Прочетете Част I от интервюто на Ален Делон с Бернар Пиво
L за Lecture (четене). Книги. Четете ли книги?
Чета малко. Винаги съм се опитвал, но чета малко. Не чета много и се старая да чета добре. Не знам дали успявам, но поне се опитвам. И знаете ли, през целия си живот и по време на моята кариера четях най-вече за киното: сценарии, разбира се, както и някои интересни книги за кино, които ми бяха препоръчани и по които бяха или не бяха направени филми. Също така някои сериозни или по-малко сериозни четива, които ме засягат лично.
Кои например?
Казахте L за книги. Избирам L за Лондон. Избирам Лондон, автора, когото особено харесвам. Харесвам автобиографичните му романи и ще Ви разкажа нещо интересно, което се отнася до „Мартин Идън“, филм, който трябваше да създам и който никога не беше създаден освен в телевизионен вариант. Преди около 30 години една дама, една жена, която мисля, че много ме обичаше, ми донесе много старо издание на една книга. Каза ми: „Трябва да прочетеш това! Трябва да го прочетеш, за теб е, трябва да го направиш!“. Това беше Едит Пиаф.
О, прекрасно!
Четях „Мартин Идън“ и години наред се борих да направя филм по него. Никога не можа да бъде направен. Подобен беше и Drieu La Rochelle (“Човекът на кон”). Имаше големи желания да се реализира филм. Никога не можа да се реализира, както знаете. За сравнение, прочетох два пъти “В търсене на изгубеното време”. Висконти удари на камък там, Лозе – също. Накрая направихме “Една любов на Суан” на Шльондорф, който е просто един епизод от “В търсене на изгубеното време” и изобщо не е пълната творба.
Възхитителен сте в образа на Шарлю…
Много мило, че го казвате, няма да го отрека…
Ще бъда откровен, аз Ви се възхищавам. Гледахме филми. Гледахме много Ваши филми и дори лошите…
…Има няколко.
…дори и там сте добър.
Това, което казвате, е много забавно.
И така, L (четене) за Бернар-Анри Леви. Нека побързаме, защото времето лети…
Не трябваше да караме по азбучен ред… Автор, който също харесвам, е Жан Жионо. Той искаше аз да бъда Анджело, защото не познаваше друг хусар освен мен. Беше отдавна. Искаше да направи „Хусарят на покрива“, след което “Анджело” – двата тома, както знаете. Това е всичко, което харесвам. Но преди да преминем към Бернар-Анри Леви, има един, когото харесвам особено и в когото чувствам, че се разпознавам. Това е Херман Хесе. Е, днес е модерно да се говори за Куельо и „Алхимика“, което намирам за доста забележително. Аз също го прочетох. Но бих посъветвал онези, които са чели „Алхимика“, да прочетат или препрочетат например „Сидхарта“ от Херман Хесе.
Напълно съм съгласен.
Благодаря Ви, скъпи колега.
Значи Вие ще снимате филма, първата фикция на Бернар Анри Леви, в Мексико. Ако съм разбрал правилно, Вашият герой е едновременно Ромен Гари и Хемингуей. Прав ли съм?
Да, Бернар-Анри Леви пожела и написа този сценарий в сътрудничество с Жан-Пол Ендовен. С него е отдал един вид почит на Хемингуей и Ромен Гари.
Но това са двама писатели, които се самоубиха…
Случвало се е и с други, може би. Но какви писатели! За съжаление, се самоубиват най-добрите, не най-лошите. Така че Бернар Анри Леви искаше и написа сценарий в тази насока. Няма да Ви разказвам историята, но, накратко, става дума за един писател, уморен от парижките вечери, от награждаванията и т.н., който се оттегля в Мексико в края на дейността си, в края на вдъхновението си, в края на творчеството си. И какво намира там? Това е.
Сериозен въпрос ли е самоубийството? Тези двама писатели ме карат да се замисля дали ако животът Ви стане много труден и сте подложен на много физически изпитания, бихте обмислили такова решение?
Не само бих го обмислил, но съм убеден, че ще свърша така и мисля, че ще го направя, казвам Ви го в прав текст.
