Превърнахме се в заден двор на съветската империя, в колония, осигуряваща главно евтин робски труд
Съветската окупация от 8 септември 1944 година и подтикнатият от нея “Отечественофронтовски” преврат на 9-ти септември се извършват, след като в Москва решават, че по друг начин властта не може да бъде заграбена. Планът за поробване на България започна да се осъществява. Той включва изтребване на българския елит и стопанско поробване на държавата.
Русия отдавна планира обезглавяването на българската нация
След като през 1887 г. българският елит, начело със Стефан Стамболов успешно се противопоставя на проруския преврат и до 1894 г. – и на руските попълзновения, в Русия разбират, че само с премахване на монарха (както сториха с княз Александър Батенберг) България няма да бъде завоювана. Необходимо е монархическата институция да се изкорени, а за това първо трябва да се изтреби обществено-политическия елит.
Това не можа да се осъществи с атентата в църквата през 1925 г., но се проведе успешно през 1944-1948 г.
Паролата „Авгиевите обори да бъдат пометени с желязна метла“ беше дадена от Москва от верния лакей на Сталин, по-късно български премиер със съветско гражданство Георгий Михайлович Димитров. Получавайки я, комунистите започнаха убийства без съд и присъда. До края на 1944 г. бяха избити над 30 000 кметове, учители, свещеници, полицаи, низши военни чинове, дребни търговци и изобщо по-видни хора по места. Викани посред нощ “за малка справка”, те изчезнаха в незнайни безкръстни гробове.
В „Държавен вестник” от онзи период са публикувани съобщения за повече 30 000 безследно изчезнали българи, като трябва да отбележим, че не всички засегнати семейства са имали смелостта за такава публикация. Впоследствие, за да се „узаконят” убийствата, някои от загиналите задочно бяха “съдени” (безпрецедентен случай в правото) и осъдени на смърт.
Вторият етап на чистката беше позорният, безпрецедентен в световната история противозаконен „Народен съд” от декември 1944 до април 1945 г.
В него 135 съдилища в цялата страна съдиха 11 122 души, като за 2793-ма от тях бе произнесена смъртна присъда. (По други данни – над 3000) Там „съдеха” хора от елита, които не можеха току-така да „изчезнат безследно” – регенти, царски съветници, министри, съдии и прокурори, висши военни, професори, индустриалци и банкери. С този жесток удар бяха унищожени Регентството, пет правителствени кабинета, цялото ХХV-то Обикновено Народно Събрание, цели министерства, Генералният щаб, изобщо цялата висша държавна администрация, стопанският и интелектуален елит на страната. На някои особено важни “подсъдими”, като регентите, разпитите се водеха в Москва от съветски следователи.
Сред убитите бяха регентите принц Кирил, генерал Михов, проф. Филов, премиерите Добри Божилов и Иван Багрянов, министрите Габровски, Митаков, Даскалов, Вазов, царските съветници Лулчев и Севов и хиляди други. Може да се каже, че с този удар бе унищожена българската държавност. Обезкръвяването на българския народ приключи с разгрома на последната опозиция на земеделци и социалдемократи през 1947 г.
Общо, през 12 затвора и 56 концлагера в периода 9-ти септември 1944 до 9-ти ноември 1989 г., минаха над 200 000 души. Чудовищно изобретение от 1946 г. насетне беше изпращането на синовете на опозиционери и други „неблагонадеждни” или просто по-интелигентни младежи да отбиват тригодишна военна служба като миньори в урановите рудници. 52 000 от тях останаха вечно млади, а от останалите към 1990 г. живи 3000 души всички до един бяха болни от рак или левкемия. А уранът заминаваше за СССР и с него беше направена първата руска атомна бомба…
Случайно оцелелите близки на избитите бяха „въдворени” да живеят в провинцията, имотите им бяха отнети, а на децата се забраняваше да учат. След като бе изтребен до голяма степен българският елит, от Москва изпратиха Георги Димитров да оглави правителството. И като министър-председател на България той си остана съветски поданик и говореше български с руски акцент. Въпреки това обаче руските му господари не му вярваха и КГБ вербува шурея му и негов телохранител – Вълко Червенков, да го шпионира. Когато си свърши работата да присъедини България към СССР, болният и алкохолизиран „герой от Лайпциг” вече беше употребен и напълно безполезен. Тогава господарите му го отровиха с живак, поставен в двойното дъно на чекмеджето на бюрото му в санаториума Барвиха край Москва през 1949 г. След това поставиха на мястото му агента-сталинист Вълко Червенков.
