|
Getting your Trinity Audio player ready...
|
Интервю с автора на разказа „Менажерията“ – за зооморфизма, самотата, истината и човешкото в свят на метафори
Животното е метафора за инстинкта – за онова в нас, което не мисли, а просто реагира… Понякога не се усещаш кога говориш от страх, от суета, от глад за внимание – а не от човешко разбиране.
В съвремие на подменени ценности, егоистично напрежение между хората и властващ фалш в човешките отношения, нарастващият стремеж към лична изгода и липсата на състрадание обезчовечават обществото ни. За тези и други теми разговаряме с българския писател Симеон Танчев, чийто разказ „Менажерията“ публикуваме за първи път.
Как се роди идеята за „Менажерията“?
Появи се от натрупване на впечатления и тъга. От онова усещане, че все по-рядко срещаш човек, с когото не трябва да играеш роля. В един момент си зададох въпроса: „А какво, ако някой вижда хората отвътре?“ Отговорът се превърна в разказ.
Повлияхте ли се от Оруел и неговите герои?
Зооморфизмът не е мое изобретение, нито пък на Оруел с неговата Ферма за животни. Той принадлежи на една дълбока литературна традиция – започваща от Езоп, Федър и Бабрий, минаваща през средновековния сборник Романът за лисицата, и достигаща до Чосър, Суифт, Лафонтен, Крилов… и чак тогава – до Оруел. В българската литература също имаме представители – като Петко Славейков (помните ли „Лисицата и гроздето“?) и сардоничния Стоян Михайловски, чиито басни носят остра обществена и морална критика. А и други изкуства работят с подобна образност. В музиката, например, албумът Animals на Pink Floyd е директно вдъхновен от Оруел.
Главният герой вижда хората като животни – какъв е символичният заряд на това?
Не е осъждане. Не е обида. Животното е метафора за инстинкта – за онова в нас, което не мисли, а просто реагира. И аз съм го виждал в себе си. Понякога не се усещаш кога говориш от страх, от суета, от глад за внимание – а не от човешко разбиране.
Тази дарба изглежда като тежест. Мислите ли, че чувствителността към истината боли?
Да. Когато виждаш зад думите, зад ролите, зад усмивките – оставаш много сам. Не защото мразиш, а защото не можеш да понесеш фалша. Но понякога… тази самота е мястото, откъдето започва нещо истинско. Един такъв човек може да бъде компас – ако някой му повярва и преминат заедно през изпитанията и колизиите.
В разказа има остри образи на политици, медии, „инфлуенсъри“. Къде е границата между сатира и тъжна реалност?
Понякога я няма. Живеем в свят, в който абсурдът звучи като новина. Просто замених думите с образи – така по-ясно се вижда кое е човешко и кое – не. Но не соча с пръст. Просто поставям огледало. И аз съм се хващал да говоря като паун, да играя роли, да се преструвам. Разказът не е опит да разоблича някой друг, а напомняне и към самия себе си. Защото в някои хора емоционалната част надделява над рационалната. Когато лимбичната система вземе връх над неокортекса, възниква въпросът: колко човешко остава в нас? Не го казвам с укор – виждал съм го и в себе си. Може би тези импулси не се овладяват чрез контрол, а чрез осъзнаване.
Любовта в историята е изключително деликатно описана. Какво място ѝ отреждате в този иначе мрачен свят?
Любовта е единственото, което не можеш да симулираш дълго. Или я има, или не. Там няма място за маски. Ценно е, когато любовта носи и познание. Когато неокортекс и лимбична система вървят заедно. Това е смисловото ядро на историята: познанието е отвъдно и извънредно — и за да го достигнеш, първо трябва да му повярваш. А любовта и вярата са дълбоко свързани. Мъжът в историята е може би добър човек още преди мълнията, но след нея му е дадена способност. Жената обаче е друг тип персонаж — тя достига до познанието чрез любовта и доверието. Вижда същности не защото е „ударена“, а защото е чиста. И защото ѝ е дадено да разбира.
Писмото към „тези, които още могат да бъдат хора“ е трогателно. Какво искате да остане от него?
Надежда. И прошка. Аз също не винаги съм бил човекът, когото искам да бъда. Така че това писмо е и към мен.
Каква е ролята на тишината в разказа? Тя често се появява – какво символизира за вас?
Тишината е изпитание. В нея изплува истината. Който я понесе, без да крещи, е готов да срещне себе си. А понякога – и другия.
Съществуват ли реални прототипи за образите в менажерията?
Да. Но имената не са важни. Всеки читател ще разпознае свои. Това е силата на алегорията – тя е универсална, но и лично неудобна.