Това е страшно…
В деня, в който осъзная какво искам, какво знам, какво мисля, ще си тръгна. Предпочитам да стана от масата, както казва Азнавур, преди да е отсервирана, защото преди всичко изпитвам уважение към тази публика, която е с мен от 40 години, която ме следва, която има определена представа за мен. Аз самият също имам определена представа за себе си. Това е реч, която аз…
Това не е ли гордост?
Без съмнение! Това е реч, която произнасях по-често преди да се родят двете ми деца. Сега мисля да удължа срока, но ако някой ден ме сполети най-лошото като болест, неспособност…, мисля, че ще имам смелост…
М за Metteur en scène (режисьор). Кои са Вашите велики режисьори?
Познавате ги. Всеизвестни са. В живота ми има четири много различни един от друг периода: на Висконти, на Клеман, на Мелвил и на Лозе. Това обаче не ми пречи, слава Богу, да работя с талантливи хора като Бертран Блие, с когото направих 10 филма, с Жак Дере – 4, както и с Анри Верньой. В живота ми имаше 4 големи епохи, белязани от тези 4 имена.
Ето откъси от 3 великолепни филма съответно от Висконти, Мелвил и Бертран Блие:
(Откъс от “Гепардът”, Лукино Висконти, 1963 г.:
„Влизаме. Пустиня! И внезапно в края на коридора се чува концерт на отчаяни крясъци. Това бяха монахините, намерили убежище в параклиса, всички, сгушени до олтара. Бог знае с какво тези десет развълнувани момчета, които миришеха на барут и на пот, предизвикваха у тях страх. Да бяхте ги видели, горките – стари и грозни, в черни рокли, с изпъкнали очи, готови вече да приемат мъченичеството. Лаеха като малки кучета. Тасони им вика: “няма какво да се прави, сестри мои, нямаме време, ще се върнем…”.
Откъс от „Самураят“, Жан-Пиер Мелвил, 1967 г.
Откъс от „Нашата история“, Бертран Блие, 1984 г.:
Ален Делон: „От години искам да говорим. Смятам да говоря с теб с часове.
Натали Бай: „Не те ли е страх, че ще ми омръзне?“
Ален Делон: „Никога няма да скучаеш като мен. Сега се забавлявам.
И ти също ще се забавляваш. Защото може и да не изглеждам така, но съм наистина забавен човек. Не карам всички да се смеят, но теб ще накарам.“
(Сцената се развива в стая от хотелите „Терминус“, тези на гарите.) „Обичам хотелските стаи на „Терминус“. Освен това наистина се чудя защо си правим труда да имаме мезонети и вили, когато се чувстваме толкова комфортно в хотелска стая „Терминус“. Е, ако трябваше да избера отново, мисля, че няма да мръдна оттук и ще гледам как минават влаковете. Защото и аз харесвам влаковете. Когато си помисля, че съм прекарал живота си в занимания с коли и че единственото нещо, което обичам, току-що открих, са влаковете… Това е транспортно средство, което насърчава въображението, не е опасно и в него се срещаме с хора.“)
Прекрасно е!
Прекрасно е!
И това са някогашният Блие и някогашният Висконти.
Вие получихте един „Сезар“. Не бяхте в залата, когато Ви го присъдиха. А миналата година председателствахте наградите „Сезар“. Утре ще отидете там, за да отдадете почит на Верньой.Затова Ви напомням, че имаше О за Ours (мечка), но трябва да побързаме… Вие сте единственият французин, получил „Почетна мечка“ на Берлинския фестивал. Минавам на P. Можех да кажа P за politique (политика), но, не се засягайте, приемете го съвсем чистосърдечно, за Вашите политически идеи не ми пука.
Прав сте. Не знам какви са Вашите, но може би и на мен няма да ми пука за тях.
Няма никакво значение. Защото актьорът е създаден, за да ни кара да мечтаем, а не да ни потапя отново в микрокосмоса…
Вие го казахте – жалко, че нямаме време. Това е киното. Киното е мечтата, ние убихме мечтата, ние я убиваме, като творим ежедневието, като творим жалки неща. Киното е създадено, за да гледаме неща и хора, каквито никога няма да бъдем, разбирате ли? Ние убихме мечтата. Продължавайте!
Благодаря ви! И така, P за Passion (страст), защото ще говорим за това, че сте имали различни страсти…
Няма да имаме време да се задълбочим… Истинската ми страст е моята работа. Това, което съм правил 30 години. Това е най-важната ми страст, извън личния ми живот. Някои ще кажат, че имам свои кодове и хобита, но работата ми е моята истинската страст.
