|
Getting your Trinity Audio player ready...
|
Едно от най-свидните и патриотични стихотворения в българската поезия е „Аз съм българче“ на Иван Вазов. Едва ли има българско дете, включително родено и живеещо в чужбина, което да не е рецитирало строфите, величаещи родината, нейната красота и храбростта на прадедите ни.
„Аз съм българче“ е неразривна част от нашата култура. Невъзможно е да отделим България от „Аз съм българче“. То е брънка в българското ДНК – малко зрънце партриотизъм, което е посадено в нас. Ние сами избираме дали да го подхранваме, когато пораснем, за да го превърнем в пламенното, пожертвователно родолюбие на Левски и Ботев. Или да го оставим да посърне, сещайки се за него само на празници или когато имаме нужда да подновим БГ паспорта си в някое посолство зад граница.
Но независимо от избора ни, всеки път, когато прочетем патриотичните рими на Вазов, те изпълват гърдите ни с гордост и умиление от нашия български произход.
Ето защо боли, когато някой посегне на „Аз съм българче“. Като публикацията „Демографска криза? Мигрантска криза? До какво води страхът от загуба на идентичност“ на преподавателката по немски език Светла Енчева в българския клон на американската медия “Свободна Европа”. В нея авторката дава мнението си за интеграцията на имигрантите в България, които според нея, за да бъдат приобщени ще са необходими промени и в българската образователната система:
За да е възможна интеграцията, много сфери трябва да се променят, включително образователната система. Защото тя е скроена единствено по мярата на етническите българи. Няма как децата на 100 000 имигранти да се почувстват пълноценна част от българското общество, ако са длъжни да учат „Аз съм българче“, без на образователната система да ѝ хрумва, че и те биха могли да научат българските деца на нещо и да обогатят живота им.
Коментарът на Енчева е направен по повод мнението на министъра на икономиката, че “поради недостиг на работна ръка, са необходими 100 000 души от трети страни”, както и че са нужни законодателни промени, които да подпомогнат интеграцията им у нас.
Тук вече ще изоставим лиричния тон. Защото авторката почти в прав текст обвинява „Аз съм българче“ в ксенофобия. Ако сме разбрали правилно нейната статия – то щом българското образование учи на патриотизъм и любов към отечеството, това накърнява интересите на хора, които са дошли в нашата държава да търсят работа или подслон от войни и глад, и евентуално да станат български граждани с български паспорти.
Едва ли е случайно, че статията е публикувана в американска медия, защото в САЩ има проблем с думата „патриот“, която за либерал-прогресистите е еквивалентна на терорист или екстремист.
От 2000 г. насам много училища в САЩ отмениха рецитирането на „Клетвата за вярност“, което беше ежедневен училищен ритуал, с който учениците засвидетелстваха своята преданост към американското знаме, като „една нация под Бога“. Обяснението беше, че премахването ѝ би спомогнало за насърчаване на чувството за единство сред учениците, независимо от техния национален произход или лични религиозни убеждения.
Звучи странно сходно със зова за премахване на „Аз съм българче“…
Съвсем разбираемо е, че публикацията на преподавателката бе посрещната с вълна от критика. Защото българите все още сме патриоти. Съюзът на българските писатели излезе със своя декларация в подкрепа на емблематичното стихотворение на Вазов. Министерството на образованието и науката изяви позиция, в която се посочва, че „в никакъв момент и под никаква форма не е обсъждана промяна в изучаването на стихотворението „Аз съм българче“ от Иван Вазов“.
Дотук добре. Но веднъж подхвърлено, камъчето на раздора може да се превърне в свлачище, което ще помете всичко по пътя си ако не го спрем навреме. Което в крайна сметка би довело до премахване на нашата национална идентичност, заедно с всички характеристики, които ни правят уникални, които ни правят българи.
Идеята за възможна отмяна на „Аз съм българче“ е нож в сърцето на всеки потомък на великите български ханове и царе, бранили с кръвта си границите на България. Тя е неуважение към паметта на всеки паднал за нашата свобода български герой – въстаник, хайдутин и войник. Тя е незачитане на къртовския труд на православните български монаси, които с перото си са съхранявали през вековете на потисничество българската писменост и духовност. Тя е светотатство към Иван Вазов, Кирил и Методий, и Паисий Хилендарски.
Във време, когато нашият народ е раздиран от антагонизъм между различни групировки и партии, между комунисти и антикомунисти, рашкофили и рашкофоби, антикравари (кравари = американци) и прокравари, европоддръжници и европротивници – имаме нужда от „Аз съм българче“ повече от всякога. Имаме нужда да си припомним, че само когато сме единни и сплотени, когато любим, тачим и милеем за „всичко българско и родно“ – ще сме достатъчно силни да заживеем в „дни велики, в славно време“. И тогава, без да се отричаме от българското, ще можем да подадем ръка и на чуждоземците, дошли при нас, за да търсят нашата помощ. Когато го направим по този начин, те сами ще искат да рецитарт „Аз съм българче“ в знак на признателност към страната, която ги е приела и е станала тяхна втора родина.
Мнението в статията е на автора и може да не съвпада с това на Епок Таймс България.
