Специалистите логопеди се стремят да направят повече деца щастливи и да предадат знанията и уменията си на младите поколения
Дни преди 70-годишния юбилей на Държавния логопедичен център (ДЛЦ) гостувам на сплотения му колектив с молба да запознае читателите ни с историята, традициите и дейността си. Единствена по рода си институция в България, ДЛЦ съсредоточава високо ниво на професионални умения, всеотдайност към децата и взаимопомощ между едни от най-добрите ни специалисти логопеди. По време на разговора ми с Детелинка Траянова, зам. директор на ДЛЦ, и логопедите Надя Димитрова, Силвия Бурнаска, Антоанета Донова, Весела Зашева, Лилия Русева, Кристина Кръстева, Зорница Захариева, Доротея Антонова и Силвия Стоилова усещам силата на добротата и компетентността, които са водещи в тяхната практика.
Г-жо Траянова, бихте ли представили ДЛЦ?
Детелинка Траянова, зам. директор на ДЛЦ:
Центърът е създаден като Логопедическо училище през месец март 1954 година. На 30 септември тази година ще отпразнуваме нашата 70-годишнина. Съществува като училище до 31 август 2000 година, когато се закрива и се открива „Логопедичен център – София“, действащ като такъв до влизането на новия Закон за предучилищното и училищното образование на 1 август 2016 година. С него ни преобразуват от „Логопедичен център – София“ в „Държавен логопедичен център“ като специализирано звено, което изпълнява две функции. Първата е тази, която виждате – корекционно-рехабилитационна, логопедична терапия на деца и ученици от системата на образованието в София и извън нея. Втората е методическа подкрепа на логопедите в системата на образованието в страната и подпомагане на приобщаващото образование.
Провеждаме обучения на различни теми. Служителите ни са разпределени по екипи, разработващи различни проекти. През това лято сформирахме 10 екипа, всеки от които работи върху определена тема, по която в последствие ще се провежда обучение.
По отношение на корекционно-рехабилитационната дейност, според Закона за предучилищното и училищното образование, в нашите кабинети ежегодно се записват около 1600 – 1700 деца.
Оказваме изключително професионална помощ, която се контролира.
Голямо наше предимство е, че колегите, чийто брой е голям, могат винаги да обменят информация и да си помагат за разлика от логопедите, които работят индивидуално към училища и няма с кого да споделят, освен ако познават колега, работещ в друго училище или детска градина.
Много специалисти започват да работят и завършват трудовата си кариера в нашия център. Аз например започнах да работя тук през 1978 година. Всичките ми колеги са започнали тук или са работили 1 – 2 години на други места, но дъги години работят тук и тук ще се пенсионират. Ние не сме просто център, извършващ съответните услуги в системата. Тук се създават традиции. Колективът ни наподобява сплотено семейство, в което е възможно понякога да възникват спорове или дебати, каквито възникват в типичните семейства.
Ние оказваме напълно безплатна и високо компетентна помощ на децата, а служителите ни непрекъснато работят върху личните си качества и се развиват професионално. Работим върху различни теми, касаещи практиката в нашата сфера. Въз основа на това предоставяме методическа помощ и подкрепа не само на специалисти логопеди, а и на ресурсни учители и на родители, които също обучаваме. Компетенцията на центъра е на най-високо ниво в нашата област в страната. Методическите пособия по логопедия са написани от специалисти, включително настоящи професори и доценти в СУ „Климент Охридски“, работили някога тук. Започнали са от практиката, те са достигнали високи академични нива.
Една от неизменните традиции на центъра ни е, че всички в него работят с хъс и полагат максимални усилия.
Върху какви теми работите и какви случаи от логопедичната практика овладявате?
Всякакви. За разлика от колегите на запад, които работят по модули, т.е. един логопед работи само с едно комуникативно норушение, докато ние работим с целия спектър.
През учебната година при нас е много е динамично. Свободно време не ни остава. По време на дежурствата си през летните месеци колегите работят по проектите по теми, вариращи от диференциална диагностика до терапия на всички видове нарушения в логопедичната практика.
Каква е ролята на родителите при работа с деца с увреждания?