Имате страст към конете например…
Да, защото аз съм страстно и ентусиазирано същество, същество, което се удивлява. Страхувам се от навика, от скуката…
…бидейки перфекционист…
Виждате, че всичко това не е така просто…
Няма как да се живее лесно с Вас…
Не го отричам, но понякога е и завладяващо. Това е друго. Но аз съм същество от страст и целият ми живот произхожда страст. Когато Ви кажа, че съм човек, който се удивлява, имам предвид, че всички елементарни неща ме удивляват, изумяват ме всякакви глупости: факс, безжичен телефон, възможността да се обадя в Ню Йорк. Всичко това ме очарова, учудва. То е хубаво, но е съвсем просто, разбирате ли? Ще цитирам една много красива фраза на гения Пикасо, която помня от детството си. Тя ме очарова, намирам я за възхитителна. А и наближаваме живописта. „Сутринта, когато съм във ваната си и осъзнавам, че не се топя като сапун, вече се удивлявам“.
За първи път я чувам. Възхитителна е! Очевидно ще говорим за страст. Виждате къде искам да Ви отведа – при живописта. Дори преди бокса, който също беше една от Вашите страсти, защото Вие самият организирахте по изключителен начин Световното първенство между Карлос Монзон и…
… И Жан-Клод Бутие. Но това е различно. Не съм бил пристрастен към бокса. Аз винаги съм го обичал повече като зрител, отколкото като играч. Повече гледах, отколкото играех, но проблемът беше съвсем друг. В бокса имаше звезди. Имаше една страхотна звезда, наречена Монзон, и една френска надежда, наречена Бутие. Никой не искаше да насрочи тази среща на върха, която трябваше да се състои. Аз я исках, исках тя да се състои във Франция. Това е точно като в киното. Поканете звезди и никога няма да сгрешите, защото е вълнуващо да работите със звезди, за звезди, в услуга на звезди. Това ме запали по бокса. Споменахте конете – бях световен шампион. И спрях след…
Справяте се доста добре във всичките си страсти.
Не много зле.
Просто за забавление бих искал да видим една боксова битка от „Роко и неговите братя“ от Висконти. Наистина сте надарен за бокс.
Ще видим.
Кадър от „Роко и неговите братя“ (Източник: Wikipedia)
(Откъс от „Роко и неговите братя“, Лукино Висконти, 1960 г.)
Усеща се, че сте добър…
Да, но бих искал да отбележа, че не сте избрали най-добрата битка на Роко и братята му. Тази беше в началото на филма, когато моят герой беше аматьор, а в крайна сметка той завърши като професионалист, шампион на Италия.
И така, колекционерът. Откога датира голямата Ви страст към живописта?
Отпреди 30 години.
Какво колекционирахте през тези 30 години?
Ще трябва да побързаме, защото иначе утре ще бъдем все още тук. Започнах, понеже бях очарован от рисуването, влюбен съм в рисуването. Събирам стари картини от всички периоди, с изключение на 18-ти век, защото го смятам за прекалено подсладен, което не отговаря на личността ми. Не харесвам картините от 18-ти век освен тези на братята Тиеполо и Фрагонар Вато. Колекционирам картини, рисувани в периода от 15-ти век до наши дни – това е страстта ми. Някои принадлежащи ми картини, както знаете, са изложени. След това от рисуването стигнах до живописта. Преживях всички развиващи се форми и епохи на живописта и погледът ми, разбира се, се обигра. Продължавайки напред, откриваме напълно нови неща, така че започнах с рисуване, след което стигнах до Парижката школа, школата „Барбизон“, 19-ти век, френската живопис, Делакроа, Жерико, Миле, Курбе и т.н., Коро. Преминах от преимпресионистите към импресионистите, а след това – към епохата на фовизма, която ме отведе до немския експресионизъм, до движението „Кобра“, до Парижката школа, до 50-те години. Всичко това отнема много време, изисква много работа и преди всичко отличен вкус. Не отварям дума за скулпторите, за скулптурите от бронз. Имах късмета. Нямам и не съм имал много в живота си, но във всички области винаги са ме признавали за „имащ око“. Имах такова око за рисуването и за живописта – способен съм веднага да разпознавам нещата, да виждам ясно. Не мога да кажа със сигурност, че дадена картина е истинска, но мога да Ви кажа със сигурност, че някоя картина на някой майстор е фалшива именно защото (ще Ви обясня защо) този майстор не може да прави някои грешки…
В изложбата Passion Privée („Пасион приве“) в Музея за модерно изкуство има две изложени картини, Ваша собственост.