С голямо старание окупаторите и техните комунистически лакеи изкореняваха националното самосъзнание на българския народ
Веднага след окупацията бяха върнати в СССР (разбирай в Сибир) таврийските и бесарабски българи, които бяха намерили убежище в България по време на войната. Започна насилственото налагане на изфабрикуваната в Коминтерна „македонска нация” във Вардарска Македония, която беше върната на Югославия, и в Пиринска Македония, останала в пределите на България. Българите в Пиринско бяха насилвани да се обявят за „македонци”. В земите ни свободно върлуваха сръбски емисари – „учители”, „книжари” и други, „обучаващи” населението на „родния му македонски език”.
Беше направена така наречената „правописна реформа”, замислена в Москва и прокарвана първоначално през 40-те години от БКП в партийните им документи, а след като заграбват властта – и официално. С изхвърлянето на букви от азбуката и въвеждането на нови правописни правила, комунистите се опитаха да скъсат писмовното единство на западните и източните български говори, за да откъснат окончателно българската област Македония от България. Окупаторите се опитаха да унищожат националната култура, обявена за „фашистка” и „буржоазна”, като организираха публични палежи на български книги или ги изпратиха за претопяване. Случайно оцелелите бяха заключени в секретните и спецфондове на библиотеките.
Забранени бяха за издаване и четене дори автори като Иван Вазов и Елин Пелин
Унищожени бяха или откарани в Москва безценни исторически ръкописи и богослужебни книги от средните векове. На Скопие беше предаден дори саркофага с костите на Гоце Делчев. Самата българска история беше грубо фалшифицирана по съветски калъп. Градове и села бяха преименувани на комунистически и съветски дейци. Даже улиците в градовете, носещи имена на български владетели, бяха сменени с имена без титли. Така ул. „Цар Иван Асен ІІ” стана „Иван Асен”, улица „Цар Симеон Велики” – „Симеон” и други подобни кощунства. Държавният герб бе сменен с жалко копие на съветския като датите „681–1944 г.” точно очертаха рождението и смъртта на независимата ни 13-вековна държава.
Химнът беше преправян три пъти
Единствен в света, в който се говори за вярност и подчинение на чужда държава! Срамно и недостойно! Особено брутално беше посегателството над църквата, тя беше подчинена на БКП, но независимо от това хората бяха насилвани да се венчават, кръщават децата си и да бъдат оплаквани в държавни „ритуални домове”. Даже след смъртта на човек над гроба му задължително се поставяше дървена червена пирамидка с петолъчка, като последна гавра с мъртвите.
С поредица от такива мерки българският народ остана без елит и в продължение на 45 години бе превърнат в безропотно стадо
Това стадо не направи нито един антикомунистически бунт или протест, подобни на тези в Унгария през 1956 г., Чехословакия през 1968 г. или Полша – през 1956, 1968, 1970, 1976 и 1980 г. Окупаторите добре си бяха свършили работата…
Стопанското заробване на България започна преди 80 години, още през 1944 с невиждан по мащабите си грабеж от страна на Москва
На 16 октомври съветските окупационни войски откараха в Москва златния резерв на Националната банка. След това от бюджета на ограбената вече държава изтръгнаха над 70 милиарда лева за издръжка на войските си на българска територия, които грабеха, пиянствата и изнасилваха българските жени и момичета.
През този период в България преминаха около половин милион съветски войници-окупатори. Златният ни резерв беше ограбен от К:ремъл, бяха заграбени и голям брой промишлени предприятия, ценни стоки, промишлени продукти, тютюн, розово, ментово и лавандулово масло, метали, горива, естествени кожи, огромни количества зърно, месо и всякакъв вид хранителни продукти Грабежът на руснаците беше наистина колосален, та възмути дори фанатизирания комунист Трайчо Костов, който отправи протест към Кремъл, което му коства живота! Нови 540 милиарда и 92 милиона лева струваше на България напълно безсмислената „Отечествена война”, в която угаснаха нови 32 000 млади български живота.
Между 1944 и 1947 г. България понeсе огромни материални загуби в следствие на съветската окупация
България бе принудена да поеме цялата издръжка на съветската армия, намираща се на територията на страната. Общите загуби от това възлизат на над 80 млн. долара, което е около 2/3 от целия ни предвоенен външен дълг. Ако трябваше тези разходи да се направят днес, те биха възлизали на 1 060 684 444 долара. За сравнение – официалните репарации, наложени от Парижката мирна конференция, са 70 млн. долара, като Югославия се отказва от полагащите й се 25 млн. Така България плаща за своето мнимо „освобождение“ (от кого?!) почти два пъти повече, отколкото за своите „военни престъпления“.
