Надут аристократ без да иска помогнал на Белини да стане „Моцарт от Катания“
През XIX век авторът на „Каста дива” или „Непорочна богиньо”, арията на Норма из едноименната опера (считана за една от най-красивите на всички времена или, както казваме днес, „истински хит”), Винченцо Белини (1801 – 1835) бил известен още и като „Моцарт от Катания”. Подобно на създателя на „Дон Жуан” и „Сватбата на Фигаро”, той дебютирал като дете-чудо, живял кратко, творил интензивно и умрял внезапно при загадъчни обстоятелства.
Предполага се, без да е още напълно доказано, че е бил отровен…
Историята на Белини може да се изложи съвсем накратко. Баща му, Розарио Белини, бил органист в катедралата на южноиталианския град Катания. Синът написал първата си композиция под негово ръководство едва шестгодишен. На осемнайсет завършил с пълно отличие Неаполската консерватория „Алесандро Скарлати” – в класа по композиция на прочутия тогава маестро Дзингарели – и написал първата си опера „Аделсон и Салвини”. На премиерата присъствал всемогъщият импресарио Джузепе Барбайя и това се оказало големият шанс на начинаещия маестро – дебютантът получил изгоден договор за втората си опера. Тя се казвала „Бианка и Ферандо” и била оценена за голямата тогава сума от 300 златни дуката. През първата половина на XIX век операта е в истински разцвет и е водещо изкуство, тя е в центъра на духовния и обществения живот на европейците, в който, за щастие, няма телевизия, чалга и футбол.
Но шумният успех на „Бианка и Ферандо”, една прекрасна мелодрама, не спасил младия Белини от първото му голямо житейско разочарование, оставило дълбока рана в душата му. Поискал ръката на прелестната Мадалена Фумароли, единствената дъщеря на влиятелен неаполски аристократ. Девойката споделяла чувствата му, но надменният ѝ баща не го приел.
И тогава честолюбивият младеж си дал обет, че ще стане прочут и богат музикант. Започнал трескаво да работи над нова опера – „Капулети и Монтеки” по трагедията на Шекспир „Ромео и Жулиета”, с която пожънал забележителен успех не само в Италия, но и в редица страни на Западна Европа. А след световния успех на „Норма” през 1831 неговите съграждани изсекли медал с образа му, на който написали: „На Винченцо Белини от Катания – гордост на музикалното изкуство”. За свой шедьовър Белини считал „Норма” – една висока трагедия с античен сюжет по либретото на поета Феличе Романи. С толкова голямо усърдие той не работил върху никоя друга опера. Прочутата ария „Каста дива” („Непорочна богиньо”) той написал в осем варианта, за да стигне до последната ѝ редакция, която познаваме днес преди всичко от забележителната, ненадмината засега интерпретация на великата гъркиня Мария Калас.
Интересно е, че за първата редакция на тази прекрасна опера тази ария („Каста дива”) още не била написана и премиерата претърпяла истинско фиаско. Но след това се превърнала в емблема на цялото творчество на Белини. И до днес „Каста дива” е нещо като вечен „хит”, ако мога да употребя тази малко грозна и непривична за прекрасното изкуство на операта американска дума.
Съвременниците на композитора твърдят в свои спомени за него, че е бил твърде скромен, честолюбив и доста стеснителен. Успехът и славата, настигнали го твърде рано, съвсем не го променили. С голям труд и настойчивост големите импресарии от епохата все пак успели да го придумат да отиде в Париж – тогава културна и музикална столица на Европа и света – за да работи там. В града на Сена го посрещнал щедрият и великодушен към младите си колеги Джоакино Росини, който станал негов настойник и учител. Авторът на безсмъртния Фигаро решил да му разкрие някои тайни на композицията и по-специално на оркестрацията, за да го въведе в стила на френската „голяма опера” (Гран опера), модна тогава. Плод на тези търсения е лебедовата песен на Белини – неговата единадесета, голяма романтична музикална драма „Пуритани” (1835) по едноименния роман на сър Уолтър Скот. Премиерата ѝ предизвикала истинска сензация в Париж, но въпреки успеха и парите композиторът решил да се прибере в родната Катания – трудно му било да вирее сред суетата и шума на космополитния град.
Но точно по това време във Франция, през пристанището на Тулон, нахлула от Турция страшната холера (тогава почти нелечима, смъртоносна болест като чумата!) и това му попречило да пътува. И младият маестро приел най-настойчивата любезна покана на неговия почитател – английския борсов агент от еврейски произход Самуел Леви – да гостува в имението му край Париж. Всъщност Леви бил наел малък замък в градчето Пюто, заедно с метресата си Оливия Корде, бивша парижка куртизанка. Хитрият Леви веднага успял да въвлече в своите борсови машинации неопитния Белини и така той изгубил, при това доста набързо, почти цялото си състояние, спечелено с упорит творчески труд – 30 000 франка.
През есента на 1835 г. Белини се почувствал доста зле – разболял се от тежка стомашна болест с неизвестен произход. Някои негови приятели и познати, сред които и поетът Хайнрих Хайне, поискали да го посетят, за да го видят и да му помогнат. Но Леви не допуснал никого.
На 23 септември 1835 г. младият маестро внезапно починал, без да бъде лекуван и прегледан преди това от лекар. Мнозина решили, че е отровен от непочтения и алчен английски търговец от еврейски произход Самуел Леви заради парите му, но за съжаление тази версия все още не е напълно доказана.
Авторът на „Норма“ е живял само 34 години. За кратката си, единайсетгодишна кариера Белини създава единайсет опери, които получават европейска известност. Сред тях огромен успех имат: „Пиратът” (1827), „Чужденката” (1829), „Капулети и Монтеки” (1830), „Сомнамбула” (1831), „Норма” (1831) и последната му парижка творба – „Пуритани” (1835). Ранната смърт всъщност заварва Белини на върха на славата му.
Светла, изящна лирика, романтично вълнение, поетично съзерцание, меланхолия, печал и мечти – всичко това откриваме в неповторимата по своята красота и изразителност музика на Белини. Като следва традициите на италианското „белканто” (красиво пеене), наред с Алесандро Скарлати, Доменико Чимароза, Джовани Паизиело, Джоакино Росини и Гаетано Доницети, Винченцо Белини пленява слушателите и днес – в нашето забързано и грубо време – със своите бавни, широки и необикновено красиви, вълнуващи мелодии. И може определено да се каже, че тази несравнима, прелестна музика лекува и извисява душата!
