От редакционния екип на “Девет коментара за комунистическата партия” – книгата, вдъхновила над 300 милиона души да напуснат Китайската комунистическа партия.
6. Американският Марксист
Когато през 60-те години на 20-и век младежкото протестно движение на Запад е в разгара си, един радикален активист отхвърля поддържащите го наивност, искреност и идеализъм. „Ако истинският радикал открие, че дългата коса създава психологически бариери пред общуването и организацията, той се подстригва“ – казва той. Този човек е Саул Алински – активист, организатор и автор, който се превръща в „паракомунистическия“ агитатор с най-пагубно влияние в продължение на десетилетия.
Алински е известен най-вече като паракомунист, защото за разлика от старите леви от 30-те години на 20-и век и новите леви (културни леви) от 60-те години на 20-и век, Алински отказва да опише утвърдително политическите си идеали. Общото му виждане е, че светът има „имащи“, „имащи малко желание“ и „нямащи“. Той призовава „нямащите“ да се разбунтуват срещу „имащите“ с всички средства и да заграбят богатството и властта, за да създадат напълно „равноправно“ общество, разрушавайки съществуващата социална система. Наричан е още Ленин и Сун Дзъ на посткомунистическата левица. [33]
Алински не само обсипва с похвали комунистически диктатори като Ленин и Фидел Кастро, но и обявява верността си към дявола. В книгата му „Правила за радикали“, публикувана през 1971 г., един от епиграфите гласи: „Да не забравяме признанието към най-първия радикал: от всички наши легенди, митология и история (а кой знае къде свършва митологията и къде започва историята – или кое кое е), първият известен на човека радикал, който се е разбунтувал срещу установяването (на властта) и го е направил толкова ефективно, че е спечелил поне собственото си царство – Луцифер.“
В „Правила за радикали“ Алински систематично излага своята теория и методи за организиране на общности, които използват безскрупулни средства за постигане на целите и придобиване на власт. Тези правила включват: „тактика, която се проточва твърде дълго, се превръща в протакане“; „поддържайте натиска“; „заплахата обикновено е по-ужасяваща от самото нещо“; „осмиването е най-силното оръжие на човека“; и „изберете целта, замразете я, персонализирайте я и я поляризирайте“. [34]
Истинската същност на привидно сухите правила на Алински става ясна, когато те се прилагат в реалния свят. През 1972 г., в периода на Виетнамската война, тогавашният посланик на САЩ в ООН Джордж Буш изнася реч в университета „Тулейн“. Антивоенните студенти в университета потърсили съвет от Алински, който казал, че протестирането с обичайните методи вероятно ще доведе до това, че те просто ще бъдат изключени. Затова той им предложил да облекат дрехи на Ку Клукс Клан и всеки път, когато Буш защитава войната, да се радват и да се изправят с плакати, на които пишело: „Ку Клукс Клан подкрепя Буш“. Учениците го направили и това се превърнало в майсторски пример за измамна пропаганда. [35]
През 1964 г. Алински измисля план, по който 2500 активисти да окупират тоалетните на международното летище „О’Хеър“ в Чикаго, едно от най-натоварените в света, за да спрат обслужването на летището. Планът бива разкрит пред властите в Чикаго, които по този начин били принудени да преговарят и протестът така и не се провел. [36]
За да принуди компанията „Кодак“, основният работодател в Рочестър, Ню Йорк, да признае обществената организация FIGHT за официален представител на рочестърската чернокожа общност, Алински има подобна идея. Възползвайки се от важна културна традиция в града – предстоящо представление на Рочестърския филхармоничен оркестър – Алински планира да закупи сто билета за своите активисти и да им осигури банкет от печен боб преди представлението, за да могат да развалят представлението с метеоризъм. Този план също не се осъществява, но тактиката на Алински в крайна сметка принуждава „Кодак“ да изпълни исканията му.
Книгите и интервютата на Алински оставят впечатлението за харизматична, но безмилостна и пресметлива личност. Неговото „организиране на общността“ всъщност е било форма на постепенна революция. Въпреки това той се различава от своите предшественици по няколко начина. Първо, и старата, и новата левица са поне идеалистични в своята реторика, докато Алински лишава „революцията“ от идеалистичната ѝ обвивка и я разкрива като гола борба за власт. Когато провежда обучения за „обществени организации“, той редовно пита обучаващите се: „Защо да се организираме?“. Някои казват, че това е, за да помагат на другите, но Алински отвръща: „Вие искате да се организирате за власт!“ В наръчника за обучение, който последователите на Алински използват, се казва: „Ние не сме добродетелни, ако не искаме власт… Всъщност сме страхливци, защото не искаме власт“, защото „властта е добро,… [а] безсилието е зло“. [37]
Второ, Алински не мисли много за бунтарската младеж от 60-те години, която публично се обявява срещу правителството и обществото. Той подчертава, че винаги, когато е възможно, човек трябва да влезе в системата и да изчака времето си за възможности да я подкопае отвътре.
