От редакционния екип на “Девет коментара за комунистическата партия” – книгата, вдъхновила над 300 милиона души да напуснат Китайската комунистическа партия.
Изборите в САЩ през 2016 г. бяха едни от най-драматичните от десетилетия насам. Кампанията беше пълна с обрати и завои, които продължиха дълго след изборите. Победителят, издигнат от републиканците Доналд Тръмп, беше под обсадата на негативна медийна кампания и протести в градове из всички щати. Демонстрантите държаха плакати с надписи „Това не е моят президент“ и обвиняваха Тръмп в сексизъм, расизъм, нацизъм и ксенофобия. Имаше искания за ново преброяване и заплахи за импийчмънт още преди той дори да влезе в Белия дом.
Разследващи журналисти разкриха, че много от тези протести са инициирани от групи с конкретни интереси. В документалния филм „Америка под обсада: Гражданската война от 2017 г.“ режисьорът Тревър Лаудън от Флорида показва, че значителна част от демонстрантите са „професионални революционери“ с връзки към тоталитарни режими като Иран, Венецуела, Северна Корея или Куба. Филмът обръща внимание и на ролята на две популярни социалистически организации в САЩ: Сталинистката световна работническа партия и социалистическата организация „Пътя на Мао към свободата“. [1]
Лаудън, който изследва комунистическото движение от 1980 г., твърди, че левичарските организации са превърнали САЩ в основна своя цел за проникване и превземане. Американската политика, образование, медии и бизнес постепенно стават все по-леви, под влиянието на определени популярни фигури. Дори докато хората в цял свят празнуват победата на свободния свят след Студената война, комунизмът уверено си пробива път в обществените институции на западните общества, в подготовка за последната битка.
Комунизмът се проявява под формата на тоталитарни режими в източни държави като Съветския съюз и Китай, където управлява чрез масови убийства и разрушава традиционната култура. Но той също така тихо и безотказно поема контрол и над западните общества чрез подкопаване и дезинформация. Той руши икономиката, политическите процеси, социалните структури и морала на обществото, за да доведе до упадъка и унищожението на човечеството.
Америка е светлината на свободния свят и задачата, поверена ѝ от небесата, е да управлява света. Военната намеса на САЩ в Първата и Втората световна война се оказва решаваща за изхода им. По време на Студената война, под заплахата от ядрено унищожение, Америка успешно успява да възпира съветския блок до разпадането на съветските и източноевропейските комунистически режими. Успехът на американския опит със свободата и управлението на просветените спасява света от масово унищожение и господство на тиранични режими.
Бащите на американската нация използват своите познания за западните религиозни и философски традиции, за да напишат Декларацията за независимостта и Конституцията на САЩ. Тези документи признават като неоспорими правата, дадени на човек от Създателя – свободата на словото и вероизповеданието – и дават началото на разделението на властите, за да бъде гарантирана републиканската форма на управление.
Свободата на западните общества застава на пътя на комунизма към постигане на неговата цел. Маскирайки се с красивите възгледи за колективно общество на равни хора, комунизмът всъщност иска да пороби и унищожи човечеството.
Тъй като комунистическите партии нямат шанс да вземат властта в западните държави, призракът иска да завладее Запада чрез подкопаването му, като инфилтрира свои поддръжници във всички организации и институции. Най-малко пет основни сили движат подкопаването на западните общества от комунизма и левите идеи.
Първата сила е СССР, който основава комунистическия Трети интернационал (Коминтерна), за да разпространява революция по света.
Втората сила са местните комунистически партии, които сътрудничат на КПСС и на Коминтерна.
Tретата е икономическата криза и социалното напрежение, заради които много западни правителства в последните десетилетия въвеждат леви политики, които обръщат курса на държавите силно наляво.
Четвъртата сила са симпатизантите и поддръжниците на комунистическата партия и социализма. Те служат на комунизма като пета колона от „полезни идиоти“ вътре в западното общество, като помагат за унищожението на културата му, подкрепят упадъка на морала и подкопават законните правителства.
Китайската комунистическа партия е петата сила. След като от 1980 г. комунистите в Китай предприемат икономическите си реформи, ККП започва със запада политически, бизнес и културен обмен, който ѝ дава възможност да се внедри на Запад. Предвид невероятно сложните аранжировки на комунистическия призрак, тази глава няма как да предаде в цялост внедряването му в западния свят. Но разбирайки за широката рамка, читателите ще придобият представа как действа демонът и ще могат да разпознават общите черти в различните слоеве на измамата. Заради липса на време тази глава предлага само общ поглед върху похода на комунизма към САЩ и Западна Европа.
1. Насилствен и ненасилствен комунизъм
Широко разпространено е виждането, че комунистическата партия върви ръка за ръка с насилието и това има своите корени. Комунистическите режими в Русия и Китай вземат властта чрез насилствени революции и този факт, както и кървавото им дългогодишно управление чрез насилие отклоняват вниманието от по-малко видимите форми на комунизъм. В „Манифест за Комунистическата партия“ Маркс и Енгелс пишат: „Комунистите се отвращават да крият своите възгледи и цели. Те открито обявяват, че могат да постигнат това, към което се стремят, само чрез насилствено отхвърляне на всички съществуващи социални условия.“[2]
Според Маркс комунистическата революция трябва да започне в напредналите капиталистически държави, но Владимир Ленин вярва, че комунизмът може да бъде построен в Русия, която е сравнително изостанала в икономическото си развитие. Другият значителен принос на Ленин към марксизма e доктрината му за изграждане на партията, която включва техники на съединяване, измама и насилие, характерни за криминалните организации и смесването им с марксистката социалноикономическа теория. Според Ленин работническата класа е неспособна да развие класово съзнание и сама да поиска революция, затова трябва да бъде насъскана от външна сила, за да се задейства. Агентите на революцията трябва да бъдат организирани в много дисциплиниран пролетарски „авангард“ – комунистическата партия.
