Мислите да се оплачете? Помислете пак. Философите отдавна са доказали защо е по-мъдро да виждаме доброто в другите, дори когато те се отнасят зле с нас.
„Когато бях тийнейджър, аз и братята ми понякога си споделяхме раздразнението от хора, които от време на време правеха живота ни малко по-неприятен. По принцип след няколко оплаквания човек би се почувствал известно облекчение“, пише Анджелика Рейс.“Но всеки път, когато майка ми чуеше подобен разговор, тя нежно и естествено намираше нещо хубаво да каже за човека, за когото се оплаквахме“, пише Рейс.
Това била невероятна стратегия, която винаги давала резултат, макар че като деца не им харесвала особено.“ С годините започнах да ценя все повече тази черта у майка си – до степен, в която тя се превърна в истинско уважение. И не е ли точно това правилният начин на живот – да виждаш доброто в ситуациите, дори когато изглеждат мрачни, и да виждаш доброто в хората, дори когато изглеждат неприятни?“ пише Рейс.
„С времето осъзнах, че точно в това се крие отчасти висшата, божествена любов. Тя е свързана с това да не отвръщаш на обидата с обида и да изпитваш любов към другите, независимо как се отнасят с теб.“
Историята на Рейс съответства на важна идея, която рядко се прилага на практика днес: значимостта на това да виждаме доброто в другите. Това не е нова концепция, а идея, разглеждана още в древността от философи, писатели, психолози и изтъкнати мислители.
Римският император и философ Марк Аврелий смята, че дори когато открием недостатъци у другиго, трябва да се замислим добре, преди да произнесем строга присъда. Като ключов представител на стоическата школа, Аврелий вижда вродена стойност и достойнство във всеки човек.
В своите писания той застъпва идеята, че когато срещнем някой, който се държи лошо, трябва да се опитаме да погледнем нещата от неговата гледна точка и да си напомним, че той може да действа от погрешни представи, а не от злоба. По този начин можем да бъдем търпеливи към него, точно както бихме се надявали другите да бъдат към нас.“Защото, както всяка душа е лишена против волята си от истината, така и тя е лишена против волята си от способността да се отнася към всеки човек според заслугите му,“ пише Аврелий.
На друго място той добавя: “ Защото всеки, който греши, пропуска целта си и се е отклонил от правия път.“ Въз основа на това разбиране Аврелий определя ролята на „мъдрия човек“ като насочващ онзи, който е съгрешил, и по този начин го спасяващ от самия него – защото грешникът, изгубил пътя си, не е освободен от вина. С такъв човек трябва да се говори с любов и състрадание, за да се омекоти сърцето му.“ Защото какво ще ти стори най-яростният човек, ако продължаваш да се отнасяш към него с доброжелателност и ако, когато се открие възможност, нежно го увещаваш и спокойно поправяш грешките му тъкмо когато той се опитва да ти навреди, казвайки: Не така, дете мое – по природа сме създадени за нещо друго. Аз сигурно няма да пострадам, но ти увреждаш себе си, дете мое“, пише Аврелий.“Покажи му с нежен такт и чрез общи принципи, че е така“, добавя той.
Мислите на Аврелий намират отглас в поуката за любовта и съчувствието в прочутия роман „Клетниците“ на френския писател Виктор Юго. Главният герой Жан Валжан е осъден на една година затвор заради открадната питка хляб, с която иска да нахрани овдовялата си сестра и децата й. Но една година се превръща в двадесет и той излиза от затвора изпълнен с горчивина и омраза, като постепенно се превръща в дребен престъпник. След като Валжан е заловен да краде сребърни прибори от дома на свещеник, свещеникът вижда потенциала му да стане добър човек и заявява, че сам му е подарил среброто. Състраданието на свещеника разтопява сърцето на Валжан и той решава да промени живота си. С парите, получени от свещеника, той основава фабрика и се превръща в заможен човек, който щедро дарява за благотворителност. В кулминацията на романа Валжан спасява живота на полицейския офицер, който цял живот го е преследвал и е продължавал да го смята за престъпник.
Алберт Швайцер – немски лекар, философ и музикант, носител на Нобелова награда за мир от 1952 г. – се отнасял със съчувствие, любов и уважение към всеки човек, когото срещал. Той изпитвал дълбоко уважение и благоговение пред живота – своя собствен и на всяко друго човешко същество.“ Благоговението пред живота ми дава основния принцип на моята нравственост“, пише той в автобиографията си. Швайцер смятал за свой етичен дълг да защитава живота на всеки човек и да дава възможност на всеки да развие и реализира пълния си потенциал. Воден от тези убеждения, на 30-годишна възраст той решил да посвети живота си на това да бъде „лекар в служба на човечеството“.
През 1913 г. основал болница в град Ламбарене, Габон, Западна Африка, където лекувал хиляди хора, сред които и болни от проказа, малария и дизентерия. Всеки пациент получавал грижи с любов и уважение, независимо от социалното или материалното си положение. Австрийско-израелският мислител и педагог Мартин Бубер философски формулирал това, което Швайцер разбирал по интуитивен път. Бубер разглеждал човешките взаимоотношения като от първостепенно значение и като основа за правилното поведение в света.
В книгата си „Аз и Ти“ той описва два вида взаимоотношения: Аз-То и Аз-Ти. Отношенията Аз-То са функционални – при тях единият човек използва другия като средство за постигане на определена физическа, умствена или емоционална цел. Отношенията Аз-Ти са такива, при които човек вижда другия в неговата цялост, във всички измерения на неговото съществуване. Такива взаимоотношения представляват истинска междуличностна връзка, изградена върху дълбока любов.“Любовта е отговорността на едно Аз към едно Ти“, пише той.
Според Бубер способността да обичаме другите хора не произтича от усилие или стремеж, а от вътрешно освобождаване от емоции и мисли и пълно съсредоточаване върху другия. „Ти ме среща чрез благодат – не се открива чрез търсене“, пише той. Подобна любов изисква и смелост, смята Бубер, тъй като предполага дълбоко себеотричане. Истинската любов към хората, твърди той, е най-дързостният акт от всички.
Психологът Ейбрахам Маслоу, един от водещите представители на хуманистичната психология през 60-те години на XX век, също отдавал голямо значение на разпознаването и развиването на доброто в другите. Той формулира преработената „йерархия на потребностите“, в чиято основа стоят най-фундаменталните нужди като храната, а на върха-най-висшата човешка потребност: себенадмогването. Когато човек надхвърли себе си и се свърже с по-широко съзнание, казва Маслоу, той разпознава единството на вселената и усеща естествена връзка с всички хора. Вместо себецентрирани мисли, в него се пробуждат безкористност, грижа и загриженост за благополучието на другите.
Маслоу бил страстен привърженик на вродената доброта на човешките същества. Според него „доброто“ рядко изчезва напълно от сърцето на човека, макар да е „слабо и крехко, и фино, и лесно заглушимо от навика, културния натиск и погрешното отношение към него.“ Именно затова е важно да се подхранва и насърчава добрата страна на човешките същества.