Трето, крайната цел на Алински е да подкопае и разруши, а не да облагодетелства някоя група. Затова при осъществяването на плана му е било необходимо да прикрие истинската си цел с локални или поетапни цели, които сами по себе си изглеждат разумни или безобидни. Когато хората свикнат да бъдат мобилизирани, става сравнително лесно да ги мобилизираш да действат за по-радикални цели.
В „Правила за радикали“ Алински казва: „Всяка революционна промяна трябва да бъде предшествана от пасивно, утвърждаващо, неоспорващо отношение към промяната сред масата от нашия народ… Запомнете: щом веднъж организирате хората около нещо толкова общоприето като замърсяването на околната среда, значи организираният народ е в движение. Оттук до политическото замърсяване, до замърсяването на Пентагона е кратка и естествена стъпка“.
Един повлиян от Алински лидер от „Студенти за демократично общество“ заковава същността на радикализирането на протестите, когато казва: „Въпросът никога не е въпросът; въпросът винаги е революцията“. Радикалната левица след 60-те години на миналия век е силно повлияна от Алински и винаги превръща отговорите си, отнасящи се до социалните проблеми, в недоволство от статуквото като цяло, използвайки ги за постигане на революционна кауза.
Четвърто, Алински превръща политиката в партизанска война без ограничения. Обяснявайки стратегията си за организиране на общността, Алински казва на последователите си, че трябва да удрят по сетивата на врага: „Първо очите; ако сте организирали огромна, масова народна организация, можете да дефилирате видимо пред врага и открито да покажете силата си. Второ, ушите; ако организацията ви е малобройна, направете това, което е направил Гедеон: скрийте членовете в тъмното, но вдигнете шум и глъчка, които ще накарат слушателя да повярва, че организацията ви наброява много повече, отколкото е в действителност. На трето място, носът; ако организацията ви е твърде малка дори за шум, смърди на място“.
Пето, Алински набляга на използването на негативните аспекти на човешката природа, включително мързела, алчността, завистта и омразата. Понякога участниците в кампаниите му печелят дребни придобивки, но това само ги прави по-цинични и безсрамни. За да подкопае политическата система и социалния ред на свободните държави, Алински с удоволствие довежда последователите си до морален банкрут. От това може да се направи изводът, че ако той наистина се беше сдобил с власт, нямаше нито да се грижи, нито да съжалява бившите си другари.
Десетилетия по-късно две видни фигури в американската политика, които са били дълбоко повлияни от Алински, са помогнали за началото на тихата революция, която е подкопала американската цивилизация, традиции и ценности. В същото време от 70-те години на миналия век насам в Америка стават популярни протестите от типа на безпрецедентната, неограничена партизанска война, препоръчвани от Алински, както се вижда от движението „Окупирай Уолстрийт“, движението „Антифа“ и т.н.
Важно е да се отбележи, че не Алински отдава своето „признание на първия радикал“ – Луцифер, не само в началните страници на „Правила за радикали“. В интервю за списание „Плейбой“, малко преди смъртта си, Алински също така казва, че когато умре, „безрезервно ще избере да отиде в ада“ и ще започне да организира „нямащите“ там, като казва: „Те са моят тип хора“. [38]
7. Дългият поход през институциите
През 30-те години на 20-и век видният италиански комунист Антонио Грамши пише, че за да подкопаят западното общество отвътре, социалистите трябва да водят „война за позиция“ – концепция, която по-късно е наречена „дълъг поход през институциите“. Той установява, че е трудно да се подбуди революция за сваляне на законно правителство, когато хората все още вярват в божественото, и затова комунистите трябва да разчитат на голям брой пехотинци, които споделят мрачната им визия за морала, вярата и традициите. Следователно революцията на пролетариата трябва да започне с подкопаване на религията, морала и цивилизацията.