Британското фабианско общество, основано през 1884 г. (Маркс умира година по-рано) поема друг път в борбата за налагане на социализма. Името им е препратка към Квинт Фабий Максим Веррукоз, древният римски генерал и диктатор, който печелил слава със своите изчакващи тактики срещу Картаген. Първоначалният замисъл на обществото е да се представи за вълк в овча кожа. Първата брошура на групата съдържа следната бележка: „Tрябва да чакате сгодния момент, както Фабий го е чакал най-търпеливо, когато е воювал с Ханибал, макар мнозина да са критикували това чакане; но когато моментът дойде, ударът ви трябва да е силен, както този на Фабий, или чакането ви ще е напразно и безрезултатно.” [3]
За да доведе социализма постепенно, Фабианското общество измисля политиката на „проникване“, за да се внедри в политиката, бизнеса и гражданското общество. То насърчава членовете си да промотират социалистически цели, като се присъединяват към подходящи организации и се сближават с важни личности, като министри, висши държавни служители, индустриалци, декани на университети и църковни лидери. Сидни Уеб, един от основателите на обществото, пише:
Като общество ние приветстваме присъединяването на мъже и жени от всяко религиозно направление или без такова, като настояваме, че социализмът не е секуларизъм; както и че цел и смисъл на всяко разумно колективно действие е развитието на човешката душа, съвест или характер… Ние не ограничаваме пропагандата си само до бавно израстващата Лейбъристка партия, или до тези, които са готови да се нарекат социалисти, или до работниците, или до някоя конкретна класа. Ние излагаме своите предложения, едно по едно, възможно най-убедително, пред всеки, който би ни слушал – консерватори, когато имаме достъп до тях, църкви от всички направления, различни университети, либерали и радикали, заедно с всички различни социалистически общества. Ние наричаме това „проникване“ и то е много важно откритие.“ [4]
И ненасилственият комунизъм на Фабианското общество, и насилственият комунизъм на Ленин имат една и съща крайна цел, и Ленин не е отричал ненасилствените методи. В книгата си „Комунизмът вляво: инфантилно разстройство“ Ленин критикува комунистическите партии на Западна Европа, които отказват да си сътрудничат с “реакционерни” профсъюзи или да влязат в „капиталистическите“ национални парламенти. В книгата си Ленин пише: „За един комунист, който правилно разбира крайната си цел, изкуството на политиката се състои в коректното калкулиране на условията и момента, когато авангардът на пролетариата успешно ще вземе властта. Той трябва да прецени кога този авангард ще е в състояние да получи адекватна подкрепа от достатъчно голяма част от работническата класа и трудещите се непролетарски маси и кога ще е способен да поддържа, консолидира и разшири своето превъзходство, като образова, обучава и привлича дори още по-разширяващи се кръгове от работещите маси.” [5]
Ленин постоянно подчертава, че комунистите трябва да крият своите истински намерения. При преследването на властта могат да бъдат правени всякакви компромиси и нарушавани всякакви обещания. С други думи, за да постигнат целите си, комунистите трябва да бъдат безскрупулни. И болшевиките в Русия, и комунистическото движение в Китай свободно използват насилието и измамата по пътя си към завземане на властта.
Бруталността на съветския и китайския комунистически режими отвличат вниманието от ненасилствения комунизъм на запад. Фабианското общество се специализира в прикриване. Ирландският драматург Бърнард Шоу решава да изложи истинските цели на ненасилствения социализъм в прозата си. На последната страница на книгата си „Наръчник на интелигентната жена по социализъм и капитализъм“ Шоу пише: „Също така изясних, че социализъм означава или равни доходи, или нищо, и че при социализма няма да ви бъде позволено да бъдете бедни. Ще бъдете насилствено хранени, обличани, настанявани, обучавани и наемани на работа, независимо дали ви харесва, или не. И ако се окаже, че сте с твърде слаб характер и не си заслужавате всички тези усилия, може би ще бъдете най-учтиво екзекутирани.” [6]
Точно както ленинизмът може понякога да реши, че трябва да намали откритата бруталност на властта си, така и западните комунистически партии не биха се поколебали да използват насилие и други криминални действия, ако това ще помогне за напредъка на политическия им дневен ред.
2. Война на шпионаж и дезинформация
Комунизмът смята нацията за потисническа конструкция на класовото общество, така че иска да премахне концепциите за патриотизъм и национална лоялност. В „Манифест за Комунистическата партия“ Маркс и Енгелс обявяват, че „работещите хора нямат държава“. Манифестът завършва с думите: „Пролетарии от всички страни, съединявайте се“.
Под ръководството на Ленин болшевиките създават първия социалистически режим и незабавно създават Коминтерна, за да инициират социалистически революции по целия свят. Целта на Съветския Съюз и Коминтерна е да отхвърлят законните правителства на всяка нация по света и да създадат световна социалистическа диктатура на пролетариата.
