Светият Граал отдавна вдъхновява легенди, митове и поезия и е оказал дълбоко влияние върху западната литература и културното съзнание: въображаемите романи на Кретиен дьо Троа, пищните картини на Данте Росети, запомнящите се стихове на Тенисън, които сякаш заличават границата между естественото и свръхестественото. В колективното ни въображение Граалът е символ на морално изпитание и духовен копнеж в пространството между световете.
Малцина обаче осъзнават, че историите за търсенето на Светия Граал не са изцяло измислени. Произходът на тази идея обикновено се приписва на плодовитото въображение на френския трувеър от 12. век Кретиен дьо Троа, известен с творбите си за легендите за крал Артур.
Последното му произведение е „Историята на Граала“, в която младият уелски рицар Персевал отсяда в замъка на „Рибаря-крал“ и става свидетел на странна процесия от великолепни предмети – сред тях и златен граал, или чаша, която излъчва светлина. Персевал се опитва да разбере на кого е предназначен мистериозният Граал и каква е неговата цел. Дьо Троа обаче умира, преди да довърши разказа си. Други поемат историята и я довършват, като така поставят началото на цяла литературна традиция около Граала – традиция, която се превръща в неотделима част от легендите за крал Артур.
Както отбелязва Джоан Дуран-Порта от Университета в Барселона: „Търсенето на Граала – физическо или символично – оттогава заема централно място в този богат литературен корпус за магически приключения.“ С течение на времето, в различните преработки на историята, тази мистериозна чаша започва да се отъждествява с чашата, използвана от Исус Христос по време на Тайната вечеря.
Но това ли е цялата история? Граалът наистина ли е само „литературен обект… плод на въображението на един поет“, както твърди Дуран-Порта?
Вярно е, че историите за британски рицари, прекосяващи магически, мъгливи пустоши в търсене на неуловимия потир, са изцяло измислени. От друга страна обаче, съществуват убедителни исторически свидетелства, че подобно „търсене“ на Граала – или, по-точно казано, на Светия потир ( специалната обредна чаша, използвана по време на християнското богослужение ) – наистина се е случило. Нещо повече – то завършва успешно. В тази истинска версия на историята обаче търсенето не е толкова намирането на Граала, колкото неговото опазване – век след век – от войни, тирани и бедствия. Това е историята на Светия потир от Валенсия.
Религиозна основа
Евангелията разказват как Исус празнува Пасхата с учениците си малко преди разпъването му на кръста и смъртта му.
„И докато вечеряха, Исус взе хляб, благослови го, разчупи го и го даде на учениците си, като рече: Вземете и яжте. Това е Моето тяло. И като взе чашата, благодари и им я даде, като рече: Пийте всички от нея. Защото това е Моята кръв на новия завет, която ще се пролее за мнозина за опрощаване на греховете“ (Мат. 26:26-28).
Според преданието Свети Петър или неговият последовател Свети Марко донасят чашата от Йерусалим в Рим, където тя става част от папските литургии. Най-ранните варианти на някои от най-важните молитви на католическата литургия съдържат израза „hoc praeclarum calicem“ – „Взимам този славен потир.“ Тази хвалебствена фраза не се среща в други древни анафори и изглежда е характерна единствено за Рим, което навежда на мисълта, че самият потир на Христос е бил използван по време на литургиите в Рим.
Така, според тази теория, Свещеният потир остава в притежание на ранните папи чак до времето на папа Сикст II. Свети Сикст II цени потира повече и от собствения си живот: по време на гоненията на император Валериан той замисля план да го спаси от попадане в римски ръце. За себе си не прави същото – в крайна сметка приема мъченическата смърт през 258 г.
Сикст поверява скъпоценната реликва на своя дякон Свети Лаврентий, натоварен с мисията да я отнесе далеч от досега на императора. Свети Лаврентий, родом от Испания, отнася чашата в Уеска през III век.
Няколко века по-късно обаче чашата отново е застрашена. Когато мюсюлманите нахлуват в Испания през 713 г., тя е скрита в Пиренеите. За известно време остава укрита в манастира „Сан Хуан де ла Пенья“, докато през 1399 г. монасите я предават на крал Мартин I от испанското кралство Арагон. Той я пази първо в двореца си в Сарагоса, а след това – в двореца в Барселона.
Вторият му наследник, крал Алфонсо Великодушния, пренася чашата във Валенсия. За да финансира частично завладяването на Неапол, кралят взема заем от Църквата, като за негово погасяване предава и чашата на катедралата във Валенсия през 1437 г. Оттогава тя се пази там и до днес.
Макар пътуванията ѝ да приключват през 1437 г., изпитанията не свършват дотук. Чашата оцелява след падане на Разпети петък 1744 г. и след оскверняването на катедралата по време на Гражданската война в Испания. Едно семейство я укрива в дома си, докато не утихват боевете.
Свещеният потир
Свещеният потир се състои от две части: издълбана златна основа с дръжки и чаша. Горната част на чашата се смята за реликвата, използвана от самия Исус. Изработена е от червеникавокафяв ахат с едва доловими блестящи вихри, наподобяващи ивичестата повърхност на Юпитер или перфектно полирана и оцветена дървесна шарка.
Археологическо проучване на чашата от 60-те години на 20. век установява, че тя датира от I или II век пр. Хр. и е изработена на ръка в района между Палестина и Египет – единственото място, където се среща този вид ахат. По размер чашата съответства на традиционната еврейска чаша за кидуш, известна още като чаша за благословение – точно такава би се използвала по времето на Тайната вечеря.
Златната поставка датира от 11. век и свидетелства за желанието на средновековните занаятчии да създадат достойна обкръжение за реликвата, каквато са смятали чашата.
Днес тя почива тихо в прохладния полумрак на специална капела в катедралата на Валенсия, блестейки нежно зад кристална витрина.
Век след век, преминавайки от ръце на ръце, изплувайки отново и отново изпод сянката на преследвания, войни и бедствия, потирът е достигнал до наши дни като осезаема връзка с епохата на Исус и една от най-добре пазените тайни на Валенсия.
Единствено папата има право да използва чашата. Папа Йоан Павел II и папа Бенедикт XVI са се възползвали от това право. Първият нарича реликвата „свидетелство за пребиваването на Христос на земята“. Сигурно ли е всичко това? Не. Но, по думите на историчката специалист по история на изкуството д-р Ана Мафе:
„Ако съществува потир, който според традицията е бил в ръцете на Исус, то без съмнение единствената чаша, отговаряща на всички изисквания при научен анализ, който може да бъде повторен навсякъде по света с едни и същи резултати, е Свещеният потир от катедралата във Валенсия.“