След размириците през 60-те години на 20-и век бунтовниците, които настояват за революция, започват да навлизат в академичните среди. Те получават научни степени; стават учени, професори, държавни служители и журналисти; и влизат в основната част на обществото, за да извършат дългия поход през институциите. Те проникват и корумпират институциите, които са от решаващо значение за поддържането на морала на западното общество, включително църквата, правителството, образователната система, законодателните и съдебните органи, света на изкуството, медиите и неправителствените организации.
Съществуват многобройни привидно законни средства, чрез които безскрупулни хора или групи могат да разрушат едно свободно общество отвътре. За да бъде демокрацията ефективна, хората трябва да са склонни към граждански добродетели и да притежават определен морален стандарт. От 60-те години на миналия век насам Съединените щати приличат на пациент, който не може да определи причината за своето страдание. Парамарксистките идеи са дълбоко насадени в американското общество и се разпространяват почти безконтролно.
Сред многото предложени революционни стратегии една от най-известните е стратегията на Клоуърд-Пивън, предложена през 1966 г. от двойка социолози от Колумбийския университет (които са били и членове на Демократичните социалисти на Америка). Основната идея на стратегията е да се раздуе системата за обществено подпомагане и да се доведат държавите до фалит. Авторите твърдят, че тъй като броят на хората, които имат право на социални помощи, значително надвишава броя на хората, които реално ги получават, е възможно да се източат държавните хазни, като се насърчат хората масово да кандидатстват за помощи. По този начин щатското правителство ще бъде принудено да се намеси, за да „спаси“ и реформира системата, като предостави на правителството още по-голям контрол и премине към социализирана система.
Националната организация за социални права, действаща от 1966 до 1975 г., се опитва да приложи тази стратегия след започването на войната срещу бедността на президента Линдън Б. Джонсън. От 1965 г. до 1974 г. броят на семействата с един родител, получаващи помощи, рязко нараства от 4,3 милиона на 10,8 милиона – повече от два пъти. През 1970 г. 28% от годишния бюджет на Ню Йорк е изразходван за социални разходи. От 1960 г. до 1970 г. броят на хората, получаващи помощи в Ню Йорк, нараства от 200 000 на 1,1 милиона. „В началото на 70-те години на 20-и век на всеки двама работещи в частната икономика на Ню Йорк се пада по един човек, който получава социални помощи“, пише журналистът Сол Стърн в „Сити Джърнъл“. През 1975 г. градът на практика фалира. [39]
Примерът със стратегията Клоуърд-Пивън в Ню Йорк може да се разглежда като още едно приложение на теориите на Алински, а именно, че радикалите трябва да „накарат врага да живее според собствената си книга с правила“, т.е. ако правилата гласят, че всеки, който има право, може да получава социални помощи, то принуждаването на „врага“ да живее според собствените си правила би довело до неговия фалит, без да е необходимо открито враждебно действие от страна на радикалите.
Уилърд Клеон Скусен пише в книгата си „Голият комунист“, че една от 45-те комунистически цели е „да завладеят едната или и двете политически партии в Съединените щати“. Комунистическата партия вижда, че това може да бъде постигнато с помощта на малък брой хора и организирането им за създаване на „кризи“ и „революции“, които могат да бъдат използвани в полза на партията. Веднъж Ленин казва, че профсъюзите са „трансмисионните ленти от комунистическата партия към масите“. [40] Комунистите откриват, че докато контролират профсъюзите, те контролират и голям брой гласове. Докато контролират гласовете, те могат да накарат избраните чиновници и законодатели да изпълняват техните заповеди. Обикновените работници са принудени да се присъединят към профсъюзите, за да запазят основните си права и интереси, и по този начин се превръщат в пионки на профсъюзите. Същият принцип действа и при плащането на такси за защита на синдикатите на организираната престъпност.
Експертът по комунизъм Лаудън обяснява как комунистическите структури използват профсъюзите и други групи като проводници за осъществяване на своята политика и превземане на демократични държави.
Първо, чуждестранният или местен комунистически субект определя дневния си ред, например засилване на трудовото законодателство, въвеждане на социалистическа училищна програма или облекчаване на търговските санкции срещу Куба.
