Коментар
В началото на 2025 г. Съединените щати и Китай подписаха това, което беше представено като пробив: ново търговско споразумение, временно облекчаване на митата и предпазливо връщане към стабилност. Женевското споразумение, както бързо го нарекоха, породи заглавия на световните пазари. Но под повърхността се таеше един въпрос – неизказан сред официалните лица, гласен сред скептиците:
Колко дълго ще издържи това споразумение, преди Пекин да го наруши?
Да се зададе този въпрос не означава цинизъм. Това означава историческа грамотност.
Защото Китайската комунистическа партия (ККП) не само че има дълга история в нарушаването на международни споразумения. Тя е и непрекъсната.
На пръв поглед скрит модел
ККП е развила повтарящ се модел: подписва споразумения под натиск, нарушава ги след промяна в баланса на силите, след което отрича всякакви нарушения и обвинява другата страна. Този цикъл се повтаря в множество области – търговия, дипломация, технологии, академична сфера и сигурност. Резултатът не са само нарушени обещания. Това е структурен риск.
Нека разгледаме влизането на Китай в Световната търговска организация през 2001 г. Западните лидери го видяха като крайъгълен камък на реформите. В замяна на достъп до пазара Китай обеща да прекрати промишлените субсидии, да отвори секторите за конкуренция и да следва прозрачни търговски практики.
Вместо това ККП укрепи командната икономика. Държавните предприятия продължиха да получават субсидии. Митническите бариери бяха заменени с бюрократични пречки. А в сектори като редкоземните минерали Пекин стратегически ограничи износа, докато изискваше от чуждестранните компании да локализират производството и да предадат технологии.
Когато Китай се изправи пред първото си голямо предизвикателство в СТО – точно заради ограниченията върху редкоземните метали – той загуби. Но също така се научи: нарушаването на правилата има дълъг гратисен период и много малка цена.
Илюзията „Фаза едно“
Да се пренесем в 2020 г. На фона на нарастващо търговско напрежение администрацията Тръмп подписа така нареченото споразумение „Фаза едно“ с Китай. Сделката изискваше от Пекин драстично да увеличи вноса на американски стоки, да защити интелектуалната собственост и да ограничи принудителния трансфер на технологии.
Последва вече познатият модел. Според данни на Търговския представител на САЩ Китай не изпълни ангажиментите си за покупки с над 200 милиарда долара. Промишленият шпионаж продължи. Американските фирми все още бяха принуждавани да влизат в партньорства, които даваха на китайските им колеги вътрешен достъп до тайни технологии.
Дори когато американски служители публикуваха доклади, документиращи неспазването, официалната позиция на Пекин остана непроменена: всичко е наред, а за проблемите е виновен Вашингтон.
Европа и Азия: Не само американски проблем
Моделът на ККП е един и също на всички континенти.
През 2020 г. Европейският съюз и Китай сключиха Всеобхватното споразумение за инвестиции след години преговори. Мастилото не беше изсъхнало, когато Китай наложи санкции на европейски депутати, които критикуваха отношението му към уйгурите. Европейският парламент замрази ратификацията и споразумението остава в задънена улица и днес.
В Югоизточна Азия Китай обещава от повече от две десетилетия да финализира Кодекса за поведение в Южнокитайско море с държавите от АСЕАН. Въпреки това през същия период Пекин милитаризира изкуствени острови и разширява морските си претенции за сметка на Виетнам, Филипините и Малайзия – всичко това, докато „преговаря“.
За по-малките държави в региона двустранните меморандуми за разбирателство с Китай станаха троянски коне – обещания за инфраструктура или търговия в замяна на политическо мълчание и икономическа зависимост.
Отвъд търговията: неикономически предателства
Селективното спазване на обещанията от страна на ККП се простира в науката, културата и сигурността.
През 2015 г. Китай се съгласи да се въздържа от кибер кражби с търговска цел. В рамките на една година американските разузнавателни служби съобщиха за пълно възобновяване на хакерските операции срещу американски компании и военни изпълнители.
