Големият български диригент оставя след себе си не само забележителни изпълнения, но и пример за професионализъм, морал и всеотдайност към музиката
„Изкуството съществува в живота на човека, за да събужда и разгаря искрата на най-благородното у него. Колкото по-голям кръг от хора бъдат засегнати от въздействието му, толкова по-пълноценно бива изпълнена неговата велика мисия. И затова всеки, чиято съдба е да бъде посредник между изкуство и хора, е толкова по-щастлив, колкото повече са тези, сред които сее зърната.
Недейте забравя никога вашите скъпо извоювани върхове, скъпи музиканти! Недейте забравя своята дълбока любов и отдаденост на тези, на които така възторжено служите – изкуството и хората. Само тогава няма да бъдете забравени никога и вие – нито от хората, нито от изкуството.“
Добрин Петков
Обезсилена от „реформите” на ГЕРБ, днес българската музикална култура е в сериозна криза. А и твърде малко са вече големите диригенти, тоест, „лидерите” днес. А България винаги е имала такива, при това от висока класа като се започне от проф. Саша Попов, „бащата на българския симфонизъм” и се стигне до младите днес (Павел Балев, Григор Паликаров, Жорж Димитров, Константин Илиевски).
За съжаление днес у нас, колкото и странно да звучи на някои, има и „диригенти-ментета”, както ги определи великият Руслан Райчев – един от тях без талант и с две купени дипломи от частния НБУ сега прави главоломна кариера!
Наистина, времената се менят, идват нови поколения, но неколцина от големите майстори на палката ще останат завинаги в историята на българската музикална култура. Сред тях може би първите две места след Саша Попов заемат незабравимите Добрин Петков (1923–1987) и Константин Илиев (1924–1988). Връстници, състуденти, колеги и приятели, те живяха по едно и също време, работиха дълги години заедно, заедно градиха съвременна музикална България след войната. Заедно триумфираха на концертните подиуми у нас и в чужбина, заедно понасяха удари от властта, от лоши колеги-завистници.
Добрин Петков e роден на 24 август под знака на Девата в Дрезден. Неговият баща Христо Петков (син на политика от царско време Добри Петков) е бил забележителен цигулар- педагог, учил във Франция, подготвил няколко поколения млади инструменталисти, сред които, разбира се, и него. Майка му, от прочутия възрожденски род Зографови, Цветана Зографова, е била примадона в Оперетния театър в София, а също вокален педагог и камерна певица.
През 1933 г, десетгодишният Добрин Петков изнася първия си концерт като цигулар и пианист. На дванайсет вече дебютира като диригент в София и Белград. В сръбската столица е провъзгласен за почетен член на Белградската опера за 10 години. Същата година дава 20 самостоятелни концерта в България, както и един съвместен с Панчо Владигеров през 1937 г. в Белград. От 1937 до 1939 г. учи цигулка, пиано и композиция и диригентство в Лондонския кралски колеж за музика.
През 1944 г. изкарва редовната си военна служба на фронта при Страцин, Сърбия, където бива ранен от куршум в крака. След войната учи в столичната Музикална академия – композиция и диригентство. От началото на 1950 г. е назначен за диригент на Русенската филхармония, като междувременно работи и в Русенската опера. По това време главен диригент на операта е младият Константин Илиев и това е началото на тяхната дружба и общ творчески път. С още двама музиканти правят първият струнен квартет в дунавската ни столица, изнасят много рецитали и концерти.
Работят къртовски, упорито. Тук Добрин Петков работи ежедневно и като педагог с всеки оркестрант и певец индивидуално – нещо непознато сега у нас. И това, разбира се, дава своите плодове. Разговарял съм с оркестранти от това време, които си спомнят за него с преклонение и възторг. Бил е страшно работлив, пределно взискателен, но и всеотдаен, давал им е много от себе си. За броени години русенският оркестър, както и Операта, водени от двамата съвсем млади музикални ръководители, се утвърждават сред водещите състави у нас. Според архива в Русе за петте години, които работи в Русе Добрин Петков дирижира 143 оперни представления и над 100 концерта! Неговите постановки на „Отвличане от Сарая” на Моцарт, „Бохеми” на Пучини, съхранени на лента, са в „Златния фонд” на БНР и поразяват и днес със съвършенството си!