След това профсъюзите оказват натиск върху местната Лейбъристка, Социалистическа или Демократическа партия да възприемат тези политики като свои. „Тъй като трудовите [профсъюзи] ефективно контролират тези основни партии, процесът често не е толкова труден“, пише Лаудън през 2014 г. По този начин, когато комунистическите политики стават политики на профсъюзите, те на свой ред се превръщат в политики на „основните“ политически партии. „Този процес е извършван безброй пъти по целия свят“, пише Лаудън. [41]
Комунистите и онези, които невежествено действат от тяхно име, са работили за подкопаване на политическите и социалните системи на свободните общества по всякакъв възможен начин. След десетилетия на комунистическо планиране и операции правителствата и обществата на Съединените щати и други западни страни са сериозно подкопани.
8. Политическа коректност
Комунистическите страни винаги са упражнявали строг контрол върху словото и мисълта. От 80-те години на миналия век насам на Запад се появява друга форма на такъв контрол, тъй като „полицията на мисълта“ използва знамето на „политическата коректност“, за да нахлуе в медиите, обществото и образователната система, използвайки лозунги и масова критика, за да ограничава словото и мисълта. Въпреки че мнозина признават присъщата погрешност на този контрол, идеологическият му произход остава неразбран.
Термини като „политическа коректност“, заедно с „прогрес“ и „солидарност“ отдавна се използват от комунистическите партии. Тяхното повърхностно значение е да се избягва използването на език, който е дискриминационен спрямо малцинствата, жените, хората с увреждания и други. Скритият подтекст, който се крие зад политическата коректност, обаче е класифицирането на индивидите в групи в зависимост от техния статут на жертви. Следователно тези, които се считат за най-потиснати, трябва да се ползват с най-голямо уважение и любезност. Тази преценка, произнесена единствено въз основа на нечия идентичност и пренебрегваща индивидуалното поведение и талант, е в основата на така наречената „политика на идентичността“. Този стил на мислене е изключително популярен днес в Съединените щати и други западни страни.
Този тип класификация е идентичен с китайския, където преди революцията хората са били класифицирани в рамките на „петте червени класа“ или „петте черни класа“ в зависимост от тяхното богатство и класово положение. Китайската комунистическа партия елиминира и потиска земевладелците и капиталистите заради техния „неправилен“ класов статут, напада интелектуалците, наричайки ги „смрадливия стар девети“ и скандира, че „бедните са най-умните, а благородниците са най-глупавите“.
Различията в политическия и социално-икономическия статус на различните групи произтичат от сложни исторически причини и не могат да бъдат обяснени просто като потисничество. Но политическата коректност установява плоска бинарна система: само тези, които проявяват съчувствие към определените „жертви“ и презрение към „потисниците“, трябва да бъдат считани за морални, докато тези, които се отклоняват от наратива, са обвинявани в расизъм, сексизъм, хомофобия, ислямофобия и т.н.
Политическата коректност се прокарва от много западни правителства и неправителствени организации, за да се подпомогне левият дневен ред. В някои страни правното определение за „реч на омразата“ е значително разширено и наказанията за такава реч вече се налагат в училищата, медиите и интернет. [42] Тези всеобщи ограничения на свободата на словото приближават демократичните общества към контрола върху мисълта, упражняван в комунистическите държави.
В наши дни левицата злоупотребява с политическата коректност, за да лиши другите от легитимен отдушник за изразяване на мнението им. Това придобива по-ясна изразеност след президентските избори в САЩ през 2016 г., когато левите медии, организации и учени се мобилизираха, за да заглушат поддръжниците на президента Доналд Тръмп и да ги премахнат от социалните платформи. В големите градове избухнаха протестни шествия, а нарушенията на свободата на словото се случваха все по-често. Университетите, които би трябвало да са бастиони на свободната мисъл и изразяване, се превърнаха в центрове за радикална индоктринация. Организации, действащи под знамето за противопоставяне на речта на омразата, нарекоха редовни консервативни групи „групи на омразата“, а консервативни автори и учени бяха заплашвани, след като бяха поканени да говорят или да присъстват на различни събития. [43]
През март 2017 г. американският социолог Чарлз Мъри е поканен да говори в колежа Мидълбъри във Върмонт. Когато се опитва да заговори, повече от четиристотин протестиращи, които се тълпят в залата, го освиркват и заглушават. По-късно, когато той напуска кампуса, протестиращите се нахвърлят върху него и придружаващия го професор, като ги бутат и блъскат. Професорът е откаран в болница с травма на врата.