Ключова. Логопедът само води терапията. Макар да изглежда, че работим с външната част на човека, ние всъщност работим с мозъка му, а неговата функция не се програмира от днес за утре. Ние даваме насоката, инструкциите, но децата са във връзка със средата, в която се развиват, от сутрин до вечер, всеки ден. Ако през това време не получаваме подкрепа от родителите, от учителите им, от средата им като цяло, тези процеси няма как да се автоматизират. Мозъкът се развива през целия живот.
Колко време обикновено отнема отстраняването на един логопедичен дефект?
Всичко е индивидуално. Зависи от степента на нарушението и от подкрепата, която се осигурява на децата. Влияят т.нар. компенсаторни и много други фактори. Един аутистичен спектър например може да отнеме 5 години. Работим с многобройни комплексни случаи. През тази година сме изписали само 500, а сме записали 1621 деца, т.е. 1121 деца ще продължат да ни посещават. Това означава, че можем да приемем 500 деца. Това е капацитетът ни или броят деца, с който ще работим максимално ефективно. Ето защо се стремим родителите да стават ко-терапевти, особено при тежките случаи. Зад всяко успяло дете стоят самоотвержени родители и компетентни учители, вслушващи се в съветите на логопедите. Защото начините, по които се обръщаме към тези деца, са специфични. Да вземем например едно езиково нарушение. Научаваме детето да отговаря на определени въпроси, но ако му се зададат същите по начин, различен от начина, по който сме му ги задавали, то не би могло да отговори. Тогава започваме да съветваме учителите му и стъпка по стъпка, заедно с тях, постигаме положителен резултат.
Факт е, че днешните деца са доста интересни и различни. Нашата учебна система обаче не е пригодена за тях, за т. нар. дигитални деца, свикнали да работят с компютри, мобилни телефони и други подобни. Налице е сблъсък между тези деца и изискванията на системата, в резултат на който голяма част от децата срещат затруднения в ученето. Това е причината родителите да се обръщат към нас. Макар тези деца да нямат езиково-говорни нарушения, при тях съществуват проблеми, породени от конфликта между традиционните изисквания в училище и начина, по който те опознават света около себе си и натрупват знания.
Имат ли нужда от подкрепа тези деца?
Да и това налага разширяването на дейността ни.
Води ли се статистика какъв процент от децата са с логопедични увреждания и разполагаме ли с данни за отминали години, за да направим сравнение?
На територията на София такава статистика се води от близо 70 години. Ежегодно през месец април се прави обследване на писмената реч, а през септември – на устната реч на децата от детските градини и първи клас.
Разделили сме ги, защото месец септември не е достатъчен, за да се проверят способностите на всички деца. Обикновено се обследват между 31 000 до 35 000 деца годишно. В продължение на 23 години, от 2003 година насам, проследяваме данните компютърно и предоставяме анализи на Министерството на образованието, от което сме част. Данните са доста интересни. Скрининг изследването, каквото правим ние, е много скъпо в западните страни и затова там се провежда рядко. В наше лице Министерство на образованието има опитен инструмент за провеждане на подобно проучване. Колективът ни е като часовник, в който всеки механизъм се намира на точно определено място и отмерва точно необходимото. Анализите, които предоставяме на Министерството на образованието, са изключително ценни. Те показват реалната картина.
Понастоящем наблюдаваме увеличение на броя на децата с логопедични увреждания в резултат именно на появата на дигиталните деца. За пръв път от 20 години насам децата с нарушения са 26% от общия брой деца. Обикновено са били между 18 и 22%. При тях не се наблюдават увреждания, говорим за нарушения. Увреждане няма и при чистите форми на писмена патология като дисграфия и дислексия. При тях мозъкът функционира или преработва информацията по различен начин, без това да е патология. У нас сме решили, че всички трябва да бъдат еднакви. На запад този проблем в голяма степен е решен – проверява се само смисловата част, усвоена от децата, а не формата, по която е усвоена, т.е. как те пишат или четат и правят ли грешки. В България този въпрос не е решен и децата със СОП (специални образователни потребности) се оценяват по едни и същи критерии с всички останали и дори трябва да се съревновават с тях. Но дали това е редно? За съжаление, ние все още не сме се научили да приемаме различията.
