Доц. д-р Лиза Боева: Съмнението е метод на изследване, а не конспиративна теория

Изследователката на великия поет и драматург представя „Проектът „Уилям Шекспир“ – 15-годишно търсене на отговори за авторството, работа с архиви и среща между академичния прочит и въображението на 9-годишната Матилда

Излизам от „Галерия 88“, без да бързам. Вечерта не свършва с края на събитието; усещането продължава.

Представянето на „Проектът „Уилям Шекспир“ от доц. д-р Лиза Боева не беше само разговор за книга. Беше среща – изискана и топла.

И все пак, докато вървя, в съзнанието ми изплуват други образи – картините на нейната 9-годишна дъщеря Матилда, изложени в галерията. Виждам ги отново като сцени: движение и тишина, лекота и напрежение… Нещо чисто и непосредствено, лишено от колебание. Там, където възрастният често се връща, съмнява се и формулира, детето просто вижда. И показва.

Може би именно оттук трябва да започне разговорът за Шекспир.

Интервю с доц. д-р Лиза Боева

Как започна Вашият личен път към Шекспир — не само като изследовател, а и като човек?

Бе преди 15 години, когато с Ицко Финци си мислихме с какъв проект да се захванем. Ицко тогава много снимаше – имаше хубава камера; винаги го е занимавала техниката. Дори бяхме направили вече един документален филм, изцяло заснет от него (монтирах аз, а сценаристи и режисьори бяхме двамата; става дума за пълнометражния „13 кратки опуса за голям екран“). Този филм получи награди, беше купен от Националната телевизия и ние си мечтаехме какво и как нататък.

С Ицко бяхме чели вече книгата на Иля Гилилов „Играта „Уилям Шекспир“ или Тайната на Великия феникс“. Бяхме стигнали до тази книга отделно – той познаваше българския превод, аз – оригинала. Много ни увлече теорията, предложена тук: истинският автор на шекспировото творчество, твърди Гилилов, е Роджър Манърс, пети граф Рътланд. Идеята не е на Гилилов, това е версия, предложена още през 1919 година от един белгийски учен. Но ние с Ицко се запознахме с теорията през книгата на Гилилов. И така, решихме, че бихме искали да направим документален филм по тази теория. Намерихме преводача на книгата – проф. Людмил Димитров, той с радост откликна на хрумването ни; свърза ни с Гилилов. Проведохме няколко дълги разговора по телефона с него: Гилилов, мисля си, видя, че сме подготвени, че въпросите ни са – както си представям – интересни за него. И каза, че ни очаква в Москва, за да обсъдим условията на договора. С две думи – силно придвижихме за няколко месеца нещата. Аз се впуснах в свои изследвания, получих достъп до архивите в библиотека „Фолджър“ – това е най-голямото хранилище за елизабетинска литература в света, намира се във Вашингтон. И изведнъж Иля Гилилов почина.

Не потърсихме връзка с наследниците на неговите авторски права; аз започнах свои проучвания. Потънах толкова дълбоко в тази материя, че ето – едва 15 години по-късно „изплувах“. Дълги години се лутах по света, търсих достъп до архиви, документи, справки. Целият доказателствен материал е заснет и представен в книгата: за мен е важно този труд да е именно академично изследване, а не някаква си конспиративна теория.

Междувременно с Ицко създадохме и художествено-документален филм по темата – „Уилям Шекспир: най-известният човек, който никога не е съществувал“. Филмът бе представен преди 8 години, когато Ицко навърши 85 години в зала „България“. Измислихме представянето така: под диригентството на Найден Тодоров започва вечерта (оркестърът е в пълния си състав), следва прожекция на филма, а сетне на сцената излизат – като оперен певец и диригент – двамата главни персонажи от филма. Това са Георги Михайлов и Ицко. Ей такава шега. Сетне филмът бе купен от БНТ и излъчван. Целта ни бе да запознаем широк кръг от хора с теорията за Шекспир/Манърс, при това – по лек, игрови начин. Филмът има документална основа, но е поднесен като фикция. Докато книгата е вече академичен труд.

Какво Ви подтикна да се задълбочите именно в темата за личността му — въпрос, който остава отворен от векове?

Според мен в триадата автор-читател-произведение всички страни са важни. Интересна ми е, разбира се, теорията на Барт за смъртта на автора, но я разглеждам като показен жест, не повече. Не е важно „какво иска да каже авторът“ в учебникарския смисъл. Ала от личността на автора зависят множество смисли, заложени в произведенията му. Ще Ви дам пример: в „Зимна приказка“ кралят на Сицилия поверява на двама да отидат до оракула и да го попитат синът на краля негов син ли е по кръв или не. Авторът тук е много конкретен: кралят заръчва пратениците да отидат до Delos при оракула, а сетне да се върнат и всичко това отнема точно 22 дни. В българския превод под редакцията на Марко Минков Delos е преведено като остров Делос. И да се стигне от Палермо до остров Делос и обратно по начина, описан в пиесата, е невъзможно. Марко Минков си позволява да отбележи под черта: „22 дни – това е условност при Шекспир; той се объркал, разбира се“. Ала в елизабетинската епоха думата Delos означава и остров Делос, и Делфи. Ако приемем, че авторът е високообразована личност, а и човек, който е участвал в морски сражения, добре познава морските карти и се ориентира в географията благодарение на собствените си пътувания, то не можем да говорим за „объркване“. Защото ако иде реч не за остров Делос, а за светилището на оракула в Делфи, то тогава 22 дни са реални.