Комунистическите партии по света получават насоки от Коминтерна и приемат нейното финансиране и обучения. С ресурсите на огромна империя на разположение, болшевиките наемат активисти по целия свят и ги обучават да извършват подривни дейности в своите държави.
Създадена през 1919 г., комунистическата партия на САЩ (CPUSA) е една от организациите, които следват Коминтерна и болшевиките. И макар никога да не става основна политическа сила, влиянието ѝ върху САЩ все пак е значително. CPUSA си сътрудничи с активисти и активистки организации, за да се внедри в работнически и студентски движения, в църквата и правителството.
В края на 50-те години на 20-и век Фред Шварц, пионер на американската антикомунистическа мисъл в реч пред Комитета за антиамерикански дейности към Сената на САЩ казва: „Всеки опит да се съди за влиянието на комунистите по броя им е като да мериш пробитата площ на лодка и здравата ѝ площ. Дори една дупка може да потопи кораба. Комунизмът е теория на малцина дисциплинирани, които контролират и насочват другите. Един човек на важна позиция може да контролира и манипулира хиляди други.“ [7]
Известно е, че в американското правителство по време на ВСВ работят съветски агенти. Въпреки антикомунистическите усилия на сенатор Джоузеф Маккарти фактите остават скрити или замъглени за обществеността от леви политици, академици и медии.
През 90-те правителството на САЩ разсекретява документите по операция „Венона“ – събраната съветска комуникация, дешифрирана от американското разузнаване по време на ВСВ. Според тези документи в американското правителство има поне триста руски шпиони, сред които висши държавни служители в администрацията на Рузвелт, които имат достъп до свръхсекретна информация. Други агенти използват постовете си, за да влияят на американската политика и държавни решения. Сред разкритите като съветски шпиони са служителите в Държавната хазна Хари Декстър Уайт и в Държавния департамент Алджър Хис, както и Юлиус и Етел Розенберг – двойката, която е екзекутирана на електрическия стол за издаването на военни и атомни тайни на Съветския съюз.
Комуникацията, уловена и дешифрирана по проекта „Венона“, е само върхът на айсберга; степента на внедряване от страна на СССР в САЩ остава неясна. Като висши държавни служители някои от съветските агенти са имали възможност да влияят върху важни политически решения.
Хис, който работи като директор на Бюрото по специални политически въпроси към Държавния департамент, играе важна роля като съветник на президента Франклин Д. Рузвелт по време на Ялтенската конференция в края на ВСВ. Той помага за определянето на държавните граници след войната, подготвя черновата на Хартата за ООН, решава за размяната на военнопленници и т.н.
Уайт е доверен помощник на Секретаря на хазната Хенри Моргентау-младши. Той помага за създаването на международните финансови споразумения от Бретънууд през 1944 г. и е един от архитектите на Международния валутен фонд и Световната банка. Уайт насърчава Китайската народна партия (Куоминдан) да назначи Дзи Чаодин, таен член на ККП, на висока длъжност в министерството на финансите. След като заема поста през 1941 г., Дзи става архитект на катастрофална валутна реформа, която съсипва репутацията на Куоминдан и подпомага възхода на ККП. [8] Някои историци твърдят, че влиянието на съветските шпиони и на левите служители на министерството води до решението на САЩ да спре военната помощ за Куоминдан по време на Китайската гражданска война след ВСВ. Така континентален Китай попада под властта на ККП. [9]
Уитакър Чеймбърс, съветски информатор и кадър на CPUSA, който по-късно се предава и свидетелства срещу други шпиони, казва: “Агентите на една вражеска сила имаха възможност да правят много повече от това да разлистват документи. Те бяха в състояние да влияят на външната политика на нацията в интерес на нейния основен враг, и не само в отделни случаи, … но и в решенията, които се вземат ежедневно, при това с натрупване.” [10]
Юрий Безменов, агент на КГБ, преминал към Запада през 1970 г., дискутира съветските методи на внедряване в своите статии и интервюта. Според Безменов шпионите тип Джеймс Бонд, които взривяват мостове и се промъкват наоколо, за да крадат тайни документи, са много далеч от реалността. Само 10 до 15 процента от служителите и ресурсите на КГБ се използват за традиционни шпионски операции, а останалите се използват за идеологическо подкопаване. Безменов, познат още като Томас Шуман, казва, че подкопаването се извършва на четири етапа: деморализация, дестабилизация, криза и „нормализация“.
За първата фаза е нужно времето, през което израства едно поколение. През този период във вражеската държава се деморализират и подкопават обществените представи за реалност; втората се фокусира върху хвърлянето на обществото в хаос; третата причинява криза, при която започва гражданска война, революция или нападение от чужда държава; кулминацията на тези стъпки е в четвъртата последна фаза на „нормализация“ — държавата се поставя под комунистически контрол.
Безменов изброява трите полета на подкопаване по време на първата фаза идеи, структури, обществен живот. Идеите включват религията, образованието, медиите и културата. Структурите включват правителствената администрация, правосъдната система, прилагането на закона, въоръжените сили и дипломацията. Общественият живот обхваща семействата и общностите, здравето, отношенията между хора от различни раси и социални класи.
