Коментар
Живеем в бурни времена. Всекидневните новини се сипят като поредица от културни сътресения, институционални сривове и политическо разпадане. Всичко това е придружено от всеобхватното усещане, че моралната граматика на западната цивилизация се руши. Древните истини и унаследените ценности – някога опорните точки, около които обществата изграждаха себе си – вече не просто се поставят под въпрос, а стават обект на систематично подозрение и все по-открито отричане.
Какво се крие зад тази турбулентност? В „Оскверняването на човека: Как отхвърлянето на Бога принизява нашата човечност“ Карл Р. Труман твърди, че културното ни разстройство отразява, на най-дълбоко ниво, криза в разбирането ни за самата човешка личност.
Труман е професор по библеистика и богословие в Колеж Гроув Сити, като изрично уточнява, че книгата му не е апологетичен труд в защита на християнството.
По своята същност тя е антропологично изследване – на природата на човешката личност и на условията, необходими за човешкия разцвет. Под политическите спорове и идеологическите противоречия, задаващи тона на съвременната култура, стои по-фундаментален въпрос: Що е човекът? Каква е неговата цел? От отговора на този въпрос зависят не само нашият морален и политически ред, но и образователните ни институции, разбирането ни за правата и – в крайна сметка – самата ни представа за цивилизацията.
Труман заимства понятието „социално въображаемо“ от канадския философ Чарлс Тейлър, за да опише начина, по който обикновените хора осмислят своето място в света. Централното допускане на съвремието и модерността е „експресивният индивидуализъм“ – разбиране за човека, при което азът е автономен и самосъздаващ се, необвързан от никакъв трансцендентен морален ред или унаследена представа за човешката природа.
Но щом веднъж човешката идентичност се откъсне от всяка обективна представа за това що е човек, личността започва да се определя единствено от желание, воля и самоизразяване. Труман пише: „Убеждението, че сме автономни, необременени самосъздатели, е в основата на антропологичната криза на нашето време.“
Фразата е ключова, защото кризата, която той описва, не е само политическа, културна или институционална. Тя засяга самия смисъл на човешката личност. Под съвременните ни спорове тлее по-дълбока несигурност: притежава ли човешката природа някакъв устойчив характер или предназначение? Свободата ли се корени в самообладанието – в дисциплинираното подчиняване на желанията на истината, моралния дълг и добродетелта? Или тя се изразява в безкрайното налагане на волята – в отхвърлянето на всички унаследени граници в погонята по радикална автономия и вечно самосъздаване?
Труман проследява тази криза до дългото наследство на Просвещението и опита му да освободи човечеството от трансцендентността. Старото християнско виждане за човека като сътворен по образ и подобие Божие – надарен с морални задължения и устремен към трансцендентни цели – постепенно отстъпи място на коренно различна представа: за човека като самосъздаваща се воля.
Онова, което Макс Вебер прочуто назовава „разомагьосването на света“, е неделима част от тази история. Сакраменталното въображение на християнския свят, в което реалността носи вътрешен смисъл и морален ред, бива изместено от механистично и материалистично разбиране за съществуването. Вселената престава да бъде космос и се превръща в часовников механизъм. Природата вече не е нещо свещено и достойно за почит, а суровина за потребление и манипулация.
Последиците от това разомагьосване са дълбоки. Прочутата декларация на Ницше, че „Бог е мъртъв“ – към която Труман многократно се връща – никога не е просто атеистичен лозунг. Ницше разбира, че щом трансцендентността изчезне, моралните граници стават все по-трудно обосновими. Освободен от всякакъв външно наложен телос, човекът се стреми да стане свой собствен творец. Това желание да се надскочат всички дадени граници и да се поеме богоподобна автономия е по своята същност прометеево. Както гърците ни напомнят, подобни истории рядко завършват добре.
Труман ни напомня, че това желание за надхвърляне на граници само по себе си изглежда безгранично. Той пише: „Революцията, която представлява модерността, е безкрайна. Не се случва старите убеждения, ценности и практики да бъдат свалени, а на тяхно място да застане нещо ново и стабилно. Самото събаряне е проектът.“
И все пак парадоксът в сърцевината на модерния проект – разкрит тук с голяма убедителност – е, че стремежът към безгранична автономия не издига човешката личност, а в крайна сметка я принизява. Щом веднъж отхвърлим идеята, че хората притежават устойчива природа, самата свобода се дестабилизира. Идентичността става безкрайно пластична. Азът се превръща в нещо, което трябва да бъде изградено, оформено, изиграно, преправено и непрестанно преосмисляно. Резултатът не е освобождение, а изтощение. Цивилизацията, организирана около експресивния индивидуализъм, в крайна сметка не ражда уверени личности, а крехки.
Труман е особено убедителен, когато показва как тази антропология е преобразила институциите далеч отвъд религиозната сфера. Образованието, правото, политиката и дори обикновеният социален живот все повече приемат за даденост, че най-висшето благо е утвърждаването на субективната идентичност. Старият език на моралното изграждане, дисциплината, задължението и самообладанието отстъпва пред терапевтичен речник, центриран върху валидирането и самоизразяването.
Силата на „Оскверняването на човека“ се крие именно в настояването, че тези явления не са случайни и изолирани. Всички те извират от антропологията. Цивилизациите неизбежно изграждат институции, отразяващи представата им за човешката същност.
Тъкмо тук заглавието на Труман се оказва особено точно. Оскверняването, изяснява той, не е просто разрушение – то е отнемане на свещен смисъл. Онова, което модерността все по-настойчиво осквернява, не е само религията, но и самият човек. Щом веднъж човешката личност се откъсне от трансцендентността, самото достойнство се оказва застрашено. Правата стават нестабилни, защото вече не стъпват на никаква сигурна метафизична основа. Човешкото същество на практика се превръща в нещо, подлежащо на договаряне.
Труман не просто оплаква моралния упадък или критикува съвременните идеологии. Той напомня на читателите, че най-дълбокият конфликт на нашата епоха в крайна сметка не е между Ляво и Дясно, прогресивно и консервативно, религиозно и светско. Той е между противоборстващи разбирания за това що е човек.
Защото ако човешката личност е просто случаен продукт на слепи материални сили – временно обединяване на биологична материя без вътрешна цел или трансцендентна значимост – тогава понятия като достойнство, задължение, морални граници и дори самата свобода започват да губят смисъл. Дълбоките морални основи, придавали на тези понятия тяхната устойчивост, се разяждат.
Псалмистът пита: „Що е човек, та да го помниш?“ (Псалм 8:4). Въпросът носи метафизична дълбочина и сила, която съвременната светска култура все по-трудно понася. Докато не се изправим лице в лице с него, нашите институционални кризи, политическо разпадане и културно объркване ще продължават да се задълбочават. Защото ако Труман е прав, антропологията е съдба.
Изразените в тази статия възгледи са лични на автора и не отразяват непременно позицията на The Epoch Times.
Тази статия е изготвена от Патрик Кини.