Ако знаем, че авторът на „Зимна приказка“ е Уилям Шекспир от Стратфорд – актьор, предприемач, човек, който никога не е напускал пределите на Англия, който не е воювал, който няма нужното образование, за който дори няма данни да умее да пише, който не притежава солидна библиотека (ако съдим по пространното му завещание, в което разпределя имуществото си, включително легло и посуда до седмо коляно), то уточнението „22 дни“ е наистина ненужно. Някаква грешка, както казва Марко Минков. Или просто условност.

И така – ред по ред, пиеса по пиеса. Моето изследване не е само текстологично; опирам се, разбира се, предимно на познатия ни корпус, т.нар. Първо фолио. Това е, що се отнася до пиесите; аз разглеждам още поемите и сонетите.

Каква е основната цел на „Проектът „Уилям Шекспир“ — какво бихте искали да узнае най-вече читателят?

На корицата на книгата съм поместила фрагмент от фотография, която направих преди няколко години. Това е някогашната къща на майката на Уилям Шекспир – Мери Ардън. Казвам „някогашната“, защото в продължение на векове се е смятало, че това е родният й дом и тук съответно е кипял възторжен туристически живот. Ала през 2000 г. се установява, че не, този дом не е свързан с Мери Ардън. Тук е живял неин съсед, не роднина дори. И ето – рязко секва интересът към дома, приеман в продължение да столетия за светиня. Сега там са обикновени буреняци, туристическият маршрут е променен, домът е собственост на Шекспировия тръст, ала си стои встрани от главните шекспирови атракции.

Та ще ми се с целия този проект – филмът, книгата, онлайн лекциите и куровете за Шекспир, които предлагаме в платформата ни „Филизи 33“ (www.filizi33.com) – да предизвикаме желание за… не знам как да кажа, без да звуча глупаво и назидателно… , за мислене, що ли. Да четем самите текстове, това е главното. Да четем, да мислим. Главна туристическа атракция във Верона е прословутият балкон на Жулиета. Но всъщност балкон в шекспировия текст няма! Има прозорец (window) – това и в елизабетинската епоха, и днес означава прозорец. Не лоджия, не покрита тераса, не балкон – означава прозорец. Жулиета е на прозореца, Ромео е отдолу в градината. Това пише в Шекспировия текст. А къщата на Капулети във Верона има балкон, който е построен за филма на Дзефирели и който е част от балната зала, не от стаята на Жулиета. Ей такива подробности, които са достатъчно смехотворни, ако човек просто отгърне текста „Ромео и Жулиета“ и чете. А не се доверява на митотворците, чиято главна задача е да създадат атракция, да привличат финанси.

Имаше ли момент в процеса на работа, който промени или разклати собствените Ви убеждения?

Точно обратното. С всяка крачка теорията ми се затвърждаваше. Всъщност аз работих паралелно в две направления: едното е свързано с Уилям Шекспир от Стратфорд, другото – с граф Роджър Манърс.

Какво според Вас стои в основата на гения на Шекспир?

Играта със зрителя, с читателя – това е изумително.

Възможно ли е изобщо да го разберем напълно?

Не, разбира се. А и няма нужда. Всяко поколение може да има своя нов прочит на „Хамлет“ – точно това е великото на тези шекспирови текстове: те са като огледала. В тях всяко време вижда онова, което може.

Но имайте предвид и друго: сега говорим за Шекспир като за главна драматургична твърд. Ала това не винаги е било така – в определен момент „геният му“ залязва, възроден е от романтиците. Те предлагат „свой“ Шекспир и заради изключителния авторитет на Гьоте, Байрон, Колдирж – те посочват Шекспир за недостижим връх – до нас днес достига тази максима. Ала не се знае, може би само след половин век Кид или Марлоу ще изместят Шекспир от пиедестала; може би за Бен Джонсън да се заговори като за най-важния елизабетински драматург…

Представете си само: Ботичели, който за нас днес е основен художник, през запетая от Леонардо и Микеланджело, в края на 18 век не е бил смятан за велик. Появява се един знаменит изкуствовед, човек с огромно влияние и мощ – Джон Ръскин, който заявява: „Според мен Сандро Ботичели е не по-малко значим от Рафаело“. И ето – днес, век и половина по-късно, Ботичели за нас е неоспорим авторитет.