Разорената държава трябваше да има бедни поданици, за да са послушни
В началото започнаха конфискациите и реквизициите на по-богатите под форма на борба със „спекулата”. Особено отвратителна беше практиката на „изселване на враговете на народната власт” в провинцията, при което верни „партийни другари” се настаняваха в жилищата им и заграбваха дори личните вещи на хората. Така например другарката Цола Драгойчева (наричана от народа „баба Цола”) безсрамно се разхождаше из София с прочутото кожено палто на премиершата г-жа Филова.
Последва пладнешкият грабеж от 1947 г., наречен “национализация”, с който богатите българи бяха превърнати в бедни. След това бяха ударени заможните и трудолюбиви български селяни с „кооперирането” на земята, проведено до 1958 г.
Пролетаризирането на българите
С „Народните заеми на свободата”, безчислените съдебни и несъдебни конфискации, Закона за отчуждаване на едрата градска покрита недвижима собственост и други подобни законоизвращения, беше ликвидирана и средната класа. Българите се пролетаризираха.
Пъкленото дело беше довършено с така наречената „индустриализация”, при която от СССР бяха прехвърлени в България тежки индустрии, обслужващи главно съветския военно-промишлен комплекс, за които България нямаше нито суровини, нито енергия да ги поддържа, нито пък й бяха необходими. Те замърсяваха природата и увреждаха здравето на хората, а за поддържането им страната ни се принуди да внася огромни количества суровини и енергия от СССР на високи цени.
Готовата продукция се връщаше в СССР на ниски цени
Така България беше заробена с огромни инвестиции, които още повече изтощаваха държавния бюджет, а разликата в цените в полза на СССР поддържаше ниски заплатите на работещите, докато природата ни се унищожаваше. При това у нас бяха докарани допотопни и вредни технологии, изхвърлени от употреба дори в СССР. Освен това индустрията ни беше така създадена, че да не е със затворен цикъл и което и да е производство да е зависимо от съветски до-окомплектовки, резервни части, суровини, енергия, технологии, пазари.
Енергийната система допълнително беше обвързана със СССР: електрическата – в паралел със съветската чак до средата на 90-те години, а газопроводната – изцяло зависима от съветската (руската) и до днес. В същото време прекрасните български храни заминаваха на безценица към „необятните съветски пазари”, а в замяна ни продаваха долнокачествени съветски стоки.
Превърнахме в заден двор на съветската империя, в колония, осигуряваща главно евтин робски труд – под маската на „братската помощ на СССР“
Лишени от собственост, българите работеха цял живот, за да купят панелен апартамент или пластмасов “Трабант” при това със записване и чакане с години. Съветският модел на „плановата икономика” – един абсурден експеримент, провалил по-късно и самия СССР, даде своите горчиви плодове. Резултатът от всичко това стана ясен в периода 1989–1999 г., когато руският пазар рухна и се затвори за България, която изпадна в невероятна икономическа криза поради описаните по-горе структурни дефекти на колониалното й стопанство. Последиците тегнат и до днес!
Тази жестока, разрушителна окупация ни струва… “само“ 133 милиарда лева.
А през 30-те години, след световната криза и войните нашата бързо и успешно развиваща се икономически страна беше определена от Запада като „Швейцария на Балканите”… Докато съветската „братска помощ“ я доведе до стопанска и морална разруха! Загина и самият СССР.
Един любопитен момент от Съветската окупация (1944–1947)
Участвалият в окупацията на България известен и у нас беларуски писател Васил Биков свидетелства, че първата работа на ръководителите на съветските военни и шпионски служби в страната е била да изпратят към Одеса по няколко самолета, натоварени със заграбени в окупираната страна ценности. През декември 1944 г. Кремъл издава и специално постановление, даващо лиценз за мародерство на всеки съветски войник, офицер и генерал. Официално победителите вече можели ежемесечно да изпращат в СССР „колети“ със заграбени в завладените страни вещи на местните жители – войниците, „само“ по 5 килограма, офицерите – по 10 кг , а генералите – по 15 кг и повече.
Руснаците открадват и държавния архив на България като немалка част от него все още се държи от Кремъл. Да не забравяме също, че Георги Димитров пише в писмо молба до Сталин и Молотов (външен министър) две седмици след 9-ти септември 1944 г.: „ … някои военнослужещи (червеноармейци – б. м. – Г. Ч.) в пияно състояние нахлуват през нощта в частни домове в градовете и селата, грабят, а в някои случаи изнасилват жени и убиват мъже“.
Ето защо смятам за наложително да се премахнат най-сетне и паметниците на армията-окупатор не само в столицата, а и в цялата страна, както бе направено в цяла Европа.
Оставането им е обидно за нашата страна. Червената армия не ни е освобождавала. И фашистки режим в България не е имало.