През септември 2017 г. планираната изява на консервативния автор Бен Шапиро в рамките на Седмицата на свободното слово в Калифорнийския университет в Бъркли е посрещнат със заплахи за насилие от страна на крайнолявата екстремистка група „Антифа“. Десетки полицаи от Бъркли са в пълна готовност, облечени с екипировка за борба с безредиците, а над главите им кръжат полицейски хеликоптери; мерките за сигурност са оценени на повече от 600 000 долара. [44] По ирония на съдбата едно от знаковите събития, които бележат началото на студентското движение през 1964 г., е борбата за свобода на словото в Бъркли. През следващия месец, когато Шапиро е трябвало да говори в Университета на Юта, група студенти се заклева да прекрати събитието. Един репортер посочва на младия лидер на групата, че възпрепятстването на Шапиро да говори няма да е в съгласие с Първата поправка. Студентът отговаря: „Не ме интересува. Не мисля, че това е подходящ документ в момента“. [45]
През март 2018 г. преподавателката от Юридическия факултет на Университета на Пенсилвания проф. Ейми Уакс е освободена от някои задължения, след като изказва политически некоректна забележка по време на интервю с професор от Университета Браун.
Уакс заявява, че чернокожите ученици „рядко“ завършват в горния курс. [46]
Политическата коректност и ограниченията на свободата на словото, за които се бори левицата, нямат за цел да насърчават здравословен дебат между различни гледни точки; те са идеологически оръжия, използвани от недобросъвестни лица. Политическата коректност е „полицията на мисълта“ на комунистическия призрак за потискане на инакомислието и затъмняване на истината.
9. Социализмът в Европа
Цяла Европа – не само страните от Източна Европа – е доминирана от комунизма. Всички некомунистически страни в Северна, Южна и Западна Европа умишлено или не насърчават и приемат комунистически идеологии и политики. Да се каже, че Европа е „във вражески ръце“, не е пресилено.
Социалистическият интернационал е най-голямата международна политическа организация в света, състояща се от повече от 135 политически партии и организации. Организацията израства от Втория интернационал, основан от Енгелс през 1889 г. Сред първите социалисти са хора като Карл Йохан Кауцки и Едуард Бернщайн, които насърчават прогресивните реформи. Когато е създаден Вторият интернационал, в света съществуват повече от сто политически партии, основани на марксизма. От тях шестдесет и шест са управляващи партии, които се придържат към социализма в съответните си страни. Наименованието „Социалистически интернационал“ възниква през 1951 г.
Днес в цяла Европа съществуват много социалистически партии, произлезли от Втория интернационал, като много от тях управляват съответни държави.
Партията на европейските социалисти, създадена през 1992 г., работи активно в Европейския парламент и е свързана със Социалистическия интернационал. Нейни членове са социалдемократическите партии от ЕС и околните държави, включително Обединеното кралство. Нейни членове могат да бъдат открити в повечето водещи европейски организации, включително Европейския парламент, Европейската комисия и Европейския съвет. Понастоящем Партията на европейските социалисти има тридесет и три партии членки, както и дванадесет асоциирани членове и дванадесет наблюдатели, общо петдесет и седем политически партии от целия Европейски съюз, Обединеното кралство и Норвегия. Основните ѝ цели са „формиране на прогресивни европейски политики“ и развиване на тясно сътрудничество между партиите членки, парламентарните групи и др. По същество тя работи за енергично насърчаване на социалистическата кауза.
Ръководните принципи на Лейбъристката партия на Обединеното кралство се основават на фабианския социализъм. Както вече беше обсъдено, фабианският социализъм е просто друга версия на марксизма, която подчертава използването на постепенни методи за осъществяване на прехода от социализъм към комунизъм. Той също така се застъпва за високи данъци, високи социални помощи и други социалистически идеи. През последните десетилетия Лейбъристката партия многократно е била управляваща партия в Обединеното кралство и винаги е защитавала идеите на фабианския социализъм.
Британската комунистическа партия и нейните различни преобразувания също са много активни в опитите си да влияят на британската политика, като дори спонсорират свой собствен вестник – Daily Worker (преименуван на Morning Star през 1966 г.). Партията израства от Комунистическата партия на Великобритания, създадена през 1920 г., и по време на нейния пик членовете ѝ са избирани в Камарата на общините. В началото на парламентарните избори в Обединеното кралство през 2017 г. Комунистическата партия на Великобритания внезапно обявява, че възнамерява да подкрепи лидера на лявата Лейбъристка партия. Политикът, който тогава оглавява Лейбъристката партия от септември 2015 г., е прекарал четиридесет години в насърчаване на социалистически политики, включително национализация на активи и антивоенни усилия. Когато репортер на Би Би Си се поинтересувал от възгледите му за Маркс, той го похвалил като велик икономист и „очарователна фигура, която е наблюдавала много и от която можем да научим много“.