Какво бихте казали на читател, който е разпознал себе си в някой от образите – и това го е притеснило?
Бих му казал: добре дошъл. Това е началото. Притеснението е знак, че още си човек. Продължавай. Пази дъха.
Разказът
Менажерията
Онзи, който търсеше хора
Пролог: На гроба му
На погребението му не дойде почти никой. Стоях сама в усещането. Само едно птиче, кацнало върху кръста, и старец с очи като запотени стъкла. Каза, че някога му бил ученик. Не го попитах какво му е преподавал. Не беше важно. Важното беше написаното върху камъка:
Тук почива онзи, който търсеше хора
Никой не го разбираше. Нито ковчежникът, нито репортерите, които дойдоха да отразяват събитието заради странния надпис. Не разбираха как така човек може да не открива хора. И че да ги търсиш – означава не просто да ги няма, а да знаеш какво би трябвало да бъдат.
Аз го познавах. Познавах и усмивката му, и болката. Познавах тишината, която настъпваше в стаята, когато влизаше – не защото беше строг, а защото беше истински.
В очите му винаги имаше едно леко напрежение – като при човек, който не иска да плаши другите с това, което вижда. Дарба, която бе проклятие. Той виждаше отвътре. Не както те се представят, не както са се облекли, не както звучат. А каквито са.
Затова почти никого не понасяше. Не мразеше, а обичаше онова, което хората би трябвало да бъдат. Човекът в тях, скрит под маската от муцуни и зъби.
И въпреки всичко, ме обичаше. Видя нещо тихо. Без стръвни зъби и нокти. Без претенции да се доказва. Може би затова остана.
Днес знам, че лежи под този камък, с белег на гръдния кош, какъвто оставя гръмотевицата. Лежи задълбочен и замлъкнал, с усмивка, която никой от тези тук не заслужи да види.
Но аз ще ви разкажа. За него. За болката, за парадокса, за животинската реалност и човешката надежда. И за дъха, който го държеше човек до последния ден.
Част I: Ударът
Като дете още не беше особен. Не повече от нормално любопитен, леко мълчалив, по-често сред дърветата, отколкото сред връстниците си. Никой не би могъл да предвиди, че ще бъде ударен от гръм. Най-малко то самия той.
Беше на петнадесет. Летен следобед. Бурята връхлетя неочаквано, както често се случва с важните неща в живота. Всички бяха в селото, а той – на полето, събираше паднали клони, защото му харесваше да строи неща от тях.
Мълнията не го уби. Проговори му.
Някои казаха, че това е метафора, че е било „гръм в ушите“. Само че той разбра езика без думи. Сякаш нещо в него се разпра – като старо сако, разшито по шевовете. От този миг нататък светът не изглеждаше същият.
Първо забеляза промяната при учителката си. Тя стоеше пред класа и говореше за гражданско поведение, а той я видя – с къса, бухнала лисича опашка и с тънки зъбки зад червилото. Усмивката ѝ беше остра, а гласът – почти лай.
Помисли, че халюцинира.
После – съседът. Хипопотам, който преминаваше с тежки крачки, оставайки след себе си диря от бира, чесън и разточителни съвети.
После – директорът. Орел с чиновническа физиономия и с високо насочен тон, не виждащ нищо под своя надменен полет.
Така се започна. В началото не каза на никого. Отиде на лекар. А докторът се оказа язовец с лупа, който го попита дали има „вътрешен конфликт със сексуалността“. Не повтори.
С течение на времето започна да бяга. Не физически, а от погледите. Носеше шапки, очила, слушалки. Сякаш да заглуши дарбата си. Но не успяваше. Тя не беше в ушите, нито в очите. Беше в неосезаемото, но пълно разобличаване на истината.
Светът беше красив. Но обитателите му не бяха хора.
Част II: Менажерията на обществото
Министърът-хиена
На една вечеря. Официална. Поканен беше случайно. Някой някога го беше нарекъл „талантлив младеж“, а друг чиновник решил, че е добре да го покажат. Като украшение за успеха на системата.
Избрана бе зала с кристален полилей, бели покривки и толкова много вилици, че човек би могъл да се защити с тях при нападение. Той стоеше, стиснал ръцете си в скута си, и се опитваше да не гледа, но напразно.
На масата до него – свиня в шифонена рокля, бъбреща за калории, докато хапва трето предястие.
До нея – лисица със златни обеци, която ту шепнеше нещо в ухото на гарван в костюм, ту се кикотеше като невинно дете, но с очи, пронизващи като игли.