Освен от дигитализацията, промените в статистиката се обуславят и от интеграцията, започнала през 2008 година – децата, които бяха у дома, т.нар. невидими деца, станаха видими и влязоха в училищата. Така техният брой се отрази в статистиката. Преди това те посещаваха специални училища.
Надя Димитрова: В България интеграция означава учене и подобряване на уменията за учене, а не социализация. На запад се говори за социализация, както и че децата, за които става дума, са в определено състояние, което няма как да се промени. Аутизмът например също е състояние, което не се лекува.
Детелинка Траянова: Доктрината на западното образование е доктрина на щастливото дете, защото само щастливото дете може да бъде успешно. Доктрината на нашето образование е доктрина на успешното дете. Разликата е огромна. Ние все още не сме дефинирали какво е щастливо дете.
Надя Димитрова: Не сме дефинирали и какво е успешно дете и дали един нещастен човек може да бъде успешен.
Силвия Бурнаска: Много често ние сме първите специалисти, регистриращи наличието на проблем при едно дете, защото след като в детската градина се установи нещо нередно, родителите обикновено го водят при нас. Не винаги обаче проблемът е логопедичен. Аутизмът, да речем, не е чисто логопедичен проблем, както и изоставането в интелектуалните способности. При тях водещи са други проблеми.
Надя Димитрова: Хиперактивността също не е логопедичен проблем по своята същност, но тъй като води до затруднения в ученето, хиперактивните деца попадат в нашите кабинети.
Детелинка Траянова: Ние трябва да дефинираме какво е щастливо дете. Какво е щастието? То не е цел, а начин на живот. Трябва да усвоим това. Ние все го търсим някъде. Преди всичко трябва да дефинираме какво е щастливо дете. Малко преди Covid пандемията КТ „Подкрепа“ беше свикала кръгла маса на тема „Щастливото дете“. Много се говори по темата, но какво представлява то не се дефинира. Българското дете е много ангажирано с изучаване на всякакви фактологични данни в училище, макар че е необходимо да получава екзистенц минимума от базови познания, които в последствие да може да развива.
На запад децата учат 2 месеца и 2 седмици почиват, след което отново учат 2 месеца и 2 седмици почиват. По време на почивката не са задължени да прочетат определен брой книги или да решат определен брой задачи. Защо? Защото през това време детският мозък може сам да нагласи в пъзела на своето познание всичко, което му е преподадено, без да има нужда от чужда намеса. През следващите 2 месеца обучение отново му се преподават нови неща, които в следващите 2 почивни седмици мозъкът му отново подрежда в своя пъзел. Какво представлява нашата образователна система? От сутрин до вечер – факти, факти, факти… Детето, колкото и да ни се иска, не би могло да ги усвои.
Надя Димитрова: Ние усвояваме научни знания, а на запад – практически умения. Именно с това се занимава PISA – Програмата за международно оценяване на учениците (на английски: Programme for International Student Assessment). Тя представлява тест, оценяващ функционалната грамотност на учениците в различни държави и умението им да прилагат знанията си в практиката. Провежда се веднъж на три години в световен мащаб, като изследва уменията за четене с разбиране и практическите умения на децата.
Каква е квалификацията на специалистите в ДЛЦ?
Детелинка Траянова: Болшинството са завършили СУ „Климент Охридски“, някои – Югозападен университет „Неофит Рилски“, Нов български университет или Пловдивски университет „Пайсий Хилендарски“. Всички са специалисти – логопеди.
Какво е приложението на нашата школа по логопедия в други страни?
Надя Димитрова: Доскоро в Гърция не се изучаваше логопедия.
Детелинка Траянова: През 1991 г. завърши първият випуск с гръцки студенти по тази дисциплина у нас. Като хоноруван преподавател в СУ „Климент Охридски“, по това време водех лекции с микрофон на потоци от по 120 човека. Нашата логопедична школа намира приложение и извън България.
