Мнение
Финансовите министри и управителите на централните банки от Г-20 наскоро показаха забележително единство в противопоставянето си на икономическите политики и амбиции на Китай.
От известно време за всички тези държави беше ясно, че Пекин се стреми да направи другите страни все по-зависими от китайското производство. На срещата в Ашвил, Северна Каролина, по-рано този месец, те казаха „не“ на този план – и то съвсем недвусмислено, макар че отвъд това беше казано малко.
Комюникето след срещата беше по-рязко, отколкото обикновено са подобни документи. В него се казва, че „държавите с прекомерни и устойчиви външни излишъци“ трябва да прекратят политики, „които водят до прекомерна зависимост от износа за растеж“. По-нататък се настояваше тези държави „да премахнат непазарните политики“ и „да отстранят изкривяванията, които ограничават вътрешното потребление“.
Макар дипломатическата учтивост да попречи в документа изрично да бъде посочен Китай, именно той очевидно беше мишената на този строг език. За да подчертае този очевиден факт, Китай беше единственият участник, който изрази несъгласие. Дори Русия подписа.
Както на самата среща, така и на други места, подписалите ясно изразиха тревогата си от потока китайски износ, който залива света. Вашингтон отдавна поддържа тезата, че китайският износ е подкопал индустриалната база на Америка, и съответно беше издигнал тарифна стена срещу произведените в Китай стоки.
Наскоро и френското правителство се съгласи с американския анализ. През февруари то публикува доклад, в който отбелязва, че растежът на китайския износ застрашава „самото ядро на производствената система на Европа“. Ако това не е достатъчно категорично, заглавието на доклада беше: „Китайският валяк“.
Германският канцлер Фридрих Мерц с тревога отбеляза как двустранният търговски дефицит на Германия с Китай е нараснал почти четирикратно от 2020 г. насам.
Японският финансов министър Сацуки Катаяма обобщи общото настроение, като каза, че когато става дума за Китай, „чувствата на всички преминаха един праг“.
Въпреки цялото това единство в настроенията, изглежда никой все още не е готов за съгласувани действия. С изключение на Вашингтон и неотдавнашното налагане от Европейския съюз на мита върху китайските електромобили, част от оборудването и фиксирана такса върху малките пратки, малцина изглеждаха готови да предприемат толкова смели мерки.
Вместо това тези държави се съсредоточиха върху управлението на китайския юан, като твърдят, че силното подценяване на валутата е дало на китайските продукти конкурентно предимство, защото ги е направило евтини на световните пазари.
Goldman Sachs изчислява, че юанът е подценен с 19 процента. Това предполага доста сериозно ценово предимство. Съветът за външни отношения оценява подценяването на 35 процента – още по-голямо предимство. Германският канцлер твърди, че юанът е подценен с 25 до 30 процента.
Този фокус върху валутата накара някои световни лидери, най-вече Мерц, на срещите на Г-7 през юни на най-развитите държави в света – Канада, Франция, Германия, Италия, Япония, Обединеното кралство и Съединените щати – да призоват за осъвременяване на Споразумението „Плаза“. Става дума за споразумението, постигнато през 1985 г. в хотел „Плаза“ в Ню Йорк, за да бъде принудително повишена стойността на японската йена и така да се намали огромният търговски излишък, който страната имаше тогава спрямо останалия свят.
Не е ясно дали Пекин би се съобразил така, както Токио направи преди около 40 години. Не е ясно и дали дори рязкото поскъпване на юана би било достатъчно, за да отговори на оплакванията, изразени от държавите от Г-20.
Един от проблемите е, че китайският юан не се търгува свободно на валутните пазари. Вместо това Народната банка на Китай управлява валутата в рамките на дневни търговски диапазони. Разбира се, юанът напоследък поскъпна, като през последните 12 месеца се повиши с около 6 процента спрямо щатския долар, но това изобщо не е в диапазона, за който говореха Мерц и други.
За да се стигне по-далеч, Народната банка на Китай и Пекин трябва да подкрепят подобен ход, което е крайно малко вероятно. При такива обстоятелства Китай би трябвало да замени зависимостта си от износа като двигател на растежа с по-динамична вътрешната икономика, а досега Пекин не е постигнал напредък в тази посока. Несъмнено Пекин вижда и предупреждение в това, че малко след Споразумението „Плаза“ японската икономика навлезе в застой.
Въпреки всички съмнения относно следващите стъпки, резултатът от срещата на Г-20 трябва да послужи като предупреждение за Пекин. Ясната му амбиция да направи света зависим от китайската индустрия загуби бъдещето си, ако изобщо някога е имала такова.
Останалият свят – не само администрацията на Тръмп във Вашингтон – няма да търпи подобен изход. Пекин трябва да очаква още мерки за ограничаване на износа му и съответно да коригира икономическия си модел. Остава открит въпросът дали Пекин може да направи това.


