Като пример Безменов дава концепцията за равенство, която е манипулирана с цел да създава бунтове. Агенти проповядват идеята за равенство, която кара хората да се чувстват недоволни от политическата и икономическа ситуация в обществото. Действията на активисти и разбунтували се граждани върви ръка за ръка със социална криза, което прави отношенията труд и капитал все по-сложни в нарастващия цикъл на дестабилизация. Това би ескалирало в революция или инвазия от комунистически сили. [11]
Друг бивш съветски агент Йон Михай Пакепа, разузнавачът с най-висок пост, който е преминал на другата страна, бяга в САЩ през 1978 г. Той също разкрива как комунистическите режими възприемат стратегии на психологическата война и дезинформацията срещу западните държави, за да се изпълни първата фаза. Според Пакепа целта на дезинформацията е да промени рамката на контекста. Когато са манипулирани идеологическите им възгледи, хората не са способни да разберат или приемат истината, дори когато за нея има директни доказателства. [12]
Според Безменов най-дълга е първата фаза: 15 до 20 години, за втората са нужни две до пет години, а за третата само два до шест месеца. В интервю от 1984 г. Безменов казва, че първата фаза е изпълнена до степен много по-голяма, отколкото са очаквали съветските власти.
Свидетелства на много съветски шпиони и разузнавачи, както и разсекретени документи от Студената война навеждат на мисълта, че тактиките за внедряване и подкопаване са движещата сила зад контракултурното движение от 60-те години на 20-и век.
През 1950 г. Маккарти започва да разкрива степента на комунистическо внедряване в правителството на САЩ, както и в обществото. Но четири години по-късно Сенатът гласува той да бъде цензуриран и инициативата на правителството да се освободи от комунистическо влияние е спряна. Днес маккартизмът е синоним на политическо преследване – знак, че лявото крило успешно е спечелило господството в идеологическата борба.
Комунизмът не е спрял да се внедрява на запад дори и след разпада на Съветския съюз и края на Студената война. Лявото крило полага максимални усилия да защитава изневеряващите, привържениците на аборти, престъпниците и комунистите, като подкрепя анархията и се противопоставя на цивилизацията.
3. От Новата сделка на Рузвелт към прогресивизма
На 24 октомври 1929 г. на Нюйоркската стокова борса настава паника и са изтъргувани рекордните 12,9 млн. акции. Кризата се прехвърля от финансовия сектор към цялата икономика, а последвалата Голяма депресия не пощадява нито индустриалните, нито развиващите се нации по света. Процентът безработни в САЩ от 3 през 1929 г. нараства на 25% през 1933 г. Индустриалната продукция в развитите държави, с изключение на Съветския съюз, пада средно с 27 процента. [13]
В началото на 1933 г., 100 дни след полагането на клетва от Ф.Д. Рузвелт, в Сената се представят много закони с цел разрешаване на кризата. Новите политики разширяват възможностите на правителството да се намесва в икономиката, като Конгресът одобрява много реформи, като Спешния закон за банките, Реформирания закон за селското стопанство, Закона за възстановяване на националната индустрия и Закона за социалната сигурност. Макар Новата сделка на Рузвелт да е валидна само до избухването на ВСВ, много от организациите и институциите, възникнали през този период, продължават да оформят американското общество до наши дни.
Рузвелт издава повече извънредни заповеди годишно от който и да е друг президент. Но процентът безработни в САЩ си остава двуцифрено число до 1941 г., когато започва войната. Реалният ефект от Новата сделка е, че САЩ влизат в траекторията на високите данъци, голямото правителство и държавната икономическа намеса.
В книгата си „Голямата лъжа: разкриване на нацистките корени на американската левица“ от 2017 г. консервативният писател Динеш Де Соуза твърди, че Законът за възстановяване на националната индустрия, който е основният в Новата сделка на Рузвелт, всъщност слага край на свободния пазар в САЩ. [14]
В книгата си „Глупакът на Рузвелт“ от 2003 г. историкът Джим Пауъл защитава тезата, че Новата сделка не е сложила край на Голямата депресия, а я е удължила: законът за социалната сигурност и трудовите закони увеличават безработицата, а високите данъци съсипват здравите бизнеси и т.н. [15] Икономистът и Нобелов лауреат Милтън Фридман хвали работата на Пауъл: „Истина е – и Пауъл ни го доказва категорично – че Новата сделка забавя възстановяването, удължава и увеличава безработицата и слага червен килим за дори още по-скъпо и намесващо се на икономиката правителство.” [16]
Президентът Линдън Джонсън, който заема поста след убийството на Джон Ф. Кенеди през 1963 г., в обръщението си за състоянието на Съюза през 1964 г. обявява „тотална война на бедността и безработицата“ и създава местните програми на „Великото общество“. За кратко време той издава поредица извънредни закони, създава нови правителствени агенции, възстановява социалната държава, вдига данъците и използва супер много пари, за да разшири правомощията на правителството.
Интересно е да се забележат приликите между административните мерки на Джонсън и целите, набелязани в комунистическата литература по онова време. Бившият генерален секретар на CPUSA Гус Хол казва: “Отношението на комунистите към Голямото общество може да бъде обобщено в старата поговорка, че двама души, които спят в едно легло, може да сънуват и мечтаят за различни неща… Ние подкрепяме тези мерки, защото мечтаем за социализъм.”
