Откриването на светлина в тунела (не само в края му) може да бъде най-мощното лекарство от всички
На 61-годишна възраст, Урсула Дусолт се радва на спокоен живот в Германия, заобиколена от грижовен съпруг, трите си преуспяващи деца и шест здрави внука. Въпреки това, пътят към щастието й не е бил гладък. В продължение на десетилетия тя се борела с парализиращо безпокойство и депресия.
„Всъщност нямах нищо“, казва тя.
Като дете, още от 2-годишна възраст, Дусолт е малтретирана от мъж — травма, която никое малко момиче не би трябвало да преживява. Това премеждие несъзнателно посажда в нея чувства на безпомощност и тъга, които се задълбочават в юношеството и се превръщат в депресия в зряла възраст. Тя се чувства недооценена, необичана и без причина да живее.
Когато се омъжва, чувството на безнадеждност остава.
„Дишах, но не живеех истински,“ казва тя. Въпреки това продължава съществуването си от чувство за отговорност към децата си.
„На 44-годишна възраст, децата ми бяха тийнейджъри, а аз бях загубила всякаква надежда и увереност, че моето положение някога може да се подобри,“ споделя тя.
Мислите за самоубийство, които я преследват от години, се засилват.
„Просто исках мир и облекчение от непосилната тежест на съществуването ми,“ казва тя.
Преди да може да предприеме действия, по-малкият брат на Дусолт, когото не е виждала от години, я посещава от Южна Африка.
„Той ме покани на вечеря — жест, който щеше да промени живота ми“, отбелязва тя.
На вечерята, братът на Дусолт ѝ подава книга. По-късно, у дома, тя започна да чете книгата и скоро открива, че не може да спре.
Едно отдавна забравено чувство се надига в сърцето ѝ – надежда.
Вътрешна и външна трансформация
Книгата е „Джуан Фалун“, основният текст на Фалун Гонг, духовна практика, идваща от будистката традиция.
Тя предоставя на Дусолт компас, позволявайки ѝ да използва принципите на истинност, доброта и търпение, за да се ориентира във вътрешния хаос и страдание, които изпитва. Практиката подчертава важността на духовното самоусъвършенстване чрез себерефлексия и синхронизирането на съзнанието и сърцето с тези добродетели.
Скоро Дусолт започва да изпитва дълбока трансформация. Тя се научава да гледа навътре, отказва се от негативните неща в себе си, и в този процес се разкрива истинската ѝ същност.
„Всъщност, моят характер е естествено жизнен, енергичен и активен,“ казва тя. „Но болката от депресията все повече ме лишаваше от тези черти.“
С времето тя се научава да гледа на нещата спокойно, развивайки позитивна нагласа във всеки аспект на живота си. Докато се освобождава от тежкото бреме на безнадеждността, физическото ѝ здраве се подобрява забележително. Изтощителните болки в краката и главата, които я измъчват от години — постоянни спътници на нейното психическо страдание — изчезват. Най-значимото е, че суицидните ѝ мисли се разсейват напълно.
Тя се чувства по-силна, спи по-добре и може да се справя с повече домакинска работа. Дори започва да се усмихва отново.
Надежда в оздравяването
„Надеждата е вярата, че твоето бъдеще ще бъде по-добро от днес, и че ти имаш силата да го направиш такова“, казва Чан Хелман, директор на Изследователския център за надежда в Университета на Оклахома, пред The Epoch Times.
Хелман споделя, че в случая на Дусолт, новооткритата духовност ѝ дава усещане за смисъл, цел и връзка, позволявайки ѝ да намери късче надежда, която не е усещала от десетилетия. Нейната нагласа се променила от песимистична и избягваща към оптимистична и постигаща.
„Всичко започва с надеждата“, отбелязва Хелман.
Пътят на Дусолт отразява нарастващия обем от изследвания за ефекта на надеждата върху здравето.
Хелман потвърждава, че хиляди научни изследвания сега показват, че надеждата намалява болката и депресията, намалява тревожността и суицидните мисли. Когато хората са изпълнени с надежда, те са по-склонни да си представят и да работят за по-добро бъдеще, което намалява чувствата на безпомощност и безнадеждност.
Промяната в перспективата има осезаеми и значителни здравни последици. Изследване на Харвард с почти 13,000 участници показва, че хората с висока надежда демонстрират 43% намаление на депресията, 16% намаление на смъртността по всякакви причини и 12% намаление на риска от рак в сравнение с тези с малка надежда.
Според авторите на изследването, интервенциите, базирани на надеждата, могат да смекчат „смъртта от отчаяние“ и да подобрят общественото здраве сред населението.
