Елисавета Йовович – несравнимата българска Травиата
125 години от рождението и 30 години от смъртта й
Елисавета Йовович (1901 – 1996) живя дълго, плодотворно и до края на дните си остана вярна на своя девиз: Servire d, arte – „Да служиш на изкуството“. И наистина, тя му служеше като солистка на националната ни оперна сцена, като солистка, педагог и режисьор на сцените на Стара Загора и Русе, като вокален педагог в България, Монголия и Франция. Името й остана в аналите на българската музикална култура, във времето, когато тя се професионализираше и започваше най-силният й творчески период. Йовович е родена е на 23 март 1901 г. под знака на Овена в София. Произхожда от стар самоковски възрожденски род на зографи, книжовници и поборници за националното ни освобождение от турско робство.
Възрожденският дух, националното й чувство са в кръвта й. Може би затова остава вярна на България въпреки възможностите за бляскава международна кариера. От малка рецитира, пее, учи музика, балет, пиано, френски език. Открива я певицата и педагожката Пенка Тороманова-Радева, която определя гласа й – нетипичен лиричен сопран, с широк диапазон и красив тембър, с възможности за по-разнообразен репертоар. Подготвя я за приемен изпит в операта и така през есента на 1923 г. младата Елисавета Йовович е вече платена стажантка, която дебютира успешно в две постановки: „Вертер“ на Масне – като Софи, и „Фауст“ на Гуно – като Зибел. По това време операта дели сцена и сграда с драмата в Народния театър. Упорита и работлива, тя е перфекционистка във всичко. Подготвя партиите си прецизно, разчита дори цялата партитура и всички роли в операта, в която участва, изучава стила, епохата. За всяка от ролите си сама си поръчва сценичните костюми и перуки, счита, че това е важно за нейното влизане в образа. Търси помощ и съвет в сценичното изграждане на своите роли от видни театрали като Сава Огнянов и Николай Масалитинов, които я считат за талантлива и като артистка.
Същата есен на 1923 г. Министерството на просветата обявява конкурсен изпит за специализация на млади български таланти в Италия. При голям брой кандидати се класират само трима: басът Михаил Попов, тенорът Борис Христов и Елисавета Йовович. Така става студентка в една от най-престижните консерватории в света – Академията „Санта Чечилия“ в Рим. След като я прослушват, я записват направо във втори курс, в класа на професор Пио Ди Пиетро.
Завършва четиригодишния период на обучение само за две години и вече е готова за сцената. В учебния оперен театър на „Санта Чечилия“ участва в прелестната барокова опера „Слугинята – господарка“ на Джовани Батиста Перголези, в „Бохеми“ на Пучини като Мими и в поредица концерти. Получава висока оценка от големия композитор Оторино Респиги за изпълненията си на Вердиеви арии, след което и ангажименти за голямо концертно турне на Италианското радио из страната, както и в Монте Карло. Освен концертите участва и в пътуваща оперна трупа в постановки на „Бохеми“, „Отело“ и „Слугинята – господарка“, „Кармен“ и „Палячи“. Поканена е от различни импресарии да продължи работата си в Италия и да гостува на големите сцени там, но през 1927 г. се завръща окончателно в родината.
Редовна солистка на първата ни оперна сцена
През есента на 1927 година младата, 26-годишна Елисавета Йовович е вече редовна солистка на първата ни оперна сцена. Прави своя голям дебют в трудната и обемна заглавна роля на Манон от операта на Жул Масне – с режисьор Петър К. Стойчев, диригент Тодор Хаджиев. Утвърждава се като едно от големите перспективни млади дарования и влиза в централния лиричен сопранов репертоар: Виолета Валери от „Травиата“, Маргарита от „Фауст“, Мими и Мюзета от „Бохеми“, Неда от „Палячо“, Памина от „Вълшебната флейта“, Немея от „Ако бях цар“… Списъкът на ролите й не е дълъг – 35, но повечето от тях са изпълнявани десетки и стотици пъти като например Виолета от „Травиата“ в повече от 230 представления, също и Мадам Бътерфлай, Мими, Микаела…
Лиричният й глас е с големи възможности – от високата колоратура до лирико-драматичните партии. От Джилда в „Риголето“ и Антонида в „Иван Сусанин“ до Агата във „Вълшебният стрелец“ и Леонора в „Трубадур“, през Таис на Масне или Татяна от „Евгений Онегин“. И навсякъде е еднакво убедителна вокално, музикално, без никакви компромиси – стилна, пределно изразителна. Школата й е перфектна – от родината на Белкантото, музикалността – безспорна.
В България пее на български език, както бе прието до 80-те години на ХХ век, преди да започнат промените, отразили се и върху българския музикален театър. В чужбина пее на съвършен италиански, френски, немски, руски в зависимост от репертоара. А репертоарният й диапазон е наистина впечатляващ – от предкласиката, през класиката, романтизма до съвременната опера. От Перголези и Хайдн, през Моцарт, Вебер, Доницети, Масне, Пучини, Римски-Корсаков, Чайковски до Пипков.
Тя е първата Яна от „Янините девет братя“ на абсолютната премиера на 19 януари 1937 г. С любов изгражда и поредицата си от български героини от оперите на Маестро Георги Атанасов: Цвета, Гергана и Косара от едноименните опери, Княгинята от „Алцек“. Първа изпълнителка на редица други роли от опери, поставени за първи път у нас на сравнително непознати автори като Лорцинг, Голдмарк, Вайнбергер, Шарпантие и др.
В Софийската опера до войната тя е сред стълбовете на състава, сред най-ангажираните артисти, при това най-обичаните от публиката и ценените от критиката. Гостува сравнително малко в чужбина – с отделни спектакли и концерти в Чехословакия, Румъния, Югославия и Германия.
След 1944 година изпада в немилост. Съпругът и е бил министър, а освен това й завиждат и някои по-млади певици, близки до новата власт.
Прогонена от Софийската опера
По нареждане на „вожда и учителя“ Димитров е прогонена от Софийската опера. Или по-точно „командирована“ като вокален педагог и солист, за да помогне със своя талант, опит и знания в професионализирането на наскоро одържавената Старозагорска общинска опера (1946 – 1949), а след това и Русенската народна опера (1949 – 1952). След време се завръща в родната София, в операта, но не като солистка, а като асистент-режисьор и вокален педагог. Работи упорито и много резултатно с няколко поколения наши певци, за известно време е и в Улан Батор, Монголия, като вокален педагог и режисьор, а от края на 80-те години се установява във Франция, където умира през 1996 г.Сред ролите й критиката отделя на първо място нейните Чочо сан, Яна и особено Виолета Валери.
Всъщност, в продължение на няколко десетилетия тя е призната за най-добрата изпълнителка на Вердиевата „Травиата“. Нейната интерпретация задълго е считана за еталонна в българския оперен театър. Тя работи с редица наши певици като Пенка Маринова, Рене Йорданова, Лиляна Барева, Мими Николова над този сложен образ, за да се утвърдят и те като много добри изпълнителки.
Тук ще отбележа, че по едно настина странно и щастливо стечение на обстоятелствата, тя изпълнява коронната си партия през 1929 г. при откриването на новата възстановена сграда на Народния театър след нейното опожаряване, през 1932 г. – при откриването на Варненската общинска опера, през 1946 г. – при одържавяването на Старозагорската общинска опера, и през есента на 1949 г. – при тържественото откриване на Русенската народна опера.