CPUSA подкрепя мерките на Джонсън, но намеренията им са различни от неговите; докато администрацията на Джонсън иска да подобри ситуацията на американското общество в рамките на демокрацията, комунистическата партия се надява да подхлъзнат САЩ към социализма.
Най-сериозните последици от Голямото общество и Войната с бедността са: те увеличават зависимостта на хората от социални плащания, отказват хората да работят и съсипват семейната структура. Социалните плащания подпомагат самотните родители и така насърчават разводите и отглеждането на деца без брак. Според статистиките през 1940 г. извънбрачните раждания са 3,8%; през 1965 г. цифрата се покачва на 7,7%. През 1990 г., 25 години след реформата за Голямото общество, този процент вече е 28, а през 2012 г. става 40. [17] Tази политика засяга особено много малцинствата, най-вече афроамериканците.
Отслабването на семейството има дългосрочни последици, като бедност, увеличена престъпност, финансов товар за правителството, намаляване на образованието у дома, манталитет тип „някой ми е длъжен“, което води до по-висок процент доброволна безработица.
Един цитат, свързван с шотландския историк и юрист лорд Алекзандър Фрейзър Титлър, гласи: „Демокрацията не може да съществува като постоянна форма на управление. Тя може да съществува само докато мнозинството открие, че може да си гласува по-голямата част от общественото богатство. След това мнозинството винаги ще гласува за кандидата, който му обещае най-много облаги от държавната хазна, след което демокрацията ще колабира и ще бъде последвана от диктатура или монархия.“ [18] Видоизменен, този цитат се приписва и на френския историк Алексис дьо Токвил.
Една китайска поговорка твърди: „От спестовност към разхищение е лесно; от разхищение към спестовност – трудно.“ След като хората развият зависимост от социални помощи, за правителството става почти невъзможно да намали обхвата им и видовете добавки. Социалната държава на запад се е превърнала в политическо блато, за което политици и държавни служители нямат никакво решение.
През 70-те екстремното ляво се отказва от революционните термини, които държат американците нащрек, и ги замества с по-неутралните „либерализъм“ и „прогресивизъм“. Хората, живели в комунистически държави, са добре запознати с втория термин, защото комунистическите партии често използват думата „прогрес“ като синоним на „комунизъм“. Например терминът „прогресивно движение“ означава „комунистическо движение“, а „прогресивните интелектуалци“ са или „прокомунистически настроени хора“, или прикрити членове на комунистическата партия.
Либерализмът не се различава особено от прогресивизма, тъй като е свързан със същите политики на високи данъци; скъпо струващи социални помощи; голямо правителство; отричане на религията, морала и традициите; използването на „социалната справедливост“ като политическо оръжие; “политическата коректност”; войнственото налагане на феминизма, хомосексуализма, сексуалната перверзия и др.
Ние нямаме намерение да сочим с пръст никой човек или политическа фигура, защото наистина е трудно да се направят коректни анализи и оценки насред сложните исторически процеси. Ясно е обаче, че от началото на 20-и век именно призракът на комунизма действа и на изток, и на запад. И когато насилствената революция успя на изток, тя разпространи влиянието на комунизма и сред обществата и правителствата на запад, тласкайки ги вляво.
В десетилетията след Голямата депресия САЩ възприемат все повече социалистически политики, а атеизмът и материализмът подкопават моралните устои на американското общество. Хората се отдалечават от божественото и от традиционния морал, което отслабва устойчивостта им на заблуда.
4. Културната революция
През 60-те години на 20-и век – ключов момент в съвременната история – се развива безпрецедентно контракултурно движение. За разлика от Културната революция на ККП, западното контракултурно движение изглежда сякаш има много разнопосочни точки на фокус, или по-скоро липса на какъвто и да е фокус.
От средата на 60-те до средата на 70-те участниците в контракултурното движение, предимно младежи, са мотивирани от различни стремежи. Някои се противопоставят на Виетнамската война; някои се борят за човешки права; трети се застъпват за феминизма и отричат патриархата; четвърти искат права за хомосексуалистите. Всички тези най-разнообразни движения са свързани чрез отхвърлянето на традицията и авторитета, както и със застъпничеството си за сексуалната свобода, хедонизма, наркотиците и рокендрола.
Целта на културната революция на Запад е да разруши праведната християнска религия и традиционната ѝ култура. Макар да изглежда разбъркано и хаотично, тази международна културна промяна идва от комунизма. Много участници в движението се прекланят пред „Трите М“ – Маркс, Маркузе и Мао.
Херберт Маркузе е водещ член на Франкфуртската школа – група интелектуалци марксисти, свързани с Института за социални изследвания, преименуван по-късно на Франкфуртски университет. Създателите на школата използват концепцията за „критичната теория“, за да атакуват западната цивилизация и да приложат тезите на Маркс в културната сфера.
Един от основателите на Франкфуртската школа е унгарският марксист Гьорги Лукаш. Той твърди, че целта на школата е да отговори на въпроса „Какво да спасим от западната цивилизация?”. [19] Разсъждавайки върху това, той смята Запада за виновен за геноцид срещу всяка цивилизация и култура, с която се е сблъскал. Според Лукаш американската и западната цивилизация са най-големите носители на расизъм, сексизъм, ксенофобия, антисемитизъм, фашизъм и нарцисизъм. Този интелектуален наратив проправя пътя за „политическата коректност“ на запад днес.
