За неамериканците като мен, които в мандата на Доналд Дж. Тръмп усетиха завръщането на собствената си свобода и демокрация, които бяха под заплаха заради нарастващия глобализъм, свързан с китайския комунизъм, наблюдаването на церемонията по встъпване в длъжност на 46-ия президент на САЩ, Джо Байдън, беше упражнение да различим какво е истинско и какво – фалшиво.
Капитолия бе превърната в клетка, плътно оградена, включително и с бодлива тел, с много въоръжени войници, но без хора, които да празнуват мирното предаване на властта, както в САЩ правят от създаването на своята република.
Две седмици по-рано във Вашингтон се бяха събрали над половин милион американски патриоти и поддръжници на Тръмп, демонстриращи срещу ратификацията от Конгреса на Байдън за новоизбран президент в избори, за които не бяха разсеяни съмненията, че са откраднати и фалшифицирани.
За неамериканците това празнуване при мирното предаване на властта от един американски президент на друг е крайъгълният камък на свободата и демокрацията. Лю Сяобо (1955–2017) например, китайски дисидент, писател и поет, носител на Нобелова награда през 2010 г., казва, че „издигането на Обама до позицията на 44-ти американски президент подчертава колко велика е политическата система на САЩ. На всеки четири години, стига да искат, САЩ могат да се завъртят на 180 градуса, благодарение на избори, които са отворени за всеки.“
Изборите през ноември 2020 г. и провъзгласяването на Байдън за президент, с красноречивия избор на отиващия си президент да не присъства на церемонията в Капитолия, хвърли тъмна сянка върху републиканската демокрация на САЩ, която или ще се стане по-мрачна, или ще се разсее, но не и без да нарани някого.
2020 година не приличаше на никоя друга. В историята на света тя ще остане като забележителна година, наред с 1776 (основаването на САЩ), 1789 (Френската революция), 1917 (Октомврийската революция в Русия), 1941 (нападението на Германия над СССР и на Япония над Пърл Харбър), 1949 (създаването на Китайската народна република). Според китайския календар това е годината на Плъха, с предсказания за кризи и разделения между хора и държави. Тя започна с разпространението на вируса на ККП, който се превърнa в глобална пандемия, с драконовски мерки за затваряне на цели държави, икономическите щети от които ще се оценяват тепърва. Това обърна американската политика и общество с главата надолу и завърши със спорни резултати от изборите, като близо 75 милиона американци са критични към твърдението, че Байдън е избран за президент законно и почтено.
Америка в момента е толкова поляризирана политически, колкото в пика на протестите срещу войната във Виетнам. Но гориво за сегашното противопоставяне са по-мрачни аспекти от антирасистките подтонове на социалните бунтове, които засенчиха убийствата на Джон и Робърт Кенеди, Мартин Лутър Кинг и Малкълм Х. То има нещо общо с подозрението, че комунистически Китай систематично инфилтрира най-високите нива на американското правителство и обществените елити в сферата на бизнеса, финансите, образованието, медиите и културата.
Победата на Тръмп през 2016 г. отчасти се дължеше на съмненията, че Китай се опитва да влияе на решенията на американските политици и че елитите в САЩ са допринесли Китай да се превърне във втората най-голяма икономическа и военна сила. За притеснените от това американци Байдън и сина му Хънтър се превърнаха в символ на начина, по който Китай си купува влияние във Вашингтон. Хората и журналистите, които искаха да разкажат за предполагаемата корупция в семейство Байдън по време на предизборната кампания, бяха цензурирани или думите им така и не намериха място в големите медии. Медиите и решаващата им роля в прикриването на фактите помогнаха доста на Байдън в тази кампания.
Същите медии се съсипаха да тръбят за съшитата с бели конци история как Тръмп е оръжие на Русия по време на целия му мандат в Белия дом. А мълчанието им относно внедряването на Китай сред политическите елити и на двете партии, както и сред корпоративните среди в САЩ прекрасно илюстрират как китайският политически и бизнес модел все повече си пробива път в Америка.
Пиер Рикманс (1935–2014) е белгийско-австралийски синолог, който пише под псевдонима Симон Лейс. Като младеж той пътува в Китай през 1955 г. и се влюбва в народа и културата. Любовта му към Китай го превръща в един от най-безпощадните критици на маоизма по време, когато повечето китайски експерти на запад превъзнасят Мао като голям мъдрец, който ще поведе Китай към възраждане.
В книгата си „Китайските сенки“ (1974) Лейс сваля маската на Китай под ръководството на Мао. Днешните китайски лидери продължават да черпят легитимност от заветите на човека, който става директен виновник за смъртта на десетки милиони китайци и чиято роля на Велик Вожд Дън Сяопин определя като 70% вярна и 30% грешна. „Китайските сенки“ разобличава опита на маоизма да се представи като преход от феодализъм към модерно общество. Комунистически Китай е продаден на Запада, и особено на САЩ, в луксозна бонбонена опаковка – като защитник на мира и лоялен партньор.
Китайският модел, или политиките, замаскирани от „Китайските сенки“, които сега надвисват над Американската република, са най-старата аксиома в политиката. Лю Сяобо, политически затворник заради критиката си към комунизма, пише: „Само парите могат да гарантират стабилността на режима и интересите на властовия елит. Само с пари Партията може да държи контрола над големите градове в Китай, да обединява елитите, да задоволи амбициите на някои да станат супербогати за една нощ и да сломи съпротивата на всяка възникваща организация или идея, застрашаваща първенството ѝ.”
Сега трилиони долари ще потекат между Китай и САЩ, и от тях ще се облагодетелстват най-много корпоративните и политически елити на двете държави. С президент като Байдън Америка ще прегърне „китайския модел“ и ще даде на управляващите в двете държави гаранция, че така старателно изграденото им партньорство няма да бъде нарушавано по начина, по който се опитваше да го прави Доналд Тръмп.
Салим Мансур е професор емерит (действащ след пенсионирането си професор) по политически науки в Западния университет в Лондон, Онтарио, Канада.
Гледната точка, изразена в тази статия, е мнение на автора и не съвпада непременно с вижданията на „Епок Таймс“
