Матей Вишниек
Последните преводи на Огнян Стамболиев от творчеството на световно признатия френско-румънски писател и драматург са на романа „Любов като обувка, любов като чадър“ и сборника с пиеси „Коне под прозореца“ и излизат по повод на неговата 70-годишнина
„Любов като обувка, любов като чадър“
Театрален роман
Този роман на Матей Вишниек, излязъл от печат през 2016 г., се състои от 564 страници. Прекалено обемист за прозаично произведение. Но изненадващото е, че се чете много бързо, защото увлича със своята стремителност и увлекателност в наратива на писателя. Това е задъхана и спонтанно-изразена изповед на автора, която ни разказва за неговото навлизане в света на театъра, за неговата среща с европейската култура във Франция, за откриване на разликите в културния феномен „изкуство“ в една тоталитарна държава като Румъния (от средата на 20-ти век) и същия феномен в атмосферата на град като Париж.
Това е роман, който е чужд на сюжетната линейност, роман, в който си служи с фрагмента, кинематографичния ескиз, философската притча, лиричното отклонение – всички атрибути на постмодерната естетика. Той носи духа на автобиографичната повествователност, но чрез вглеждането в себе си и своите изживявания в изкуството, всъщност Вишниек прави и своите открития за законите на истинската литература и изкуство. „Това е пътуване в света на идеите, историята на театъра, през миналото и настоящето на втората родина на автора Франция, на любимия му Париж („Града на светлините, този град на виденията и фантазмите, както сам ще го назове, и ще му посвети отделен, много интересен оригинално композиран роман!, и по специално на френския Юг, Прованс“ (О.Стамболиев).
Отдавна не бях чел толкова проникновен и богат като смисли роман за изкуството на театъра, не бях чел такава есеистично-аналитична проза, чрез която се прониква в аромата на съвременното изкуство, роман, в който животът на един писател е разказан като смесица от битово ежедневие и издигане над него във витаене в сферите на творческата екзалтация. От този рязък контраст се ражда и енергията на романа като стилистика. Изкушавам се да цитирам част от неговите размисли за театъра като изкуство:
„Театърът е активна среща в едно живо огледало със самия мен“;
„Театърът е затворено око, което се събужда“;
„Театърът е вик, спонтанен бунт, предизвикан от единствената идеология, способна да ни промени – емоцията“;
„Театърът е крайната спирка, където ни очаква ново начало“ и т. н. ….
Тези интересни размишления за театъра са 25 на брой.
И понеже в романа става въпрос за театър, за изкуство, за европейската атмосфера на тези понятия, в много страници избухва лирическият глас на писателя, който превръща чисто философските заключения в бляскава есеистична проза. Не са малко страниците, където Вишниек противопоставя изкуството на Европа на това на идеологическите схеми и канони на изкуството в преживените му години през „Златната епоха Чаушеску“ в Румъния. И в това противопоставяне също има и много публицистична страст. Така той очертава координатите на две естетически схеми – тези на Запада и тези на Изтока – тоталитаризма.
Романът „Любов като обувка, любов като чадър“ е труден за разказване. Трябва да се усети със сетивата – на мисълта, на емоцията. Трябва да се изживее. Това определя и неговото очарование. Самият автор е дал рецептата за неговия прочит. Прочитът на класическото произведение е прочит тип „обувка“, т. е. постепенно да облечеш „дрехите“, да влезеш в „обувките“ на произведението.
Прочитът тип „чадър“ е този, който възбужда асоциативното мислене на читателя, ражда скоковете на мисълта и въображението му. Именно този втори тип писане ни предлага Матей Вишниек в романа си. Един роман, който представя света, изкуството, човека в неговото пъстро разнообразие – тъжно и смешно, драматично и радостно, карнавално и строго – живот в одеждите на „обувка и чадър“.
„Коне под прозореца“
8 пиеси за гледане и четене
След двата сборника от пиеси “Мансарда от Париж“ и „Пътникът в дъжда“ Огнян Стамболиев ни предлага отличен превод на още осем пиеси на Матей Вишниек в сборника „Коне под прозореца“. Така представата на българския читател за драматурга Вишниек става доста богата. А в много интервюта този автор е заявявал, че драматургията и театърът са неговата първа голяма страст.
Той може да се нарече една от емблемите на съвременния начин на модерно писане за театър, което често прераства и в постмодерно. В пиесите му осезаемо се чувства духът на автори, които той смята за свои учители по драматическо писане: Йожен Йонеско, Алфред Жари, Самюел Бекет, Йон Лука Караджале. Той следва и развива техният начин на изграждане на структурата на пиесата, тяхната философия за съществуването на индивида в съвременния свят. Ненапразно го наричат и „новият Йонеско“.
И в сегашния сборник Матей Вишниек изгражда драматургична структура на пиесите си, която в цялост се явява метафора на човешкия живот – изтъкан от взаимоотношенията между хората на сливане и разделяне помежду им, на отчуждение и виталност. Затова тези творби, както и други, се родеят много с абсурдизма (по-точно този на Йонеско), където сатиричното, карнавално-абсурдното, лиричното, парадоксалното съществуват в странна амалгама. Героите страдат, но и мечтаят да излязат от “затвора„ на примирената си безличност и самота, герои, които са с прекършена волност на мисълта и воля за живот.