През 1935 г. марксистите от Фракнкфуртската школа се преместват в САЩ и си партнират с Колумбийския университет в Ню Йорк. Те им дават шанс да разпространят идеите си на американска почва. С помощта на други леви академици те покваряват няколко поколения от американската младеж.
Комбинирайки марксизма с фройдисткия пансексуализъм, теориите на Маркузе катализират и движението на сексуалните свободи. Маркузе вярва, че потискането на нечия природа от капиталистическото общество спъва свободата и спонтанността. Следователно трябва да се противостои на всички традиционни религии, на морала, реда и йерархията, за да може да трансформираме обществото в утопия от безкрайни и безгрижни удоволствия.
Публикацията на Маркузе от 1955 г. „Ерос и цивилизацията: философско изследване върху Фройд“ заема важно място измежду всички трудове на школата поради две конкретни причини: първо, книгата комбинира мислите на Маркс и Фройд, като превръща критиките на Маркс за политиката и икономиката в критики на културата и психологията. Второ, книгата изгражда мостове между теоретиците от Франкфурт и младежта, което прави възможна революцията от 60-те години.
Маркузе казва, че контракултурата може да бъде наречена „културна революция, тъй като протестът е насочен срещу установените културни норми, включително срещу морала на съществуващото общество.” И продължава: “Едно нещо може да твърдим с абсолютна сигурност: традиционната идея за революция и традиционната стратегия за революция са отживелица. Това са старомодни идеи… Това, което трябва да предприемем е вид дифузия и разнопосочно разграждане на системата.“[20]
Малцина сред бунтарски настроените младежи можеха да проумеят неясните теории на Франкфуртската школа, но идеите на Маркузе са простички: изправи се срещу традициите, срещу авторитета, срещу морала. Прави секс, вземай наркотици, слушай рокендрол. Той дори измисля фразата: „Правете любов, а не война“. Щом някой каже не на авторитетите и социалните норми, той или тя веднага става част от от „благородната“ революционна кауза. Толкова лесно и просто е да станеш революционер, че е съвсем логично колко много млади хора са привлечени от движението по това време.
Трябва да се подчертае, че макар много от младите бунтари да действат по своя воля, най-радикалните студентски водачи начело на движението са обучени и манипулирани от чуждестранни комунисти. Например лидерите на студентското активистка организация „Студенти за демократично общество“ (SDS) според доклади на ФБР са тренирани от агенти на кубинското разузнаване.
Антивоенните студентски протести са директно организирани и инициирани от комунистически групи. Една от тези група е крайнолявата „Weather Underground“, която идва на мястото на разпадналата се през 1969 г. SDS.
През същата година „Weather Underground“ в едно свое твърдение използва следния цитат: “Противоречието между революционерите от Азия, Африка и Латинска Америка и империалистите начело със САЩ е основното противоречие в съвременния свят. Решението на това противоречие е да подкрепим борбата на хората по целия свят срещу империализма на САЩ и неговите лакеи.”
Това са думи на Лин Бяо, вторият по сила лидер на комунистически Китай, от поредицата му статии “Да живее победата на Народната война!”. [21]
Точно както Културната революция нанася непоправима вреда на традиционната китайка култура, така и контракултурното движение в САЩ причинява голяма бъркотия в западното общество. Първо, то нормализира много субкултурни явления, които са били характерни за долните класи на обществото и са били в разрез с традиционната култура. Сексуалната свобода, наркотиците, рокендрола бързо подкопават моралните ценности на младите хора и ги превръщат в разяждаща обществото сила, която се обръща срещу Бог, срещу традицията и срещу обществото.
Второ, контракултурното движение създава прецедент за хаотичен активизъм и подхранва всякакви видове антисоциално и антиамериканско мислене, давайки сцена на уличните протести и културната война, които ще последват.
Tрето, младежите от 60-те слагат край на свой активистки начин на живот, започват работа в изследователски институти и университети, пишат магистърски и докторски тези, вливат се в американското общество. Те вкарват марксистките гледни точки в образованието, медиите, политиката и бизнеса, като разширяват обсега на ненасилствената революция из цялата страна.
От 80-те лявото се настанява трайно и оказва сериозно влияние върху големите медии, висшето образование и Холивуд. Президентството на Роналд Рейгън за кратко преобръща тази тенденция, за да бъде тя рестартирана през 90-те и да достигне своя връх в последните години.
5. Движенията против войната и за граждански права
В своята „1984“ Джордж Оруел пише, че едно от четирите основни министерства на Океания е Министерството на мира, което отговаря за военните въпроси на Партията. Обърнатият смисъл на името му отразява една често използвана от комунистите стратегия: ако силата ти е по-малка от тази на врага, обяви, че искаш мир; протягането на маслинова клонка е най-добрият начин да скриеш подготвяната атака.
Съветският съюз и другите комунистически държави се показват като умели ползватели на тази стратегия за проникване в западното общество и за неговото разоръжаване. Веднага след края на ВСВ – когато САЩ са единствената държава, произвела и използвала атомни бомби – се формира Световният съвет на мира. Негов първи председател е френският физик Фредерик Жулио Кюри, член на Френската комунистическа партия.