На един кубист.
Първо е възхиттелният Дюфи – „Заливът на Сент Адрес“…
Защо Ви харесва?
Това е много особена епоха, абсолютно възхитителна, която продължава 3 години – от 1905 до 1908 г. Това е фовизмът. Той представлява прилив, безумие от цветове. Ето защо го нарекохме фовизъм, но това е много кратковременна епоха, много рядка по отношение своето естество. Дюфи не беше велик фовист. Той рисува в духа на фовизма по онова време. Тази картина, мисля, е от 1907 г. – „Заливът на Сент-Адрес“ в Льо Хавър. Макар да беше много вдъхновен от великите истински фовисти Вламинк, Дерен и Матис, Дюфи не беше такъв. Нарисувал е много малко фовистични платна. Това е едно от най-красивите му, неговият шедьовър.
Другият Глейз ли е?
Другият е кубистът Глейз с „Ню Йорк през 1918 г.“
Защо я харесвате?
Заобичах я така заради еволюцията на погледа ми, еволюцията в моята картина. Аз се интересувах от кубистите: Глейз, Пикасо, в определен период Хуан Грис. Най-трудното нещо при тези страсти е да не си страстен. Страстта е достъпна за всеки. Това, което е необходимо, е да работиш, за да се опиташ да придобиеш средствата, за да преследваш тези страсти.
Работили сте, малко по малко сте се култивирали…
Вършех тази работа още с първите си пари, купувах картини, стари картини. Винаги съм ги купувал със сърце, винаги съм ги купувал с чувство. Никога не съм ги купувал с цел инвестиция или…
Дори с цел да се продават, за да може да се купят нови?
Не, това е смисълът за истинския колекционер. Той продава, за да може да купува все по-добро и по-добро. Често е много трудно да се разделим с някои предмети, дори в полза на това, да притежаваме други в бъдеще.
Преминаваме към R (revolver) – револвер.
Защо револвер?
Шегувате ли се?
Не се шегувам. Не дойдох с револверите си.
Така или иначе, револверът често беше Вашият работен инструмент в киното.
Добре че уточнихте – в киното.
Да, беше в киното… Предполагам, че сега не носите.
Револверът не беше моят работен инструмент. Беше ерата на „филм ноар“, на филмите, които наричахме „полари“ (polar, полицейски филм; бел. прев.). Независимо дали сме били бандити или крадци, ченгета или хулигани, Вие имате химикалка, Бернар Пиво, а аз имах револвер.
Това е неизбежно, разбира се. Вярно е, че правих такива филми…
…Не направихте ли твърде много…
…бях упрекван, бях…
Но не направихте ли твърде много „полари“ през последните 15 години? Понякога бяхте убиец, понякога – частен детектив, понякога – ченге. Дали не сте прекалили?
Уточнете.
Но не…
Не съм направил много. Защо?
Не прекалихте ли?
Не, всички тези филми ми позволиха да финансирам и да направя другите. Освен това аз откликвах винаги на молбата на… Не казвам на моята публика, а на публика, която искаше този жанр – най-новите „полари“, които създадох, без значение дали става дума за „Дума на ченге“, „За кожата на едно ченге“ или за „Не буди ченге, което спи“.
Това са много ченгета.
Не, не, защото… Беше доста особено. Взимахме думата „ченге“ и винаги поставяхме… Тъй като се харесваше, работеше, както се казва, слагахме думата „ченге“ в заглавието на филмите. Не мисля, че съм прекалил с тях, защото първите не бяха лоши. Това се търсеше от определена публика и ми позволяваше паралелно да правя други филми. Разгледайте моята филмография и ще видите. Ченге, нещо, свещеник, нещо, писател, автор…
И така, Т е за театър. Играхте два пъти в театър.
Да…
Вторият път беше в „Извадените очи от Жан Ко“.