В ДЛЦ, както и да се е наричал преди, ние извършваме невропсихологична рехабилитация. В световен мащаб невропсихологичната рехабилитация е развита най-добре в САЩ. Американската психологична асоциация, съкратено АПА (на английски: American Psychological Association, APA) работи по преодоляване на обучителни проблеми чрез практики, базирани на доказателства.
Невропсихологичната рехабилитация включва основните аспекти или оси в развитието на едно дете: когнитивната, т.е. познавателната, над която стои езиковата, включваща четене и писане, и символните системи, включващи математиката. Следват двигателната и социоадаптивната система. Това са основните оси на детското развитие. Единствено в България, в нашия център, се извършва 100%-ова невропсихологична рехабилитация. На Запад такава обикновено се извършва от психолози.
Преди години служители от нашия център участваха в проекта за изкуствен интелект, човека и мозъка му. Участвах и аз – в екипа за екипа невропсихологични изследвания. Сега обучаваме следващите поколения. Това е безценна възможност да се помогне на децата с проблеми. Невропсихологичната рехабилитация, като практика, базирана на доказателства, заема първо място при работата с тях.
С какви други специалисти си сътрудничите?
Силвия Бурнаска: Когато едно дете постъпва в държавен логопедичен кабинет, има изискване, че ако ние преценим, родителите трябва да потърсят становище на друг специалист, например психолог.
Надя Димитрова: Или лекар, най-често невролог или психиатър, а в последно време – и със стоматолог – ортодонт. От нас се очаква да работим с неволевата дейност като позициониране на езика, но ние всъщност работим с волевата.
Съществуват ли в други държави центрове, подобни на Вашия, и обменяте ли опит с тях?
Детелинка Траянова: В повечето западни държави центрове като нашия са част от здравните системи. Логопедите в тях работят в екипи с различни специалисти, а помощта, която оказват, минава през здравната каса на съответната страна. Ако едно дете в Германия, да речем, има нужда от логопед, то отива при такъв, който работи извън системата, а ние тук работим в симбиоза с нея.
Силвия Бурнаска: Освен това, там едно дете има право на 30 посещения при логопед, но с тях езиково нарушение не може да бъде овладяно и родителите започват да плащат за допълнителни посещения.
Надя Димитрова: Сънародниците ни не разбират, че нашата помощ е лукс.
Детелинка Траянова: Според моя позната, логопедията е за богатите общества. Или, както каза един баща, „Аз пари за логопедични услуги няма да дам. Може да си „р“-ка колкото си иска“, т.е. социокултурните фактори са различни у нас.
Надя Димитрова: Част от народопсихологията на българина е, че е склонен да даде много пари за други неща, но за здравето му се вижда скъпо. Разглеждаме логопедичната помощ в този аспект. За уроци обаче, т.е. за успешно дете, пари се дават.
Със средства от държавния бюджет ли се издържате?
Детелинка Траянова: Да.
Антоанета Донова: Издръжката ни е крайно недостатъчна. Да вземем служебните ни лаптопи за пример – само половината от нас, определени чрез томбола, разполагаме с такива. Не ни се отпускат и средства за поддръжка на кабинетите. В моя има много пукнатини в стените… Парите, които ни се отпускат от бюджета, стигат само за нашите заплати. За всичко останало понякога заплащаме с лични средства. Ако аз преценя, че дадена игра ще бъде полезна за работата ми, купувам я с пари от заплатата си.
Силвия Бурнаска: Кабинетите ни са на самоиздръжка. Принтерите, с които също не разполага всеки от нас, са от 2008 година.
Детелинка Траянова: Директорка ни, г-жа Теодора Кошинска, се опитва да издейства допълнителни средства, а правим и икономии.
Получавате ли дарения от родители?
Настоятелството ни ги забрани.
Силвия Бурнаска: Работата ни е много тежка, но удовлетворението е голямо. Всеки от нас работи индивидуално с по 33 деца. (За сравнение, учителите работят най-много с 30 деца.) Много често колегите са принудени да превишат тази бройка извън регламентираното приемно време, т.е. за собствена сметка, защото напливът е голям. Често срещаме неразбиране от страна на родители и учители, когато не сме в състояние да приемем някое дете.