В академичната сфера Пекин създаде институти „Конфуций“, обещавайки културен обмен и езиково обучение. На практика те се превърнаха в инструменти за цензура и наблюдение, което в последствие доведе до закриване на десетки такива институти по света.
А в случая с Хонконг – най-очевидното нарушение: договорът с Великобритания от 1984 г. обещаваше „една държава, две системи“ за 50 години. Това обещание беше анулирано с един-единствен закон през 2020 г., криминализиращ инакомислието и слагащ край на автономията на града десетилетия по-рано.
Това не са случайни инциденти. Те отразяват светоглед, в който споразуменията са инструменти за тактическо предимство – а не обвързващи рамки на взаимно уважение.
Споразуменията като тактика за забавяне
В ислямския свят има термин: худна – тактическо примирие, което се използва не за прекратяване на конфликта, а за прегрупиране за следваща атака. Подходът на ККП към дипломацията следва същата логика.
Да изясним: ККП представлява държавен субект с глобално влияние и място в Съвета за сигурност на ООН. Но когато един режим системно подписва споразумения като средство за печелене на време, манипулиране на медиите или разклащане на съюзи, той се държи по-скоро като революционна сила, отколкото като партньор в системата от правила.
Това поставя по-дълбокия въпрос: защо международната общност продължава да се отнася към тези споразумения така, сякаш са сключени добросъвестно?
Истинският риск не е в нарушеното споразумение – а в това, което идва след това
Истинският проблем с новата американо-китайска търговска сделка не е, че може да се провали. Проблемът е какво ще стане, когато това се случи.
Защото следващият път, когато Китай ограничи износа на редкоземни метали или спре потока от магнити, критични за електромобилите и ракетните системи, това няма да бъде дипломатическа криза. Ще бъде шок в доставките. И ако Съединените щати не са диверсифицирали, върнали производството у дома или се партнирали с доверени съюзници за създаване на алтернативи, последствията могат да бъдат разрушителни.
Именно това отличава нарушаването на споразумения от страна на ККП от обичайните спорове: рискът не е теоретичен. Той е реален, икономически и непосредствен.
Може ли Вашингтон да се адаптира?
Някои могат да твърдят, че този път ще бъде различно – защото американското лидерство е различно. Че втората администрация на Тръмп играе по-твърдо, наблюдава по-внимателно и отвръща по-бързо.
Но ККП не се нуждае от наивност от ваша страна. Достатъчно е да сте прекалено самоуверени.
Дори силните лидери, които преговарят от позиция на сила, все още се изправят пред партийно-държавна система, чиято сила е в тактиките за забавяне, заблудата и отмъщението по неофициални канали. Докато нарушението стане видимо, щетите вече са нанесени – а вината често е успешно прехвърлена.
Какво трябва да се случи сега
Вместо да разчитат само на добра воля или сила, сега Съединените щати трябва да планират за неизбежното. Да приемат, че споразумението ще бъде нарушено в най-скоро време и да действат веднага, спешно.
Това означава:
- Изграждане на вътрешен капацитет в редкоземните метали, полупроводниците и фармацията.
- Създаване на автоматични механизми за прилагане с реални санкции.
- Изграждане на резервни вериги за доставки чрез съюзници, особено с Индия, Австралия, Япония и Европейския съюз.
- Създаване на публична прозрачност относно търговските потоци и показателите за спазване. ККП винаги се страхува от публично разкриване на злодеянията си.
Накратко: очаквайте предателство – и го направете така, че то да е без значение.
Заключение: Тест, а не триумф
Това последно търговско споразумение не е триумф на дипломацията. Все още не. То е тест дали Вашингтон най-накрая е научил правилата на играта.
Защото във всеки преговор истинският въпрос е не само какво е написано на хартията. А с кого го подписваш – и какво е правил всеки предишен път.
Историята вече ни показа отговора. Сега е време да действаме така, сякаш му вярваме.