Да…
…беше през 1968 г. И за първи път…
…През 1960 г. с Елвира Попеско и режисьор Висконти. „Жалко, че тя е лека жена“ от Джон Форд, елизабетински театър с всичко най-блестящо от френския театър, от Валентин Песи до Даниел Сорано, до Люсиен Бару и…
Виждаме сцена с…
Роми Шнайдер…
Роми Шнайдер и Вие.
О, не е възможно. Каква изненада! Така ме разглезвате.
(Откъс от „Жалко, че тя е лека жена“ от Джон Форд, Висконти, 1960 г.
Ален Делон: „Виж! Погледни ме! Какво виждаш на лицето ми?
Актрисата: „Изгубеност. Тревожна съвест“.
Ален Делон: „Смърт. И ярост. Разбунтуван! И какво виждаш в очите ми?
Актрисата: „Виждам, че плачеш“.
Ален Делон: „Всъщност плача. Плача наистина. Това са сълзи на траур, които пролях на гроба ти. Същите, които се стичаха по лицето ми, когато те обичах, без да посмея да ти покажа любовта си. Сладката Анабела. Тук съм, за да ти разкажа историята на нашия живот. Ще си изгубим времето. О, ти, въздушен дух! И вие, всички сътворени неща! Свидетелствайте!“.)
За тези, които не знаят, в центъра на сюжета беше историята на кръвосмесителна любов между брат и сестра. Имах шанса много рано да работя с най-доброто. От Висконти, в театъра, с целия френски театър, с Роми, която произхождаше от истинско театрално семейство – баща й беше театрален режисьор, баба й играеше във Виенския театър (тя беше Мари-Бел от Виен). Пиесата на Жан Ко от 1968 г., в която имах късмета Мари-Бел да бъде моя партньорка, беше изключителна. Режисьор беше Реймон Руло, най-добрият. След това се отказах, занемарих театъра, защото бях преживял общо взето всичко в него. Бях работил с най-големите, най-добрите, изключителните. И винаги са ме питали: „Но театърът, театърът…“. „Театърът не е моето призвание“, казвах. „Той не е моята специалност. Вече знам какво е. Страхотно е! Ако един ден намеря нещо, което ми харесва, което ме вълнува, което ме отпраща в трансцеденталното, ще го направя“. И това се случи 28 години по-късно.
През септември ще Ви видим в театър „Марини“ с Франсис Юстер в пиесата на Ерик-Еманюел Шмит „Енигматични вариации“. Това ще бъде страхотно събитие.
Страхотно! Вие го казвате.
Чакайте, Франсис Юстер е изпълнител, а Вие сте актьор. За да се върнем на казаното от Вас в началото…
…Франсис Юстер е изпълнител…
…Ще има голям сблъсък…
Абсолютно. Две напълно различни школи. Но едната не пречи на другата. Не забравяйте, че първоначално, по образование, и Жан-Пол Белмондо е изпълнител, така че това е среща на две школи, на два стила. На страхотна сцена, наистина, и в модерна пиеса, съвсем нова, написана, както казва самият Ерик-Еманюел Шмит, „мислейки за мен“. И така, това ме удовлетворява, харесва ми, вълнува ме и ме подтиква да искам да го правя.
И така, V за Voyou (хулиган).
Уточнете, отново не разбирам.
Когато правех това предаване, хора, които… Често хора, които Ви харесват много, ми казваха любезно: „Но дълбоко в себе си, виждате, Делон си остана един хулиган. Като млад беше малък хулиган. Направи големи филми. И тогава игра донякъде маргинални роли като на убийци, бандити и т.н. Днес е станал истински богат, културен човек, творец на много неща, но дълбоко в себе си, в начина си на съществуване, той си остава хулиган“. Какво мислите за това?
Мисля, че това е една гледна точка. Вашата. Не знам дали съм хулиган или съм си останал хулиган. Но знам, че, колкото и изненадващо да е, това, което представлявам днес, е това, което винаги съм бил. Целият ми живот е поредица от събития, всяко, по-неочаквано от предишното. Станах актьор случайно. Всичко, което правех, беше случайно – или заради късмет, или случайно. Вярвам, че това, което съм и което успях да остана, е това, което бях в ранното си детство, което ужасно ми се отрази. И никога няма да се променя. Така че, ако това се нарича „хулиган“, не го отричам и се чувствам много добре такъв, какъвто съм, защото това наистина съм аз.