След претърпените огромни загуби във войната Съветският съюз агресивно се бори за световен мир като основен ход да избегне натиск от запад. Световният съвет на мира е под прякото влияние на Съветския комитет за защита на мира – организация, свързана с Комунистическата партия на Съветския съюз. Съветът започва обща световна кампания, в която твърди, че Съветският съюз е мирна нация и заклеймява САЩ като военна диктатура, която се меси навсякъде. „Борбата за мир“ – ключова фраза, широко рекламирана от висшия съветски служител и идеологически лидер Михаил Суслов, става основа на съветската реторика.
“Сегашното движение против войната свидетелства за волята и готовността на по-широки маси от хора запазят мира и да предотвратят възможността агресорите да вкарат човечеството в ада на ново клане”, пише Суслов в свой пропаганден трактат от 1950 г. “Задачата сега е да превърнем тази воля на масите в активни, конкретни действия, чиято цел е да попречат на плановете на англо-американските войнолюбци.” [22]
“Световният мир” става една от фронтовите линии на комунизма във войната му срещу свободния свят спечелване на обществена подкрепа. Съветският съюз спонсорира многобройни организации и групи, прокарващи комунистически идеи, като Световната федерация на профсъюзите, Международната демократична федерация на жените, Международната федерация на журналистите, Световната федерация на демократичната младеж и Световната федерация на научните работници.
Владимир Буковски, известен съветски дисидент, през 1982 г. пише: “Хора от по-старото поколение си спомнят маршовете, митингите, петициите от 50-те… Едва ли е тайна за някого, че цялата кампания беше организирана, проведена и финансирана от Москва, чрез т.нар. Фонд на мира и от доминирания от СССР Световен съвет на мира.” [23]
Бившият секретар на CPUSA Хол казва: “Нужно е да разширим борбата за мир, да вдигнем нивото, да включим още повече хора, да я превърнем във важен въпрос за всяка общност, всяка човешка организация, всеки профсъюз, всяка църква, всеки дом, всяка улица, всяко място за среща на хора.” [24]
СССР използва движението „борба за мир“ по време на цялата Студена война. Станислав Лунев, бивш служител на съветското ГРУ (военното разузнаване), който емигрира в САЩ през 1992 г., казва, че „ГРУ и КГБ са помогнали за финансирането на всяко антивоенно движение и организация в САЩ и чужбина.” [25]
Роналд Радош, бивш марксист и активист на антивоенното движение, признава: “Намерението ни беше не толкова да спрем войната, колкото да създадем ново революционно социалистическо движение в САЩ.“ [26]
Последното антивоенно движение, което СССР инициира, е в началото на 80-те, когато САЩ разполагат в Европа атомни ракети със среден обсег. Протестиращите срещу войната изискват и САЩ, и Съветският Съюз да намалят своите ядрени арсенали и през 1987 г. е сключено Споразумението за атомните оръжия със среден обсег. Поради липсата на свобода на словото и политическа прозрачност в Съветския блок спазването на споразумението може да бъде гарантирано само в демократичния Запад. След края на Студената война организации с комунистически и радикалнолеви връзки играят важна роля при новото антивоенно движение в САЩ, особено след началото на Войната срещу тероризма. [27]
Комунистите правят опити да превземат и движението за граждански права в САЩ. Още в края на 20-те години на 20-и век Комунистическата работническа партия на Америка смята, че сред чернокожите американци има сериозен революционен потенциал. [28] Наръчник по комунистическа пропаганда от 1935 г., „Негрите в Съветска Америка“, предлага расовата революция в южните щати, както и създаването на негърска република, да бъде съчетано с общата пролетарска революция. [29]
През 60-те елементи от движението за граждански права получават финансиране от съветската и китайската комунистически партии. Екстремисткото революционно активистко движение и маоистката партия „Черните пантери“ са подкрепяни или директно повлияни от ККП. През лятото на 1965 г. няколко американски града са опустошени от расови бунтове. След като Ленърд Петерсън се оттегля от CPUSA, той свидетелства, че водачите на насилствените афроамерикански организации се радват от силна подкрепа от Партията. И той, и Хол са ходили на обучения в Москва. [30]
Дали по отношение на организационна структура, или на идеологическа програма, Партията на черните пантери заимства от ККП, като използва лозунги, подобни на този на Мао: „Политическата сила произтича от буре с барут“ и „Цялата власт принадлежи на хората”. Малката червена книга на Мао е задължително четиво за всички членове. Подобно на ККП Черните пантери се застъпват за насилствена революция. Един от лидерите на партията, Елдридж Клийвър предрича, че през 1968 г. предстои вълна от терор, насилие и партизанска война. На много от срещите на Черните пантери участниците размахват Малката червена книга, подражавайки на Червената Гвардия, която прави същото в Китай. [31]
Движението за граждански права успешно вкарва расовите отношения в публичния дебат и помага на американците да излекуват някои от най-дълбоките разделения по мирен път, чрез законодателство, демонстрации, бойкоти и образование. Но революционерите от лявото крило продължават да използват расовия конфликт, за да подхранват своя радикален дневен ред. [32]
Препратки
1. Joseph (Jake) Klein, “An Interview With Trevor Loudon,” Capital Research Center, February 24, 2017, accessed on April 16, 2020, https://capitalresearch.org/article/an-interview-with-trevor-loudon.