Шведската социалдемократическа партия, управляващата партия в Швеция, е член на Социалистическия интернационал. През няколкото десетилетия на своето управление тя популяризира социалистическите идеологии за равенство и благоденствие. През 2012 г. един от лидерите на Социалистическата партия на Франция беше избран за президент. Партията е член и на Социалистическия интернационал и на Партията на европейските социалисти. В Италия ветеранът-комунист Грамши не само основава Италианската комунистическа партия през 1921 г., но и служи като неин генерален секретар. До 90-те години на 20-и век Италианската комунистическа партия е много активна, като години наред запазва позицията си на втората по големина политическа партия в страната. През 1991 г. партията е преименувана на Демократическа партия и понастоящем е част от управляващата коалиция. В други европейски страни, като Испания и Португалия, има активни комунистически политически партии със значително влияние. Германия не прави изключение; тя е родното място на Маркс и Енгелс и дом на влиятелната Франкфуртска школа, друг бастион на марксизма.
10. В плен на дяволските трикове
Където и да се прояви, комунизмът е придружен от насилие, лъжи, войни, глад и диктатура. Въпросът е защо толкова много хора все още с цялото си сърце помагат на този дявол да разпространява лъжите си, като дори се превръщат в негови послушни и фанатични инструменти?
В авторската книга „Политически пилигрими: пътувания на западни интелектуалци в Съветския съюз, Китай и Куба“ от 1981 г., американският социолог Пол Холандър разказва историите на много млади интелектуалци, влюбени в комунизма. На тези млади „поклонници“ естествено не е било показано нищо от ужасяващите злоупотреби, състояли се по същото време, когато са били посетени. След като се завръщат в страните си, те ентусиазирано пеят хвалебствени слова за комунистическата система. [47]
В Съединените щати хората са били привлечени или принудени да се включат в комунизма по различни причини. Много от първите лидери и членове на Комунистическата партия на САЩ са имигранти от Русия и източноевропейските страни. Икономическият им статус бил нисък и за тях било трудно да се асимилират. Присъединяват се към партията единствено поради влиянието на родината си.
След Голямата депресия, влиянието на марксизма на Запад рязко нараства и почти цялата интелектуална класа на Запад започва да прави ляв завой. Многобройни интелектуалци отиват да посетят Съветския съюз и след като се връщат у дома, изнасят речи и пишат книги, популяризиращи комунистическата идеология. Сред тях са много влиятелни мислители, писатели, художници и журналисти.
Поколението на бейби бумърите влиза в колежа през 60-те години, след като израства в следвоенно благосъстояние, но е подведено от идеологиите на комунизма и заема други контракултурни позиции под формата на антивоенни протести, феминизъм и други подобни. Следващото поколение ученици получава ляво ориентирани материали направо от учебниците си, защото техните учители са „утвърдени радикали“ – така дългото шествие на комунизма през институциите най-накрая успява, поставяйки началото на цикъл, предназначен да се възпроизвежда и поддържа завинаги.
В книгата „Господари на измамата“, директорът на ФБР Джей Едгар Хувър, чийто мандат продължава тридесет и седем години, класифицира комунистическите поддръжници в пет нива на мисловен контрол: открити партийни членове (носители на партийни карти), нелегални партийни членове (тези, които действат като тайни разпространители на комунистическата програма), съмишленици (не са партийни членове, но често избират да допълват партийната работа), опортюнисти (тези, които подкрепят партията от личен интерес) и заблудени (невинни жертви, които не знаят, че са под комунистически мисловен контрол). [48] В действителност има много малко изключително зли и твърдоглави комунистически активисти. В повечето случаи мнозинството от хора, контролирани от комунистическата мисъл, просто са били подведени.
Американските журналисти Джон Сайлъс Рид и Едгар Сноу изиграват важна роля в популяризирането на комунистическата идеология по света. Рид, който издава книгата „Десет дни, които разтърсиха света“, е един от тримата американци, погребани в некропола на Кремълската стена, което означава, че самият той е бил комунистически активист. Описанието му на Октомврийската революция не е обективно отразяване на действителните събития, а по-скоро внимателно подготвена политическа пропаганда.
