Годината е 1949. Комунистическата власт в България взема решение за откриване на концлагер в източната част на остров Персин край Белене. През месец юли там са прехвърлени първите 300 лагеристи от лагера „Богданов дол“ край Перник, които изграждат с подръчни средства землянки и бараки на място, познато и до ден днешен като „Втори обект“. Постепенно останалите лагери в страната са закрити, а лагеристите прехвърлени в „Белене“.
„Белене“ е най-големият лагер, който „приютява” политически неудобните българи по времето на комунистическия режим. Създаден по подобие на руски и нацистки модел, той се превръща в ад за хиляди българи и техните семейства.
Там са намерили смърт и унижение така наречените „политически затворници“ – учители, духовници, лекари, интелектуалци, предприемачи, земеделци, офицери и прочие. Тези политически неудобни граждани са хвърляни в лагера без съд, присъда, право на защита и без срок. В масовите гробове на остров Персин завинаги остават над 20 000 души от елита на България.
„Животът” на острова е определян като нечовешки, а условията, неотговарящи на нуждите на нито едно живо същество. 350 до 500 лагеристи обитават саморъчно направените землянки, дълги 12 метра и широки около 5 метра. Така борбата за жизнено пространство се превръща в унизителна битка за оцеляване. Облеклото им се състои от скъсани дрехи от армията, храната е в нищожни количества, а ходенето до тоалетна е почти невъзможно, тъй като се прави само групово и под строй, в рамките на 4 минути на ден. Такова унижение и липса на човещина са трудни за разбиране, както и за обяснение.
Адът „Белене“ е закриван и откриван многократно. Открит е на 30 май 1949 г. и закрит през 1953 г. Възстановен е през 1956 г. и отново закрит през 1959 г. Възстановен е пак през 1964 г. и служи вярно на партията чак до 1977 г. През 1984 г. той е отворен за пореден път, за да приюти непокорните турци, които се противопоставят на смяната на имената по време на „Възродителния процес“.
След краха на тоталитарния комунистически режим в България в края на 1989 г., лагерът „Белене“ се превръща в паметно място. Той е не само символ на кървавата природа на комунизма, но и спомен, където идните поколения могат да почетат паметта на жертвите в лагера. Последното е от изключителна важност, защото носталгията по комунистическото минало набира завидна скорост. Това е много тревожен факт, който се засилва от липсата на информация по тези въпроси в училищната програма и младите хора не могат да разберат опасността от комунистическа пропаганда, прикрита зад лъскави и популистки лозунги.
За съжаление, въпреки че са изминали над 30 години от края на тоталитарната диктатура, „Белене“ все още не се е превърнал в мемориал за жертвите на комунистическия режим. С изграждането на такъв се е заела фондация „Остров Белене“ и нейният ръководител Михаил Маринов. Според него у нас има „огромна бездна“ не за знанието, а за информацията за този период.
Благодарение на фондация „Остров Белене”, книгата на Борислав Скочев „Концлагерът „Белене” 1949 – 1987“, платформата „Истории от Белене“ и неизчерпаемата информация от сайта „Държавна сигурност “на журналиста Христо Христов, по-младите поколения могат да опознаят този срамен период от новата българска история. Защото ако не можем да променим миналото, то поне бъдещето е в нашите ръце.
Поклон пред жертвите!