А в центъра – седеше хиената. Облечена в костюм на министъра на културата. Говореше гладко, с вдъхновени жестове, подправени с цитати от поети, които никога не бе чела. Смехът ѝ беше безумен – сух и наръбен, сякаш сърбаше костен мозък.
След години ми каза, че такъв смях го кара да бяга с превит корем.
– Културата е… капитал, драги мои. Какво е музеят без франчайз? – рече тя, докато с опашката си избутваше сервитьора.
Той не издържа. Оправда се с главоболие и излезе в градината. Там един папагал със златна верижка пушеше електронна цигара и му намигна:
– Голямо шоу, а?
Не отговори.
Телевизионната сврака
Нямаше навик да гледа телевизия. Но понякога заставаше пред екрана.
Сутрешното предаване беше най-популярното в страната. Водещата беше руса, с блещукащи зъби и поглед, който се рееше леко над камерите. За всички зрители тя беше въплъщение на ведростта и очарованието. За него – сврака в гримьорна, бълваща кухи думи с малко гланц през телевизора:
– Скъпи зрители, днес ще говорим за щастието и как да го постигнем само с три приложения на телефона си! – закряка тя, като размаха лакираните си крила.
Понякога се чудех как още тогава не отвърна поглед.
До нея седеше козел-гурман, представен като „духовен треньор“, който разказваше как пости и е на био шоколад и билкови чипсове.
– Важно е да обичаш себе си. И да следиш какво казват инфлуенсърите. Във вътрешния свят няма място за съмнение – каза рогатият, докато си бършеше брадата с пачули.
Той изгаси телевизора. И го покри с кърпа.
Дебат между два пауна
В предизборен период, глупостта ставаше национален спорт. И той, като всички, попадна на предаването.
Двама мъже в костюми, с еднакви усмивки, еднакво подстригани. Единият паун в син костюм, другият – в червен. Перата им бяха разперени – риторически, цветно, безсмислено.
Слушах го и си представях как той би се засмял – тъжно и без звук.
– Ние ще дадем на народа глас! – изкрещя първият, размахвайки перо като знаме.
– А ние ще му дадем уши! – отвърна вторият, като се въртеше около оста си за драматичност.
Публиката ръкопляскаше. Камерите улавяха само оперения блясък, но той виждаше празнотата в очите, в които не гореше нищо освен суета, възпитана в клишета.
След края на предаването видя журналистите — мечки в сака, които ревяха от смях и си разменяха сценарии като банани.
Тогава разбрах защо той избягваше телевизията.
Излезе от стаята. Изпи чаша вода. И си представи какво би било да не вижда нищо. Да живее в блажената слепота на нормалността.
Но не можеше.
По-късно разбрах колко дълбока е била самотата му тогава. Не мога да разкажа от негово име, но ще се опитам да ви приближа до тишината, която го заобикаляше. И нека тя разкаже.
Част III: Самотата на хуманиста
С времето започна да се задъхва в обществото. Не от липса на въздух, а от прекомерното присъствие на същества, които говореха като хора, но не носеха човешкото.
Престана да ходи на събития. Спря да чете новини. Пазаруваше от крайни бакалии в странни часове. Дори в библиотеката – последното му убежище – започнаха да се появяват враноподобни съветници, които преподреждаха литературата според „четивност и пазар“.
Единственото място, където намираше временен мир, беше една градинка, в която старите люлки скърцаха повече от децата.
Там го видя. Момчето с топката. Седеше само. Не говореше. Не просеше внимание. Просто подритваше топката си и понякога я спираше с коляно, сякаш ѝ казваше: „Тук си в безопасност.“
Той седна на пейка. Наблюдаваше. Очакваше някакво оперение, муцуна, копито. Но не – нямаше нищо. Момчето беше прозрачно човешко, като музика без инструмент.
Тогава заплака. Не истерично, не показно. Тихо, като човек, който най-сетне е открил извор в пустинята.
След това я срещна нея.
На спирката. В дъжда. Тя беше без чадър. Не се оплакваше, не бързаше. Просто си стоеше.
Когато я погледна, не видя козина, не видя люспи, не чу ръмжене, нито съскане. Видя… чело, очи, въздишка. Видя жена, която мислеше. И чувстваше.
– Мокри сме, но не е страшно – каза тя, сякаш в отговор на негова мисъл.
Тогава се влюби.
Тя беше човекът, който търсеше. Не защото беше съвършена, а защото беше истинска. Без маска, без перо. Без лай, кудкудякане или крясък.
Когато ѝ разказа всичко, тя не се изплаши. Слушаше, дълго. После каза:
– Ако всички около теб са зверове, то ти си напомнянето, че не е късно. Но не си сам.