Така Матей Вишниек изгражда една завършена мрачна картина на духовните координати на психологията на индивида в днешното ни време. Но винаги тази картина завършва с някаква светла надежда, с някакъв неочакван обрат, който изведнъж придава особен светъл аромат на тягостната, „разглобена“ картина на света и човешките отношения. Така Вишниек се очертава като не така безкрайно тъжен автор в своите произведения, както неговите учители.
Част от пиесите имат чисто камерен характер, където чрез малък на брой лица той разглежда взаимоотношенията между хората, изградени на принципа на отчуждението, страха от „другия“, или насилието над „другия“, т. е. разглеждат се тези объркани и трудни пътища на индивидите един към друг, изразяващи се в чисто алогични и много често абсурдно-гротескни действия. С такъв камерно-психологически характер са пиеси като „Вратата“, „Забележителното пътешествие на мечките Панда, описано от саксофонист, който имаше приятелка във Франкфурт“, „Човекът, който си говори сам“, „Коне под прозореца“. В тези творби героите искат неистово да разгадаят законите на житейската си ситуация, в която са изпаднали, да разгадаят енигмата на своята самота, да разберат защо светът им е изправил такива стени на отчужденост.
Лично на мен много силно впечатление направиха три от пиесите му, които не са камерни, а са широко платно на един исторически епизод от световното време. Това са „Жана и огънят“, „Зрителят, осъден на смърт“ и „Историята на комунизма, разказана за душевно болни“. Впечатляващото в тези мащабни по замисъла си творби е че историята от един определен период е разказана с езика на карнавалното – гротеската, маскарадността, черният хумор изпълват цялата им атмосфера. Така Вишниек се надсмива гневно над изобразявания исторически период – в „Жана“ това е светът на времето на бунта на Жана д’Арк; в „Зрителят осъден на смърт“ – това е днешният ни маскараден свят на взаимоотношения, където да играеш някаква „роля“ в обществото коства много усилия (специално в тази пиеса се чувства много духът на Луиджи Пирандело); в „Историята на комунизма, разказана за душевно болни“ – това е мрачна сатирико-гротескова картина на нравите в епохата на бившия Съветски съюз. Тя е посветена на Данийл Хармс и „всички писатели, загинали в затворите на властта“.
В свое изказване Матей Вишниек споделя: “Хуморът за мен винаги има две лица. Първото, което те кара да се смееш, и второто – скрито. То може да те разплаче. В моите пиеси предлагам полет над черния хумор. А смехът има винаги ефекта на бумеранг. Нужна е смелост, за да приемеш. Защото когато се смееш над другия, не усещаш, че се смееш и на себе си…“.
Матей Вишниек не е от лесните автори за прочит и възприемане. Изисква се не само емоционално, но и интелектуално усилие, за да се вникне в понякога енигматичната знаковост на неговия метафорично-философски изказ на писане. Срещата с него обаче подхранва нашето въображение, възбужда интензивността на мисълта ни. И това именно ражда радостта от разчитането на неговата енигмачност в творбите му. Той е съвременен автор, който точно разкрива онези противоречия на душата на съвременния човек, раздиращ се между отчаянието и надеждата, между болката и усмивката, между страха и смелостта – човек, озовал се пред изпитанията и предизвикателствата на съдбата. Затова и трябва да благодарим на пристрастността на преводача Огнян Стамболиев, че в продължение на години чрез своите вдъхновени преводи и предговорите към тях ни въвежда в света на този писател.
Матей Вишниек е известен писател от световна величина. Роден е през 1956 г. в Радауц, Румъния. Завършва философия в Букурещкия университет. През 1987 г., след като пиесата му „Коне на прозореца“ е забранена, напуска Румъния и търси политическо убежище във Франция. Установява се да живее и твори в Париж. Автор е на много романи и пиеси, както и поезия. Драматургията му получава реализация по сцените на много театри в света. През последните години в Авиньон, Москва и Токио са организирани мини театрални фестивали “Матей Вишниек“. В град Сучава, Източна Румъния, вече има театър, носещ неговото име.
Получава много награди за творчеството си на редица литературни и театрални форуми в света. Романът му „Търговецът на начала на романи“ е удостоен с награда „Европейски роман на годината“, 2016 г.
На българска сцена са поставяни пиесите му „Дребна работа за стар клоун“ (в България е играна под заглавие “Търси се клоун“), „Какво да правим с виолончелото“, „Хляб в джоба“.
Крум Гергицов е роден през 1949 г. в с. Новачене, Плевенско. През 1976 г. завършва театрознание в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“, в класа на проф. Любомир Тенев. От 1976 г. е драматург на Русенския драматичен театър. В периода 1998–2000 г. е и негов директор, а през 2006–2011г. – заместник-директор. Активно се изявява в областта на театралната критика. Има множество публикации по проблемите на българския театър в столични и местни издания за култура и изкуство. Автор на книгите „Русе – преживени театрални мигове“ (2009) и „Летопис на Русенския драматичен театър – 1907 – 2014 г.“ (2014).