2. Karl Marx and Friedrich Engels, “Manifesto of the Communist Party,” in Marx & Engels Selected Works, vol. 1, trans. Samuel Moore, ed. Andy Blunden (Moscow: Progress Publishers, 1969), Marxists Internet Archive, accessed April 17, 2020, https://www.marxists.org/archive/marx/works/1848/communist-manifesto/ch04.htm.
3. “Our History,” Fabian Society, accessed March 6, 2020, https://fabians.org.uk/about-us/our-history.
4. Mary Agnes Hamilton, Sidney and Beatrice Webb: A Study in Contemporary Biography (London: Sampson Low, Marston & Co., 1932).
5. Vladimir Lenin, ‘Left Wing’ Communism: An Infantile Disorder (Moscow: Foreign Languages Publishing House, 1952), 47.
6. George Bernard Shaw, The Intelligent Woman’s Guide to Socialism and Capitalism (New York: Brentano’s Publishers, 1928), 470.
7. US Congress, House, Committee on Un-American Activities, Communist Legal Subversion: The Role of the Communist Lawyer: Report, 86th Cong., 1st sess., February 16, 1959.
8. John Earl Haynes and Harvey Klehr, Venona: Decoding Soviet Espionage in America (New Haven: Yale University Press, 1999), 138–145.
9. M. Stanton Evans and Herbert Romerstein, Stalin’s Secret Agents: The Subversion of Roosevelt’s Government (New York: Threshold Editions, 2012).
10. Whittaker Chambers, Witness (New York: Random House, 1952).
11. Tomas Schuman (Yuri Bezmenov), Love Letter to America (Los Angeles: Maxims Books, 1984), 21–46.
12. Ion Mihai Pacepa and Ronald J. Rychlak, Disinformation: Former Spy Chief Reveals Secret Strategies for Undermining Freedom, Attacking Religion, and Promoting Terrorism (Washington, DC: WND Books Inc., 2013).
13. Bureau of the Census, “Historical Statistics of the United States: Colonial Times to 1970, Part 2,” accessed on April 16, 2020, https://www.census.gov/history/pdf/1930-39unemployment.pdf
14. Dinesh D’Souza, The Big Lie: Exposing the Nazi Roots of the American Left (Washington, DC: Regnery Publishing, 2017).
15. Jim Powell, FDR’s Folly: How Roosevelt and His New Deal Prolonged the Great Depression (New York: Crown Forum, 2003).
16. Milton Friedman, as quoted in Powell, FDR’s Folly, back cover.
17. Nicholas Eberstadt, “The Great Society at 50: What LBJ wrought,” American Enterprise Institute, May 9, 2014, accessed on April 16, 2020, https://www.aei.org/articles/the-great-society-at-50.
18. Elmer T. Peterson, “This Is the Hard Core of Freedom,” The Daily Oklahoman, December 9, 1951.
19. William S. Lind, ‘Political Correctness:’ A Short History of an Ideology (Washington, DC: Free Congress Foundation, 2004), 4–5.
20. Ibid., 10.
21. Lin Biao, “Defeat US Imperialism and Its Lackeys by People’s War,” in Long Live the Victory of People’s War! (Beijing: Foreign Language Press, 1965).
22. Mikhail Suslov, “The Defense of Peace and the Struggle Against the Warmongers” (New Century Publishers, February 1950), Marxists Internet Archive, accessed April 17, 2020, https://www.marxists.org/archive/suslov/1949/11/x01.htm.
23. Vladimir Bukovsky, “The Peace Movement & the Soviet Union,” Commentary Magazine, May 1982, accessed April 17, 2020, https://www.commentarymagazine.com/articles/the-peace-movement-the-soviet-union.
24. US Congress, Congressional Record: Proceedings and Debates, 88th Cong., 1st sess., Vol. 109, Part 1, January 9, 1963–January
25. Stanislav Lunev and Ira Winkler, Through the Eyes of the Enemy: The Autobiography of Stanislav Lunev (Washington, DC: Regnery Publishing, 1998).
26. Ronald Radosh, as quoted in Robert Chandler, Shadow World: Resurgent Russia, the Global New Left, and Radical Islam (Washington, DC.: Regnery Publishing, 2008), 389.
27. “AIM Report: Communists Run Anti-War Movement,” Accuracy in Media, February 19, 2003, https://www.aim.org/aim-report/aim-report-communists-run-anti-war-movement.
28. John Pepper (Joseph Pogani), American Negro Problems (New York: Workers Library Publishers, 1928), Marxists Internet Archive, accessed April 17, 2020, https://www.marxists.org/history/usa/parties/cpusa/1928/nomonth/0000-pepper-negroproblems.pdf.
29. James W. Ford and James S. Allen, The Negroes in a Soviet America (New York: Workers Library Publishers, 1935), 24–30.
30. Leonard Patterson, “I Trained in Moscow for Black Revolution,” Speakers Bureau of the John Birch Society, YouTube video, posted by Swamp Yankee, August 20, 2011, https://www.youtube.com/watch?v=GuXQjk4zhZs.
31. G. Louis Heath, ed., Off the Pigs! The History and Literature of the Black Panther Party (Metuchen, NJ: Scarecrow Press, 1976), 61.
32. Thurston Powers, “How Black Lives Matter Is Bringing Back Traditional Marxism,” The Federalist, September 28, 2016, http://thefederalist.com/2016/09/28/black-lives-matter-bringing-back-traditional-marxism.