АФП (Агенция „Франс прес“) излезе днес с доклад, че Ален Делон се е срещнал с „краля на бягството“ Франсоа Бес в четвъртък, в стаята за свиждане на следствения център „Градинян“, в близост до Бордо. Научихме това от източник в затвора.
Беше вчера. Виждате, че животът ми е изпълнен със събития. Това е просто част от личната ми спонтанност, личните ми импулси. Това е посещение, което засяга само мен и въпросното лице и не искам да го дискутирам, да Ви отговарям публично.
Говори се, че има момиченце на четири месеца и майката е в затвора.
Да, майката е в затвора.
Търси се приемно семейство и може би това ще бъдете Вие?
Опитвам се да помогна, доколкото мога. Отново влизате в противоречие с това, което сте си мислили, че съм. Това е преклонението не пред мен, а пред другия.
Да, така е. Бернард Блиер казва за Вас: „Харесвам Ален, защото у него има баланс, здравословна тиха дързост, уважение към професионалните йерархии…“
…и презрение…
…Презрение към узурпираните власти, вкус към груб, кратък и интензивен живот.
Абсолютно.
Паскал Жарден във „Войната на девет години“ Ви описва: „Богатството му идва от факта, че е многопластов и че всички герои, които живеят едновременно в него, се разбират зле помежду си…“
….откъдето…
„…откъдето – кървава рязкост, непредвидими пасажи, от гняв към нежност“.
Разбрахте всичко.
Да. Но не аз…
Той го е разбрал.
Той го е разбрал.
Надявам се и зрителите да разберат.
„Шекспиров герой, изгубен в ерата на мрачни сериали, той хвърля стоманения си поглед към света, където сякаш блестят сълзи от ранното детство.“
Това съответства на казаното от мен преди малко. Всичко идва от ранната ми детска възраст. Аз съм това, което бях тогава и ще остана такъв до края.
V за Vérité (истина). Казахте ли цялата истина?
Винаги казвам истината. Не научих много в училище, но едно от първите неща, които усвоих там, беше, че най-краткият път от една точка до друга е правата линия. През целия си живот съм следвал правите линии. Това не винаги ме прави щастлив.
Понякога по правите участъци стават катастрофи…
Точно така, но аз следвам правата линия.
Последната буква е Z като „Зоро“. Един много популярен филм.
„Зоро“ е не само популярен, но и специален филм. Снимах го, когато синът ми беше на 9 години. Знаете, че в определени моменти от живота на нашите деца за тях сме били Зоро, Робин Худ, най-красивият, най-големият, най-силният. По това време реших да направя този филм за сина си, така че по този наивен и мил начин той да стане синът на Зоро. Така че направих този филм за моя син. Когато беше 9-годишен, в училище известно време той беше „синът на Зоро“.
Другият Ви син, мисля, че се казва Ален-Фабиен…
Ален-Фабиен. Носи имената на баща си и на дядо си.
Той също ще бъде син на Зоро.
Правя едно отклонение. За Z бих добавил Зази, съвременна, изключително талантлива модерна певица, която особено харесвам и много обичам. Казва се Зази, но да не се бърка със „Зази в метрото“ (Zazie dans le métro, роман от Р. Кюно; бел. прев.). Става дума за една певица.
Приключваме. Има ли дума, която съм забравил?
Има много, които могат да станат тема на друго предаване. Но съм Ви благодарен, че не ми говорихте за тъжната, тъжна смърт на президента Франсоа Митеран и че не ме питахте за развода на Лейди Ди и Чарлз.
О, не!
Но можехте.
Не, не, не, не.
Или за СПИН-а, за който е казано всичко.
Тест. Край на въпросника за шоуто.Вашата любима дума?
А! Свършихме.
Ами да. Дори и аз изоставам, но това е стотната, двестотната…
Ще трябва да определите по една буква на предаване. A, B, C, D и т.н.
Вашата любима дума, Ален Делон?
Чест.
Думата, която мразите?
Виртуален.
Вашият любим наркотик?
Любовта.
Звукът или шумът, който харесвате?
Воят на вълка през нощта в гората.
Това ли харесвате?
Да!
Звукът или шумът, който мразите?
Звукът на пушки, стрелящи по вълци и всякакви други животни.
Вашата любима ругатня или богохулство?
