университетски среди, музейни работници, конкретни колекционери – отделни личности, на които мога да задам конкретни интересуващи ме въпроси относно дадена тема, картина… Е, най-много време прекарвам сама в някой музей пред картина или в депата, ровейки се в архиви. Нищо ново – така премина и подготовката за курса за Ел Греко. Целта ми бе да създам анализи (получиха се 28) на отделни картини, олтарни платна и олтарни ансамбли – но такива, че информацията да е подадена хем плътно и информативно, хем интригуващо. Този момент с интригата за мен е много важен: мисля си, че нищо не убива процеса на обучение така, както скучно поднесената материя. Затова се старая драматургически да измислям интересни конструкции – курсът се състои от документални филми-лекции.
Професионалната ми реализация ли? Не знам, аз не мисля за своята работа така. Правя тези курсове за нашата платформа на български, преподавам в университета на български – всичко тук е свързано с говор. Най-лесно за мен е да образувам мисли, да говоря гладко и, надявам се, интересно на български. Преподавам на английски, но това е в чужбина и аз не бих го нарекла точно „професионална реализация“ – не съм звезда, не съм Умберто Еко, че да ме канят през глава университети и музеи. Но имам покани, имам работа – поемам тези ангажименти, които са съзвучни със сегашната ми работа във „Филизи 33“. Поех ангажиментите на остров Крит, за да правя своите проучвания за Ел Греко. Или участвах с лекции миналата пролет във Флоренция (във връзка с 550-годишнината от рождението на Микеланджело или във връзка с 580-годишнината от рождението на Ботичели), за да имам възможност да се обърна към други поканени лектори – светила, до които инак не бих имала достъп. Сега те ме възприемат като колега, в друг случай бих била глас от залата, на който най-вероятно не биха обърнали внимание. Гледам работата ми, пътуванията ми извън страната, да „обслужват“ нашите курсове за „Филизи 33“. Това е главният ми фокус.
Възпитава ли според Вас българското училище родолюбиви българи?
Не съм сигурна, че разбирам въпроса. Не разбирам точно и думата „родолюбие“. Знам обаче че за мен „патриотизъм“ е някаква силно изкривена концепция за света: това, че ти, великият, си се родил на една територия, не означава, че тя е по-велика от друга. Родолюбие, патриотизъм – не знам, патосно ми звучи всичко това. Важното е да сме добри и честни – да се грижим за онова, за което можем. Другото е ала-бала, думи-думи-думи.
Как мислите, безхаберие или целенасочени действия, вкл. външни, са причинили слабостите в българското образование?
Знам ли? От една страна – наследен е стар модел, от друга – списването на учебници и програми се извършва от чиновници-общественици. А и тук, както във всяка държавно контролирана сфера, има заложени големи бюджети – корупционно разпределени; те дават поле за развихряне на подобни бездарности като тези, които вече ви цитирах…
Ако сте министър на образованието в България…
Никога не бих заела подобна длъжност. Нямам политическо мислене – то изисква лавиране, съобразяване с множество интереси. Обикновено визионерство и стратегически гениално дори изграден хоризонт тук не са достатъчни.