Сноу, автор на книгата „Червена звезда над Китай“, е бил комунистически съратник, чието блестящо представяне на ръководството на ККП е оставило дълбоко впечатление у много американци. През 1936 г. той пътува до крепостта на ККП Баоан, в северната провинция Шанси и провежда интервюта с Мао Дзедун за революционната кауза. ККП използва Сноу като пропаганден инструмент, за да излъчи своя наратив сред международната общност.
Безменов, бивш шпионин на КГБ, си спомня за работата си по приемане на чуждестранни „приятели“, когато е работил като шпионин. Графикът на посетителите е бил частично организиран от съветската служба за външно разузнаване; посещенията в църкви, училища, болници, детски градини и фабрики са били предварително уговорени. Всеки, с когото са се срещали посетителите, е бил комунист или политически надежден човек, преминал през обучение, за да се гарантира, че ще говори с гласа на партията. През 1967 г. голямото американско списание Look изпраща журналисти в Съветския съюз, за да направят репортаж. Говорейки за статиите на журналистите, Безменов казва: „От първата до последната страница това беше пакет от лъжи: пропагандни клишета, които бяха представени на американските читатели като мнения и умозаключения на американски журналисти. Нищо не би могло да бъде по-далеч от истината.“ По този начин съветската пропаганда се разпространява сред американската общественост от американско списание.
Безменов казва, че много журналисти, актьори и звездни спортисти могат да бъдат извинени за това, че са били слепи за реалността, докато са посещавали Съветския съюз, но че поведението на много западни политици е непростимо. Тези морално корумпирани личности плетат лъжи и търсят сътрудничество със съветските комунисти заради собствената си репутация и печалба, казва той. [49]
В книгата „Все още можете да вярвате на комунистите… че са комунисти“, Шварц анализира защо младите интелектуалци се увличат по комунизма. Той изброява четири причини: разочарование от капитализма; вяра в материалистическата философия на живота; интелектуална гордост и незадоволена религиозна потребност. Интелектуалната гордост се отнася до опитността на младите хора на възраст от около осемнадесет до двадесет години, които лесно стават жертва на комунистическата пропаганда поради частичното си разбиране на историята, арогантността и възмущението си към авторитаризма, както и разочарованието от семейното и националното наследство. „Неудовлетворена религиозна потребност“ се отнася до факта, че всеки човек има в себе си някакъв духовен импулс, който го подтиква да надскочи себе си. Въпреки това атеизмът и теорията за еволюцията, внушени от образованието, правят тези млади хора неспособни да получат удовлетворение от традиционните религии. Комунистическата фантазия за освобождение на човечеството се възползва от тази латентна човешка потребност и им служи като заместител на религия. [50]
Интелектуалците са склонни да бъдат заблуждавани от радикални идеологии. Подобен феномен е привлякъл вниманието на учените. В книгата „Опиумът на интелектуалците“ от 1955 г. френският философ и социолог Реймон Арон посочва, че докато от една страна интелектуалците на 20-и век остро критикуват традиционната политическа система, от друга, те великодушно толерират или дори си затварят очите за диктатурата и убийствата в комунистическите държави. Според него левите интелектуалци, които превръщат идеологията си в светска религия, са лицемерни, произволни и фанатични. Британският историк Пол Джонсън анализира живота и радикалните политически възгледи на Жан-Жак Русо и дузина интелектуалци, които го следват, в книгата си „Интелектуалци: От Маркс и Толстой до Сартр и Чомски“. Той открива, че всички те са имали фаталните слабости на арогантността и егоцентризма. [51]
От 60-те години на 20-и век комунизмът извършва мащабна инвазия в американското образование. В допълнение много млади хора се отдават на телевизията, компютърните игри, интернет и социалните мрежи. Те се превръщат в „снежинки“ – хора, на които им липсват знания, широка перспектива, чувство за отговорност, усещане за история и способност да се справят с предизвикателствата. С комунистически или производни на комунизма идеологии, внушени им от поколението на техните родители, те се индоктринират и оттук нататък използват изкривена рамка за оценка на новите факти, които виждат и чуват. Това означава, че комунистическите лъжи са образували филм около тях, който им пречи да имат ясна представа за реалността.
Комунистическият призрак използва както отрицателните, така и положителните човешки емоции, за да примами хората в своите примки. Най-трагичното от всичко е, че комунистическата идеология освен към човешкото невежество, егоизъм и алчност се обръща и към искреното желание на своите истински поддръжници за идеализъм, алтруизъм и саможертва.