Търсихте си го…
Да!
„По дяволите“!
„По дяволите“? Много е френско.
Да.
Много е френско.
Е, така е. Но аз съм истински французин, повярвайте ми.
Мъж или жена за илюстрация на нова банкнота?
Бих казал Шарл де Гол или Бриджит Бардо, а защо не и двамата?
Заедно, да. Защо не? На банкнота от 500 франка. Работата, която не бихте искали да вършите?
Воден спасител.
А, да, „Басейнът“(филм, 1969; бел. ред.).
Ужасявам се, бързо ще ми омръзне, не бих имал търпението.
Растението, дървото или животното, в което бихте искали да се превъплътите?
Веднага Ви казвам: малиноа, белгийска овчарка.
Да, да, да. В детството си имах една женска малиноа.
Така.
И ако Бог съществува, какво бихте искали да чуете да Ви каже след Вашата смърт, Ален Делон?
И така, ще Ви кажа: „Знам кое е най-дълбокото ти съжаление и най-голямата ти болка. Знам го. Ела, ще те заведа при баща ти и майка ти, за да ги видиш най-накрая, за първи път, заедно“.
Трогателно! Страхотно и трогателно! Благодаря! Не остана време да Ви покажа книгите, които трябваше да Ви покажа, особено „Коро“. Ще отидете ли да разгледате изложбата на Коро?
Да. Имам късмета да притежавам няколко много красиви малки платна на Коро.
Ще я разгледате, значи, в „Гран Пале“ е. Ще има много от Коро.
Надвишили сме времето.
Времето ни изтече. Трябва само да покажа „Робърт Крейвен“, световното турне на френското кино. Това е историята на френското кино в чужбина, публикувана от издателство „Диксит“ (Dixit). И „Антониони“ от Алдо Тасоне, публикуван от Фламарион, както и „Криза и мърморене“ от Грушо Маркс. Това не Ви разсмива сега, уверявам Ви…
Никого не разсмя.
Нямате чувство за хумор.
Вижте гостите си. Никой от тях не се разсмя.
Но не, явно е, че те са Ваши, явно е. Имаше страхотни неща.
Благодаря за Грушо.
Да, има мисли на братя Маркс.
Разбира се. Чии са мислите там? На братя Маркс.
И после „Роко и неговите братя“ от Лукино Висконти. Можете да го намерите на касети. Излъчват се от ФНАК (FNAC, известена френска верига магазини за техника, музика, книги и др.; бел. прев.).
Приемам.
Имате френската и италианската версия. А „Казанова е филм, който наистина ми хареса.
И на мен, много несправедливо.
Взимате всичко.
Страхотна актьорска работа!
И „Черното лале“, ето го.
Великолепно, великолепно!
Другите не ги давам. В заключение, тъй като това беше 200-то шоу на „Бульон от Култура“ (Bouillon de Culture), бих искал да благодаря на всички мои сътрудници, с които работим от самото начало. И по-специално, освен на Мишел Ермант, който режисира тази програма, и на другите двама режисьори Елизабет Преше и Александър Тарта.Благодаря на всички технически сътрудници на снимачната площадка от студиото „Пиер Дегро“. Изказвам специална благодарност на тази, която беше моя помощничка в продължение на 25 години, 25 години и 8 дни – ценната, незаменима и свята Ан-Мари Бурньон.Сигурен съм, че тя вече се изчервява, защото е там и я снимат без нейно знание. Специални благодарности на „ФНАК“, който беше мой лоялен и възнаграждаващ партньор от началото на „Бульон от Култура“. Никога не се е колебал от първото предаване. И така, „ФНАК“, представен тук тази вечер от Жан-Пол Жиро, генерален директор, и от Жак Маргулес, директор на комуникациите.
Браво!
Извинявам се на Клод Серийон, че малко закъсняхме за неговия „Геополис“, посветен на Испания в навечерието на тамошните избори. Но това беше нашият номер 200. От 28 март до 28 април – 52 филма на Ален Делон във „Френската филмотека“. Завършвам това 200-то предаване, като Ви благодаря, Ален Делон! Много Ви благодаря!
Аз също, скъпи Бернард Пиво! Благодаря!
Приятна вечер на всички и до следващата седмица!
(Аплодисменти.)
Край.
Превод: Янко Михайлов.
