Разрив на парадигмата: структурни сили, съпротива и президентът на САЩ като катализатор на зараждащ се свят от суверенни държави
Да наблюдаваш сегашното разпадане на „глобализацията с китайски характеристики“ означава да ставаш свидетел на края на десетилетен експеримент. Съзнателно или по инстинкт, администрацията на Тръмп действа като разрушителна топка срещу следвоенния ред, основан на правила, разчиствайки почвата за свят от суверенни националистични държави.
Струва си да се отбележи, че в първите си десетилетия и „международният ред, основан на правила“, и глобализацията след Студената война донесоха реални и значителни ползи за Съединените щати. Те допринесоха за утвърждаването на американското стратегическо надмощие след 1945 г., захраниха десетилетия на икономически растеж, разпространиха западното технологично и институционално влияние и допринесоха за мирния край на Студената война. Дълго време системата изглеждаше по-скоро укрепваща, отколкото подкопаваща американските позиции. С течение на времето обаче същите тези договорености постепенно разяждат именно предимствата, които някога са осигурили.
От разделяне към намаляване на риска
И двата мандата на президента Доналд Тръмп тласнаха тези два процеса напред в по-голяма степен от всяка друга администрация през последните десетилетия. В икономически план Тръмп разглеждаше американско-китайските отношения не като взаимноизгодна интеграция, а като игра с нулева сума, която отдавна облагодетелства Пекин чрез принудителни трансфери на технологии, субсидии, меркантилизъм и вратички в Световната търговска организация.
От митата по Раздел 301 на първия мандат, блокирането на Huawei и ограниченията върху инвестициите – които предизвикаха началното разделяне и пренасочиха политиката от сътрудничество към конкуренция – до по-острата ескалация на втория мандат с по-високи мита, разширени забрани за износ на критични технологии и целенасочено намаляване на риска в глобалните вериги за доставки: кумулативният натиск осезаемо забави, а след това и започна да обръща десетилетия на задълбочаваща се взаимозависимост. Дори в периодите на пауза, правни оспорвания и краткосрочна нестабилност, цялостната посока неизменно поставяше националния икономически суверенитет над ползите от глобалната ефективност, изкривена в полза на Китай.
На институционално ниво президентът действа решително срещу многостранната рамка, която в нарастваща степен подчиняваше националния суверенитет на органи на ООН, климатични споразумения, Световната търговска организация и подобни структури. Първият мандат донесе оттегляния от Парижкото споразумение, Транстихоокеанското партньорство, Съвместния всеобхватен план за действие и ЮНЕСКО, съчетани с искания за по-справедливо разпределение на тежестта в НАТО и ясен акцент върху суверенитета.
Вторият мандат ускори това драматично – с незабавно повторно оттегляне от Парижкото споразумение, напускане на Световната здравна организация и президентски меморандум от януари 2026 г., разпореждащ оттегляне от 66 международни организации, включително ключови структури, свързани с ООН, съпроводено с намаляване на финансирането и цялостен преглед на договорите. Тези стъпки замениха наднационалното управление с транзакционен билатерализъм и доброволни съюзи между равни.
Когато Тръмп встъпи в длъжност, мощни подводни течения вече набираха скорост. Президентът не е създал тези сили, но неговата личност, усет за момента и транзакционните инстинкти на „Америка на първо място“ го превърнаха в катализатор с висок лостов ефект. Нежеланието му да прави обичайните компромиси и готовността му да понася краткосрочни загуби породиха траен натиск там, където по-традиционните лидери щяха да отстъпят или да се върнат към познатата политика на „ангажиране“.
Краят на трансатлантическия консенсус
Тази промяна се усети далеч отвъд границите на Съединените щати. Европейските столици, които първоначално осъдиха американските оттегляния и митата като „вредни за глобалното сътрудничество“, сега са изправени пред нарастващ натиск да диверсифицират веригите си за доставки, да увеличат разходите за отбрана и да преосмислят дълбокото си икономическо преплитане с Китай.
Съюзници като Австралия, Канада, Великобритания и Япония реагираха с характерна смесица от публично колебание и тихо ускорение – задвижвайки по-бързо инициативите за производство в приятелски страни и затягайки технологичните ограничения, дори докато изразяват резерви. Крайният резултат е постепенно, но недвусмислено разпадане на стария трансатлантически и западен консенсус. Средните и по-малките сили все по-настойчиво са принудени да избират: да се вкопчат в избледняващия многостранен ред или да се адаптират навреме към по-суверенния и транзакционен международен пейзаж.