Това, че толкова много хора могат да бъдат съблазнени от лъжите на социализма и комунизма, се дължи на факта, че човечеството изоставя духовната вяра и хвърля в безпорядък моралните си норми. Само чрез праведната вяра и моралното издигане човечеството може да се предпази от демоничните манипулации на призрака.
Препратки
33. David Horowitz, Barack Obama’s Rules for Revolution: The Alinsky Model (Sherman Oaks, CA: David Horowitz Freedom Center, 2009), 6, 16.
34. Saul Alinsky, Rules for Radicals: A Pragmatic Primer for Realistic Radicals (New York: Vintage Books, 1971), 125–164.
35. Sanford D. Horwitt, Let Them Call Me Rebel: Saul Alinsky, His Life and Legacy (New York: Alfred A. Knopf, Inc., 1989), xv–xvi.
36. Eric Norden, “Playboy Interview with Saul Alinsky: A Candid Conversation with the Feisty Radical Organizer,” New English Review, accessed April 17, 2020, https://www.newenglishreview.org/custpage.cfm?frm=189050&sec_id=189050.
37. Ryan Lizza, “The Agitator,” The New Republic, March 19, 2007, https://newrepublic.com/article/61068/the-agitator-barack-obamas-unlikely-political-education.
38. Norden, “Playboy Interview.”
39. David Horowitz and Richard Poe, The Shadow Party: How George Soros, Hillary Clinton, and Sixties Radicals Seized Control of the Democratic Party (Nashville, Tennessee: Nelson Current, 2006), 110–114.
40. Vladimir Lenin, “Draft Theses on the Role and Functions of The Trade Unions Under the New Economic Policy,” in Lenin Collected Works, vol. 42 (Moscow: Progress Publishers, 1971), 374–386, Marxists Internet Archive, accessed April 17, 2020, https://www.marxists.org/archive/lenin/works/1921/dec/30b.htm.
41. Trevor Loudon, “Communism/Socialism: The Enemies Within,” The Schwarz Report, vol. 54, no. 7, July 2014, http://www.schwarzreport.org/uploads/schwarz-report-pdf/schwarz-report-2014-07.pdf.
42. Nathan Pinkoski, “Jordan Peterson Is a Fulcrum for Right and Left’s Switch on Free Expression,” The Federalist, February 2, 2018, http://thefederalist.com/2018/02/02/jordan-peterson-marks-fulcrum-right-lefts-side-switch-free-expression.
43. Stanley Kurtz, “Campus Chaos: Daily Shout-Downs for a Week,” National Review, October 12, 2017, https://www.nationalreview.com/corner/campus-chaos-daily-shout-downs-week-free-speech-charles-murray.
44. Andrew O’Reilly, “Antifa Protests Mean High Security Costs for Berkeley Free Speech Week, but Who’s Paying the Bill?”, Fox News, September 15, 2017, http://www.foxnews.com/us/2017/09/15/antifa-protests-mean-high-security-costs-for-berkeley-free-speech-week-but-whos-paying-bill.html.
45. “Outspoken Conservative Ben Shapiro Says Political Correctness Breeds Insanity,” ABC News, October 20, 2017, https://www.youtube.com/watch?time_continue=3&v=vj5JXrpwsZs&feature=emb_logo.
46. Jessica Schladebeck, “Penn Law Professor Loses Teaching Duties for Saying Black Students ‘Rarely’ Earn Top Marks,” New York Daily News, March 15, 2018, http://www.nydailynews.com/news/national/law-professor-upenn-loses-teaching-duties-article-1.3876057.
47. Paul Hollander, Political Pilgrims: Travels of Western Intellectuals to the Soviet Union, China, and Cuba (New York: Oxford University Press, 1981).
48. J. Edgar Hoover, Masters of Deceit: The Story of Communism in America and How to Fight It (New York: Henry Holt and Co., 1958), 81–96.
49. Thomas Schuman (Yuri Bezmenov), No ‘Novosti’ Is Good News (Los Angeles: Almanac, 1985), 65–75.
50. Fred Schwarz and David Noebel, You Can Still Trust the Communists … to Be Communists (Socialists, Statists, and Progressives Too) (Manitou Springs, CO: Christian Anti-Communism Crusade, 2010), 44–52.
51. Paul Johnson, Intellectuals: From Marx and Tolstoy to Sartre and Chomsky (New York: Harper Perennial, 2007), 225.
