|
Getting your Trinity Audio player ready...
|
Олег Ковачев: И най-добрият професионалист, ако не е добър човек, нищо не струва
Има една страна България. В тази страна България има един отбор „Левски“. Може и да не са чували за него.
В този отбор съм се родил, в този отбор ще умра!
Георги Аспарухов, отказвайки щедрото предложение да играе в италианския отбор „Милан“
Напускам най-старото работещо кино в София – „Влайкова“ след прожекцията на „Синята деветка“ – документалния филм за Георги Аспарухов. Аз не съм футболен запалянко – защо се просълзявам тогава? Защо не оставам равнодушна към спорта, който обикновено не забелязвам?
Сливам се с тълпата на „Орлов мост“, минавам сякаш невидима през нея, ходейки „педя над земята“. Изпълват ме родолюбиви чувства и стремеж към съвършенство, скромност и жертвоготовност. Чувствам се готова да ги проявявам.
Как една документална кино-лента за живота на един футболист, макар и легендарен, подобно на свещено четиво, успя да ми внуши това желание за извисяване?
Вярвам, че разговорът ми със създателя на „Синята деветка“ Олег Ковачев ще ми подскаже отговорите на въпросите, които си задавам.
Г-н Ковачев, какво е за Вас Георги Аспарухов – Гунди?
Георги Аспарухов е легенда. И като при всяка легенда има хора, които я украсяват, други я принизяват, а тя е високо горе, някъде в сините небеса и ще остане неопетнена, докато има левскари, които я предават на децата и внуците си.
Как се роди филмът „Синята деветка“?
Исках да е готов през 2023 г. за осемдесетгодишнината на Георги. Замислям го от много преди това. Но е трудно да се работи с немного пари и с малко свободно време. Сега се чувствам чудесно. Затворих страницата в живота си, която се нарича Аспарухов. Нямам какво повече да кажа и смятам, че направих достатъчно, за да знаят тези след нас кой е бил той.
Защо избрахте дядо да разкаже на любимото си внуче историята за Гунди?
Това е стара идея – през 2014 г. имах желание да създам филм за стогодишнината на футболния отбор на „Левски“. Не се получи, но ето че сега в много по-скромен вид успях да го заснема.
Защо избрахте Вие – лично – да изиграете ролята на дядото?
Защото съм дядо от 15 години, освен това имам опит пред камера. Че кой друг да изиграе тази роля по-добре от мен? Шегувам се, но само донякъде.
Как избрахте момчето, което изпълни ролята на внучето?
Лесно – живеехме в един блок. Често го виждах, хареса ми. Оказа се, че тренира футбол. Родителите му се зарадваха, че ще участва в този филм. Нищо, че са потомствени цесекари.
Кое беше най-трудно в реализирането на филма?
Да преодолея мъката от загубата на големия левскар и близък мой приятел Веселин Гуевски. С неговата финансова помощ започнах снимките, той измисли заглавието и почина само на 49 години. За дълго време спрях работата по филма, дори мислех да се откажа. После реших в негова памет да го завърша.
Имате богат опит в работата с архиви. Какво е усещането да се докосваш до отминала действителност?
Това е най-хубавата част от работата по един филм. Потапяш се в миналото, виждаш работата на колеги, отдавна отишли си от този свят. Разбираш характерите на героите, виждаш в какъв свят са живели. Това е огромен опит, дава идеи и става неотменима част от филма.
Как избрахте архивните кадри за този филм?
Лесно беше, защото от години ги познавам. На прожекцията си помислих, че май трябваше да сложа още малко архив. Но винаги е така – гледайки филма си, откриваш празноти, които публиката няма как да усети.
С какво личността на Гунди е повлияла Вашата личност? Кои негови добродетели се стремите да проявявате?
Скромност! Доброта. И най-добрият професионалист, ако не е добър човек, нищо не струва.
Как и защо заобичахте футбола?
Не помня как съм станал левскар. Не помня как съм обикнал футбола. Станало е несъзнателно. Когато бях дете, нямаше много забавления. Списание „Космос“ един път в месеца, новият филм в киното и неделният мач – това бяха нещата, които ме вълнуваха. Самият аз играех футбол до около тридесетата си годишнина. С приятели на поляната – както самият Гунди е играл. Но скъсах един мускул и разбрах, че трябва да престана. Сега само гледам.
Смятате ли го за възпитателна игра?
Вече не. Комерсиализацията уби възпитателния елемент в спорта. Модерно е хулигани да се бият преди и след мачовете. Отвратително е.
Какво е загубила България, загубвайки Гунди?
България загуби един добър човек, но се роди легендата, иконата Аспарухов. Отиде си млад и не остави възможност на лошите хора да го обругаят. Какво щеше да стане с него, ако беше остарял като треньор? Какво щеше да стане с Ботев и Левски, с Караджата и Хаджията ако бяха дочакали Освобождението? Нямаше да са това, което са сега, щяха да са предадени, принизени, бедни и обидени. Един мълчалив страдалец като Георги щеше да има трудна съдба.
Какво не Ви се иска да забравяме, припомняйки ни детайлно катастрофата?
Да престанат измислиците, че Държавна сигурност е убила Гунди. Разбирам, че хората някак не могат да приемат, че величие като него е виновно за катастрофата, но е така. Висока скорост и изключително лош късмет – тези две неща стигат за една голяма трагедия. Във филма подробно съм обяснил какво е станало на 30 юни 1971 г.
В кадър от филма някогашен коментатор заявява, че българският народ е имал нужда от Гунди и Господ му го е изпратил. Споделяте ли това и какви съвременни обстоятелства според Вас са необходими за появата на личност, подобна на неговата сред нас?
Това изречение е част от една книга, посветена на Аспарухов. В тъмата на социалистическата неправда, когато дори на спортните терени властваше идеологията, а не спортната логика, България е имала нужда от човек, който да не е от онези, а да е от нас. От обикновените момчета, които ритат топка и не харесват военния отбор.
Завършвате филма, поднасяйки цветя на паметниците на Васил Левски и Гунди. Каква е символиката в това?
Това е предопределено от привържениците на синия отбор от много, много години. Не само защото отборът ни се казва Левски. А защото е символ на свободните хора, защото всеки гол, отбелязан срещу отборите на статуквото от онова време, носеше надеждата за справедливост! Във филма се виждат препълнените стадиони, вълните от публика, радостта от победата, свободата да крещиш „Левски, Левски, Левски…“. И спонтанно след голяма победа на синия отбор всички се събирахме около паметника на светинята Васил Левски. За да се усетим силни, да споделим радостта си и надеждата за нещо по-добро в бъдеще. Знам, че за младите хора това ще прозвучи пресилено, но наборите ми прекрасно ще ме разберат. Така че: „Само Левски завинаги“!