Оттогава той започна да диша. Не че светът се промени – менажерията си беше същата. Но вече не беше сам в нея.
Част IV: Болестта и утехата
Не се уплаши, когато чу диагнозата. Усмихна се леко и каза:
– Добре. Значи ще има край.
Болестта беше рядка, без шумна драма, но с бавен разпад. Тялото му започна да се затваря – като книга, която си дочел. Ръцете изтъняха, гласът отслабна като вятър през тръстика. Само очите останаха същите – ясни, търсещи и влюбени.
Бях до него през цялото време. Хранех го с лъжица. Четях му. Сменях водата във вазата. Понякога просто мълчахме, а той ми стискаше ръката – не от страх, а от благодарност.
– Виждам те все по-ясно – прошепна веднъж. – Всичко друго избледня.
На самия край поиска само едно – да напише писмо. С бавни, треперещи пръсти. На лист толкова стар, колкото и болката му. Адресира го:
„До онези, които още могат да бъдат хора.“
„Ако четеш това, значи още има надежда. Значи виждаш, поне малко, колко е тежко да гледаш. Да гледаш зад кожата, отвъд усмивките, отвъд перфектния профил.
Не мразех. Търсех. Бягах не защото не исках да общувам, а защото всичко в мен крещеше срещу лъжата.
Прости ми, че се отказах. И прости на онези, които още не знаят какво са. Не ги презирай – страхът ги е научил да бъдат лисици, прасета, мечки.
Но пази дъха. И човека в себе си. Човекът се ражда, когато разбере, че не е животно. И дръзне да бъде нещо повече.“
В деня преди да си тръгне ме помоли да го изведа в градината. Слънцето грееше меко. Наведе се леко, сякаш да ми каже нещо. Но не каза. Издиша – дълго, спокойно – и въздухът между нас стана тежък като обещание.
– Това ти давам – каза. –Дъха, който ме държеше човек сред животните.
Той се усмихна. За последно.
И така си тръгна. Срещнал тишина, която го разбира. Оставил светлина. Дал любов.
Епилог
Сега, вечер, когато отварям прозореца, усещам нещо особено във въздуха. Не миризма. Не вятър. А дъх. Онзи, който той ми остави. Каза, че не остава навсякъде. Само там, където е минал някой, който не се е отказал да бъде човек.
Пазех писмото му в стара тетрадка. Преписах го веднъж, но после го изгорих. Защото не е за очите, а за паметта. Когато го нося в себе си, съм по-близо до него, отколкото, ако го държа в ръка.
Често ме питат какъв е бил. Казвам: „Той беше онзи, който не понасяше животинското в хората. И затова обичаше човека повече от всички нас.“ Не го разбираха.
Днес вървя сред тълпата. Гледам. Чувам. Още не виждам като него. Но се уча.
Разпознавам понякога опашката на лисица, погледа на вълк, гърления кикот на хиена. Но и нещо друго.
Понякога усещам дъх. Тих. Истински. Като въздишка от съвест или тиха мисъл. Тогава знам – той не е търсил напразно.
И ако някога ме попитат как да разпознаеш човека сред менажерията, ще кажа само: „Почувствай въздуха край него, когато мълчи. И ако в него има тишина, но не студ, топлина, но не гордост – тогава го поздрави. Защото си срещнал рядкост. Срещнал си човек.“
***
Вчера, на спирката, се случи нещо странно.
Приближи ме мъж – с делови костюм, с усмивка, нарисувана по калъп, с онзи вид, който би трябвало да вдъхва доверие. Гласът му беше мазен, думите подредени като в презентация.
Но не го видях така. Видях козел. Със самодоволни очи, със ситни рога, с брадичка, която помръдваше при всяка добре заучена фраза. Козел – не в оскърбление, а в истина. Истината, която проглежда под кожата.
Стъписах се. Не защото беше животно, а защото го видях.
Разбрах.
Разбрах, че тя е вече в мен. Без мълния, без ритуал, без предупреждение. Тиха, като дъх. Остра, като обич.
Може би това е силата на любовта – да даде зрение там, където преди е имало само поглед.
Затова пазя зрението. Не на очите – на сърцето.
Симеон Танчев е български писател, отличаващ се с ярко присъствие в съвременната детска литература. Дебютната му книга, „Шници и г-н Ламантин“, замислена като част от поредица, предизвиква широк интерес сред младата читателска аудитория. Завършил специалност „Философия“ в Софийския университет, Танчев насочва литературните си търсения към вечните теми на човешкото битие, идентичността и търсенето на смисъл – както в реалното, така и в отвъдното.