За всеки разумен играч – независимо дали е лидер на средна по големина държава или изпълнителен директор на мултинационална корпорация – правилният отговор не е нито фаталистична капитулация, нито фронтална съпротива. Структурното движение към свят, центриран около националистичните държави, вече е твърде дълбоко вкоренено в императивите на сигурността, икономическите реалности и вътрешнополитическите натиски, за да бъде лесно обратимо. Борбата срещу течението само пилее оскъдни ресурси и политически капитал. По-умният избор е ранна и решителна адаптация.
Бизнесите, които действат първи, могат да си осигурят доставчици от приятелски страни, да преместят критични активи и да се възползват от правителствени стимули, преди конкуренцията да се е разгорещила. Страните, които действат решително, могат да привлекат пренасочени инвестиции, да укрепят двустранните съюзи и да изградят устойчивост в отбраната и стратегическите индустрии. Ранно адаптиралите се печелят осезаеми предимства: по-високи входящи преки чуждестранни инвестиции, по-голям стратегически лостов ефект и по-ниски дългосрочни разходи за прехода. Закъснелите, напротив, рискуват да останат с обезценени активи, да понесат внезапни сривове при спазване на новите правила и да загубят конкурентоспособност.
И все пак съпротивата остава шумна и широко разпространена. Много бизнес лидери продължават агресивно да лобират за митнически освобождавания и изключения, а европейски политици и техни съюзници публично осъждат промените в американската политика като „дълбоко вредни“. Това обаче не означава, че основната тенденция е спряла. Това е предвидимото социологическо забавяне, което съпровожда всеки преход на ниво парадигма.
Утвърдените играчи – дълбоко вкоренили се в стария ред – са обременени от огромни разходи в ориентирани към Китай вериги за доставки и многостранни институции, от краткосрочни тримесечни или изборни хоризонти, от идеологическа обвързаност с предишния консенсус и от трайното убеждение, че промяната все още може да бъде ограничена или обърната. Именно тази съпротива обяснява защо преходът изглежда неравен и хаотичен. Тя подчертава и защо онези, които улавят правилно посоката и действат навреме, продължават да напредват, докато изоставащите плащат все по-висока цена.
Разбирането на тази динамика не изисква да приветстваме промяната. То просто ни позволява да я посрещнем с ясен поглед – и може би да оставим пространство на закъснелите да се нагодят без излишно съпротивление.
Смяна на парадигмата
Томас Кун в книгата си от 1962 г. „Структурата на научните революции“ твърди, че научният прогрес не е плавно и линейно натрупване на знания, а епизодичен процес, движен от парадигми. Парадигмата е споделена рамка от допускания, методи и ценности, която определя „нормалната наука“ – ежедневното решаване на задачи в рамките на приетите правила. С течение на времето обаче се появяват аномалии, които съществуващата парадигма не може да обясни задоволително.
Когато тези аномалии се натрупат, областта навлиза в кризисна фаза, белязана от объркване, съпротива и временни кърпежи. Накрая настъпва революционна смяна на парадигмата – не чрез постепенно убеждаване, а чрез гещалт-подобно преориентиране към нова рамка, която по-добре отговаря на реалността.
Същата тази динамика се припокрива поразително с днешния геополитически и икономически ред. Следвоенният „международен ред, основан на правила“ и центрираната около Китай глобализация функционират като господстваща парадигма. В продължение на десетилетия елитите практикуват „нормална наука“: оптимизират глобалните вериги за доставки, договарят многостранни споразумения и изхождат от допускането, че ангажирането с Китай ще го либерализира. Но постоянните аномалии – меркантилизъм без либерализация, крехкост на веригите за доставки, институционален задънен ъгъл и бунт срещу загубата на суверенитет – продължават да се трупат.
Съпротивата, която наблюдаваме днес от страна на правителства и бизнес лидери, може да се разглежда като класическо кюновско поведение: структурна защита на умираща парадигма.
Заключение
От наблюдателна гледна точка противоречията в съществуващите системи движат резултата, а Тръмп е едновременно катализатор и въплъщение на промяната. През кюновската призма аномалиите доведоха до криза, после до съпротива и накрая – до смяна на парадигмата.
Може би на по-дълбоко ниво в различни традиции се долавя усещането, че системите се сриват, когато губят своето морално или функционално равновесие – сякаш прозорлива ръка разчиства неспособното да оцелее, за да направи място за жизнеспособното, действайки тъкмо чрез структурните слабости и човешките фактори, които наблюдаваме. Дали ще тълкуваме това буквално като провидение, метафорично, или ще го отхвърлим като поетична украса – е личен избор.
Изразените в тази статия възгледи са мнения на автора и не отразяват непременно позицията на The Epoch Times.