Духовното измерение на надеждата
Надеждата често се описва като когнитивен процес, включващ цели, пътища и сила на волята. Според Хелман, целта е мястото, което иска да достигне човек. Пътищата са различните маршрути, които човек може да предприеме, някои от които могат да изискват отклонения, когато възникнат препятствия. Силата на волята е вярата, че човек може да върви напред, дори когато става трудно. Въпреки това, Хелман казва, че може да има по-трансцедентно, почти мистично качество в това как се проявява надеждата, особено във времена на дълбоко отчаяние.
Еверет Уортингтън, почетен професор във Вирджинския университет на Общността и водещ експерт по надежда и прошка, казва, че религиозната вяра и духовността предлагат уникална цел и воля, тъй като често се фокусират върху вечни неща като Бог и отвъдния живот. Акцентът не е върху постигането на нещо в момента, а върху „уверен ангажимент към благосъстоянието отвъд настоящето“, каза той пред The Epoch Times.
Изследванията показват, че участието в религиозни практики, като четене на Свещени писания и посещаване на богослужения, може да укрепи надеждата и да осигури основа за устойчивост, независимо от религиозната деноминация.
Духовното измерение на надеждата става особено очевидно при тежко болните. Майкъл Бери, автор и бивш директор на пасторските грижи в Центровете за лечение на рак в Америка, е свидетел на силата на надеждата в процеса на лечение.
„Много от моите пациенти бяха в късен стадий, често с малко или никаква надежда дори за живот, камо ли за по-добро бъдеще“, споделя той пред The Epoch Times.
Според Бери, „голяма част от медицината е обвита в мистерия“. Той казва, че някои от неговите пациенти, които са се държали за надеждата, изпитали забележителни ремисии. Той разказва случай на човек от енорията, диагностициран с тумор на гръбначния стълб. След като Бери се помолил с мъжа, човекът изпитал дълбоко чувство на топлина, обхващаща тялото му. На следващия ден, той отишъл при лекаря си и открил, че туморът е изчезнал — това, което медицинската наука счита за „спонтанна ремисия“ или, разговорно, „медицинско чудо“.
„И двамата знаехме, че Бог е отговорил на молитвата“, казва Бери. „Надеждата не пробива през страданието. Бог го прави.“
За Бери култивирането на надежда е дълбоко преплетено с духовността.
„Целта на живота не е за да се избегне страданието,“ отбелязва той. „По-скоро става въпрос за доверие в Бог да ни утешава и поддържа по време на страданието и да изкупи живота ни, било то в този живот или в следващия.“
Намиране на светлината
Хелман, който е изучавал надеждата повече от 15 години, подчертава, че надеждата е нагласа и умение, което може да бъде преподавано и развивано — не е личностна черта, която някои хора имат, а други нямат.
В случая на Дусолт, практиката на медитация — ключов аспект от нейната духовна дисциплина Фалун Гонг — се превръща в мощно средство за култивиране на надежда.
„В разгара на хаоса е трудно да се съсредоточим върху пътя напред,“ казва Хелман. „Осъзнатостта ни позволява временно да успокоим ума си и да видим през хаоса път напред.
„Надеждата не е светлина в края на тунела. Надеждата е намирането на светлина в тунела.“
Често става въпрос просто за идентифициране на това, което е под наш контрол, и поставяне на постижими цели, позволявайки ни да развием пътищата и действията, които съставляват надеждата.
За Дусолт това се проявява в ежедневна практика за усъвършенстване. Сега тя започва всеки ден, казвайки си: „Каквото и да дойде, ще се справя добре с него.“ Това просто напомняне отразява нейното приемане на житейските несигурности и увереността ѝ в справянето с тях — същността на надеждата в действие.
Освен това, надеждата е социален дар, който може да бъде получен и даден, според Хелман. Той си спомня момент от живота си, когато като бездомен тийнейджър получил просто, но дълбоко насърчение от учител: „Чан, ще се оправиш.“ Тези думи посадили чувство на надежда, което го тласнало напред през трудни обстоятелства. Опитът показва, че надеждата е заразна — тя може да бъде насърчавана у другите, като се разпознават техните ориентирани към бъдещето изявления, предлага се насърчение и се споделят истории за устойчивост и постоянство.
Сега баба на шест внука, Дусолт често е доброволец в местния квартал. Тя и съпругът ѝ редовно пътуват и прекарват време сред природата. Тя също си е намерила хоби – природна фотография, което допълнително я учи на търпение и осъзнатост.
„Започнах истинския си живот на 44-годишна възраст,“ казва тя. „Започнах наистина да съществувам и истински да живея.
„Сега живея пълноценно.“
