През дългия си и плодотворен творчески път Джузепе Верди свързва красотата на мелодиите с реалистичното изображение на драматичните ситуации и характери
В началото на юни 1832 г. на приемните изпити в Миланската консерватория се явил Джузепе Верди от село Ронколе, близо до градчето Бусето, провинция Парма. Той носел препоръчително писмо от своя учител по музика църковния органист Франческо Лавиня и първите си опити като композитор – съчинил ги като помощник органист в църквата на Бусето. Младият музикант бил само на осемнайсет, но творбите му подсказвали необикновена дарба: способността му да съчинява истински мелодии. Но маститите професори не забелязали таланта му и не го приели. Поради „липса на талант“ и „неподготвеност“!… Днес консерваторията в Милано с гордост носи името „Джузепе Верди“…
В началото на кариерата си като композитор Верди написва две опери – „Оберто граф ди Сан Бонифачо“ (1837) и „Мнимият Станислав“ или „Един ден царуване“ (1840), но те нямат успех и младият маестро е отчаян. По това време един след друг умират синът му Ичилио и съпругата му Маргерита и той решава да се откаже от операта. Но библейската история за цар Навуходоносор го вдъхновява за третата му сценична творба.
Премиерата на „Набуко“ е истински триумф за Верди и Ла Скала. Сюжетът е древен и малко объркан, но алюзията е прозрачна: Италия се бунтува срещу австрийското владичество и тази прекрасна, завладяваща музика става повод за мащабни политически демонстрации из цялата страна, а хорът на поробените евреи „Лети мисъл на златни криле!“ се запява като национален химн. Разбира се, новото революционно съдържание изисква и нова музика, различна от музиката на именитите му предшественици Джоакино Росини, Винченцо Белини, Гаетано Доницети и Северио Меркаданте – майсторите на този удивителен стил италианското белканто (красиво пеене). Верди не пише като тях виртуозни, често пъти самоцелни арии за изява на примадоните, а създава истинска театрална музика.
През дългия си и плодотворен творчески път той свързва красотата на мелодиите с реалистичното изображение на драматичните ситуации и характери. Вдъхновени от богатия италиански фолклор, тези мелодии, лишени от сантименталност и излишества, звучат широко, завладяващо и патриотично. Неслучайно съвременниците му го наричат „маестро на италианската революция“. Името му, заедно с имената на Мадзини, Кавур и Гарибалди, става символ на италианското Ризорджименто (Възраждане, или по-точно освободително движение).
След първия т. нар. революционен период („Набуко“, „Атила“, „Ломбардци в Първия кръстоносен поход“) Верди развива своята естетика. Той създава знаменитата триада „Риголето“ – „Травиата“ – „Трубадур“, в която моралистът и психологът вземат връх. Днес няма оперен театър по света без тези три опери-шедьоври в афиша си. Но авторът на „Травиата“ не спира дотук. В „Дон Карлос“, „Симон Боканегра“ и „Аида“ той търси по-голяма мащабност и психологически глъбини, непознати до този момент в оперния жанр. Стегнатият, пределно точен език превръща тези опери в истински музикални драми. Такава в още по-голяма степен е и „Отело“ по едноименната трагедия на Шекспир. От гениалния драматург Верди се вдъхновява през целия си живот – написва „Макбет“, започва работа над „Крал Лир“.
„Отело“ (по забележителното либрето на поета и композитора Ариго Бойто) е ненадминат връх в операта и носи всички белези и съвършенства на този новаторски стил. Ролята на оркестъра тук е твърде важна, водеща, но верен на италианската традиция, Верди не забравя човешкия глас – най-съвършения от всички инструменти, и стига до необикновена изразителност на декламацията. След тази опера, предизвикана от някои недоброжелателни критици (по това време изгрява звездата на Рихард Вагнер и мнозина искат да омаловажат гения на Верди, като го определят като „старомоден и остарял“!), той решава да напише голяма комична опера. „Фалстаф“ отново е по любимия Шекспир. Тя ще бъде последната му, 26-та по ред сценична творба. Маестрото, вече 80-годишен, смята, че трябва специално да се подготви за написването на „Фалстаф“, да започне да учи този нов, непознат за него стил. Сред запазените ръкописи са етюдите му за финалната фуга. Работи дълго и упорито върху сложния полифоничен и в същото време лек и блестящ стил на своята предсмъртна творба, отбелязала връх в жанра на комичната опера и стигнала славата, театралността и съвършенството на Моцартовия „Дон Жуан“.
Верди в България е наистина неизчерпаема тема. И за нас, българите, неговото име е синоним на това невероятно, вълнуващо изкуство, родено в прекрасната Италия, земята с най-красивия и музикален език в света. Операта влиза у нас, родината на Орфей и на безброй вердиеви певци, със закъснение заради варварското турско робство, но през 1891 г. Столичната драматическо-оперна дружба представя за първи път с български и чешки артисти „Трубадур“, а след това и „Травиата“. Така започва шествието на Верди по българските музикални сцени – професионални и дори самодейни. Броят на постановките и спектаклите на неговите опери оттогава до днес у нас е наистина впечатляващ, но все още не е изчислен, а и това е твърде трудна задача! Рецепцията на безсмъртното му творчество заслужава поне едно изследване, една книга – толкова е богата и интересна. С името на Верди са свързани редица върхове в историята на българската музикална сцена.