Всичко е в определен контекст, величието на всяка личност може да помръкне в дадено време и дори да се потопи в мрак за столетия…

Йеронимус Бош – най-значимия художник за поколението след него – автори като Брьогел Стари, да речем – сетне е бил забравен. Напълно изчезва. До знаменития манифест на сюрреализма: Бретон, Супо, сетне Дали – благодарение на тях за нас, век след манифеста – Йеронимус Бош отново е сред най-важните световни имена.

Изброявам тези примери, за да покажа колко относително е всичко, как се променя. Бавни са тези промени, настъпват през векове. И все пак.

По време на представянето видяхме и картините на Вашата дъщеря. Как съжителстват във Вашия живот научният анализ и този непосредствен, детски поглед към Шекспир?

С излизането на книгата моите занимания с Шекспир не завършват, разбира се. Тази година е юбилейна – 450 години от рождението на Роджър Манърс, затова и публикуването е именно сега. Но Шекспир всъщност постоянно присъства в ежедневието ни. Ицко издаде миналата година книжката „Пет пиеси, разказани от актьор“ – четири от тях са шекспировите „Бурята“, „Макбет“, „Крал Лир“ и „Хамлет“. Ицко чете своите текстове на Матилда, чрез нея проверяваше интересни ли са, разбира ли се всичко. Ако е нужно, даваше обяснения (например Матилда не знаеше какво е „васал“, Ицко направи в текста уточнения, такива неща).

Аз водя курсове – сега предстои да излезе курс по „Хамлет“ в платформата, има вече създадени курсове по „Ромео и Жулиета“ и „По местата на действие на пет шекспирови пиеси“. Във Венеция обикаляме местата на „Венецианския търговец“ (ние живеем във Венеция през лятото и част от есента) – т.е. за нас това е ежедневие. И Матилда каквото и както й е интересно обмисля по свой си начин. Тя си фантазира разни сцени, доизмисля какво и как се е случило: да речем, как духовете от острова правят билки и отвари по рецепти на вещицата Сикоракса. Или на бала в дома на Капулети кой с каква маска е – Жулиета, да речем, е с маска на крокодил, когато й се налага да танцува с омразния й граф Парис. А Ромео е с маска на Уилям Шекспир. Такива щуротии си измисля.

Смятате ли, че днес сме изгубили способността просто да преживяваме изкуството, без непременно да го обясняваме?

Да, да, точно това имам предвид. Че е важно, може би най-важното, просто да четем шекспировия текст. Ние сякаш сме отучени да четем нормално – все гледаме през призмата на други – анализатори, учени, „светли умове“. Училищната програма ни казва сякаш: „Това е сложна материя. Трябва да ти се каже какво означава „Да бъдеш или да не бъдеш“, ти инак няма да разбереш“. И ученикът, а после и обикновеният възрастен читател, знае: сложно е, тук ми е нужна „патерица“, сам няма да разбера. Така се лишаваме сами от главното – от удоволствието от текста, от играта, която подема с читателя авторът.

Има ли сцена или реплика от Шекспир, която Ви съпътства като личен ориентир?

Не, май няма.

Ако можехте да зададете един въпрос на самия Шекспир, какъв би бил той?

О, имам милиони! По едно време дори започнах да ги записвам, луда работа.

Превърна ли се търсенето на истината за него и във Ваше лично търсене?

Да, разбира се. В моя живот, в нашия делник, Шекспир/Манърс е като невидим постоянен гост. Какъв ти гост, направо съжител, роднина…

Ако у читателя трябва да остане само една мисъл след тази книга, каква бихте искали да бъде тя?

Колко жива, увлекателна, подобно най-заплетена криминална история е всяка шекспирова пиеса! Трябва само да четем и да се наслаждаваме на текста.

Докато говорим за Шекспир като за загадка, текст и културно наследство, мисълта ми отново се връща към рисунките на Матилда. Към онзи поглед, който не анализира, а преживява. Затова включвам и нейния глас.

Разговор с Матилда

Как за първи път се срещна с историите на Шекспир — някой ти ги четеше, гледала си ги на сцена или ги откри по свой начин?

Имах книжка, направена от мама – само с картинки. Тя ми разказваше историята, а аз гледах картинките. Това беше „Бурята“. После Ицко ми четеше от своята книжка с преразказаните от него шекспирови пиеси.

Коя от картините ти е най-близка и защо?

От тези, които са сега в Галерия 88 ли? Навярно „Балът в дома на Капулети“, харесваше ми да рисувам танцуващите.

Как изглежда Шекспир в твоето въображение?

Имам една кукла за ръка, подарък ми е от нашата приятелка Изабела Оронова. Кукла на Шекспир. И аз така си го представям – като тази кукла, само че още по-пълен.

По-лесно ли е да нарисуваш една история, отколкото да я разкажеш с думи?

Зависи на кого я разказвам.