През есента на 1956 г. Добрин Петков става главен диригент на Пловдивската филхармония, а от юни 1962 г. е главен на Софийската. Назначават по съвместителство и в Софийската опера, но той се отказва от заплатата си на второто място (Операта) и работи безвъзмездно, считайки че няма право на такъв приход, Това е „златен период” за нашия първи оркестър, чието ниво той вдига твърде високо, до нивото на водещите симфонични състави в Европа. Прави много успешни турнета по света.
През 1972 година напуска оркестъра в знак на солидарност с приятеля си Константин Илиев, който е освободен от работата си там.
Бих казал, случай без прецедент в историята на нашия музикален живот. А това е една голяма грешка на тогавашната власт, не съумяла да защити двамата именити творци от интригите на недостойни хора. Добрин, освен че беше музикант от най-висока класа, просто бе и една високоморална, светла личност.
Следват четири преподавателски години в Консерваторията до 1969 г., след което Добрин Петков се връща в Пловдив. В този град той достига апогея на голямата си кариера, издига нивото на Пловдивския оркестър, с който прави редица записи и успешни турнета по света. И макар да не се счита за оперен диригент, поставя с голям успех „Вълшебната флейта” на Моцарт и „Отело” на Верди, считани за връх в историята на българския оперен театър.
На Добрин Петков дължим много първи изпълнения на значими творби от света на голямата музика – ще спомена само две, които се посрещнаха като изключителни събития у нас: ораторията на Артюр Онегер „Жана на кладата” и „Месия” на Хендел. Тук неговата голяма дарба стигна до своя връх.
„Реформата” на Рашидов закри този прекрасен оркестър, Пловдивската филхармония, едно престъпление, което, вярвам, някой ден ще бъде наказано. За щастие, Добрин Петков не го доживя…
Маестро Руслан Райчев (1919–2006), който беше блестящ, както в операта, така и на концертния подиум, сподели веднъж, че е присъствал на генерална репетиция на Добрин Петков с Ленинградската филхармония, когато след първите петнайсет минути музикантите от този световен оркестър спрели да свирят, станали на крака и дълго аплодирали Добрин Петков!
Всъщност, Добрин Петков не само дирижираше готови симфонични състави, той създаваше, градеше добри оркестри. Под неговата палка всеки състав, дори и най-посредственият се представяше с успех като голям оркестър. А това е наистина рядко качество. Неговото дирижиране бе едно невероятно съчетание на стил, вярност към автора, една немска прецизност, съвършенство, както и способност да изпада в състояние на екстаз, да преживява върховни мигове и в същото време да не губи контрол, да бъде пределно точен. Нещо, което трудно може да се обясни. Беше диригент наистина, от висока класа. И ако не се беше родил и творил в една малка страна, сигурно името му щеше да бъде до това на най-прочутите световни майстори. Прав беше нашият именит композитор Васил Казанджиев: „ Добрин Петков остави след себе си такава следа, която го отведе направо в Безсмъртието!”.
Един случай от ранните му, русенски години
През 1954 г. местното партийно ръководство в Русе прави една от своите „чистки” и решава да уволни артистичния секретар Владимир Пенев, защото бил син на царски офицер, въпреки че се справял отлично с работата си. Тогава Добрин нахълтал в кабинета на първия секретар Пенчо Кубадински и заявил, че подава оставката си в знак на протест: „Другарю Първи секретар, настоявам да уволните и мен, защото и моят дядо е бил царски министър, а пък аз съм роден в Германия, освен това и съм учил на Запад, в Лондон! Така че аз трябва също да бъда изгонен от Русе! Ето я и моята оставка…“.
Другарят Първи се стъписал от смелите му думи и просто не казал нищо…