Детелинка Траянова: Това е още един стремеж на нашата директорка – да се увеличи броят на логопедите в ДЛЦ. Имаме належаща необходимост от поне още 5 броя колеги.
Силвия Бурнаска: Обикновено родителите, учителите, а дори и директорите на учебни заведения не разбират в какво се състои дейността ни и колко е ценна помощта ни, защото ние влизаме в техните екипи, но сме част от ДЛЦ. Много е ценно, че не сме подчинени пряко на тях, защото там логопедът е сам и, както каза госпожа Траянова, няма как да сподели проблем и да получи помощ от колега. Към мен лично се е обръщал учител с думите: „Но Вие сте логопед, а той не може да пише. Какво общо имат двете неща?“.
Проблемите ни са много, но доволството, когато, независимо от обстоятелствата и с немалко собствени усилия, успеем да ги решим, е голямо. Много родители го осъзнават и затова желаещите да бъдат приети от нас са голям брой. При приема спазваме правилото за приоритизиране, т.е. не приемаме дете, което не може да казва „р“ за сметка на дете, което изобщо не може да говори.
Весела Зашева: При възможност приемаме с приоритет по-тежките случаи, тъй като те в много по-голяма степен срещат препятствия при вграждането им в колективите.
Какви характеристики трябва да притежава един логопед в чисто човешки план?
Лилия Русева: Преди всичко трябва да обича да общува. За мен най-важното, което трябва да предам на едно дете, с което работя, е да заобича да общува.
Кристина Кръстева: Много е важно е да проявяваме търпение.
Зорница Захариева: Освен търпението, много е важна обичта към децата.
Оказва ли Вашата специализирана помощ влияние върху взаимоотношенията в семействата на децата, с които работите, и може ли да се каже, че спомагате за устояване на традиционната семейна среда?
Весела Зашева: Да, ние ставаме част от семейната среда на децата, с които работим. Много родители присъстват на провежданите занятия, за да могат да работят върху преподаденото у дома.
Доротея Антонова: В последствие ставаме посттерапевти – идва братчето, идват роднини…
Добрата семейна среда е плюс в езиковото развитие, особено когато децата са по-малки. За нас е много важна превенцията. Когато определяме степента на дадено нарушение, се взема предвид и възрастта на наблюдаваното дете. При едно 3-годишно например няма как да се постигне добър резултат без участието на семейството.
Различава ли се отношението към Вас от страна на различните социални групи?
Силвия Бурнаска: Социалната принадлежност на родителите не е определяща. Случва се много високо образовани родители да неглижират работата ни с децата им и обратно – по-ниско образовани да се отнасят с голямо внимание и да изпълняват дословно нашите предписания.
Различно ли е отношението Ви към различните деца? Случва ли се да имате любими деца?
Детелинка Траянова: Такава мисъл не ми е минавала. Всяко дете е една Вселена и ние трябва да влезем в нея, за да можем да надградим необходимото, както и да го измъкнем от наличния сериозен проблем. Концентрацията ни е изключително висока, защото работим с голям брой индивидуалности: по отношение на развитието, на нарушението, на компенсаториката… Като компютри сме. Трябва да предвиждаме всеки следващ ход на детето, за да можем да реагираме адекватно. Не съм се замисляла за друго, освен да бъда всеотдайна. И смисълът на всичко, което вършим, поражда усмивките на лицата на всички колеги, които виждате. Конфуций е казал: „Избери работата, която обичаш, и тогава няма да бъдеш принуден да работиш и един ден през живота си“. Когато се пенсионирах, пожелах на всички колеги да изпитат чувството, което изпитвам аз – че нямам и един работен ден.
Кои са основните Ви цели?
Силвия Стоилова: Да успяваме да помагаме на повече деца, защото чакащите, както казаха колегите, са много. Когато работим в синхрон с родителите и заедно с тях отчитаме резултати, се чувстваме чудесно. Това е стремежът ни – да направим повече деца щастливи.
Надя Димитрова: Освен успешната терапия на децата, чувствам, че мисията ми е и да предам на младите колеги знанията и уменията си. Щастлива съм, че много млади колеги с радост упражняват нашата професия
