Стефан се смята първомъченик за Христовата вяра, убит в 36-ата година след раждането на Христа. Арменската църква го почита на 25 декември, католическата – ден по-късно, а православната отбелязва мъченическата му смърт на 27 декември. Предаваме текста, отпечатан от Българската православна църква в „Житията на светиите“:
След възнесението на Иисуса Христа и след слизането на Светия Дух сред апостолите, словото Господне бързо се разпространявало и числото на вярващите растяло всеки ден. Юдейските началници и членовете на синедриона с ожесточение и гняв виждали успехите на новото учение. След като предали Иисуса Христа на позорна кръстна смърт, те се надявали, че с Него ще загине и Неговото Слово. Но сега видели, че смирените рибари безстрашно и гръмко проповядват името на възкръсналия Христа, Който възлязъл на Небето и седнал отдясно на Бога; че те правят чудеса, чрез едно допиране изцеряват болни и дават зрение на слепи; че на всички езици те разпространяват учението на Христа и че думите им, изпълнени с необикновена сила, увличат множество люде, готови с радост да напуснат своите семейства и домове, за да станат последователи Христови. Виждайки всичко това, юдейските началници започнали силно да се тревожат и да вземат строги мерки против апостолите. Те ги наказвали, затваряли ги в тъмница, забранявали им да проповядват, възбуждали срещу тях народа, наричайки ги разорители на Мойсеевия закон. Но въпреки тия гонения Христовото учение се разпространявало и самите житейски потребности на новообразуваното общество се осигурявали. Защото, както говори в евангелието си свети Лука „апостолите свидетелстваха с голяма сила за възкресението на Господа Иисуса Христа и голяма благодат беше върху всички. Помежду им нямаше ни един, който да се нуждае, защото които притежаваха земи или къщи, продаваха ги и донасяха цената на продаденото и слагаха пред нозете на апостолите; и се раздаваше всекиму според нуждата“ (Деян, 4:33-45)
Между тия, които получавали храна, имало люде от различни страни и народи. Когато броят на християните се увеличил много, между тях се появил ропот. Елинистите евреи, от езически страни се оплаквали, че на техните вдовици (оставени без грижа съпруги – бел.авт.) се дават малки дажби. Това дошло до знанието на апостолите. Заети с проповядването на словото Божие, те решили да не поемат върху себе си, в ущърб на проповедта, грижите за домакинските работи на християнското общество, и затова решили на изберат из числото на учениците 7 души, на които и поверили грижите за раздаване на дажбите. Избраните били наречени „дякони“ (служители). Апостолите се помолили и ги ръкоположили и те взели дейно и ревностно да изпълняват своите задължения. Пръв измежду седемте дякони бил Стефан – човек, изпълнен с вяра и Дух Свети.
В Йерусалим числото на вярващите все повече се увеличавало. Дори мнозина от еврейските свещеници се обърнали към Христа. Това силно обезпокоило членовете на синедриона. Те встъпили в спор със Стефан, но не могли да противостоят на духовната сила и мъдрост, с която били изпълнени неговите думи – толкова повече, че Стефан правел и чудеса. Тогава те прибягнали до друго средство: възбудили срещу него народа, стареите и книжниците, като го обвинили пред синедриона, че уж хулил Бога и Мойсеевия закон. Намерили се лъжесвидетели, които потвърдили техните думи.
Повикали Стефан в синедриона. Вместо да се защитава, той започнал да обвинява своите обвинители, като доказал, че именно те непрестанно нарушават закона, макар да се хвалят с неговото изпълнение. Той припомнил всички благодеяния на Господа към еврейския народ: как Той го спасил от тежкото египетско робство, чудесно го опазил насред пустинята, дал му закон, устроил за него скинията, а след това и храма, пращал му пророци и проповедници, които му възвестявали за Христа; как тоя избран народ нарушавал Божия закон, убивал пратените при него пророци и най-после изпълнил мярата на своите престъпления, като разпнал Христа. „Твърдоглави и необрязани по сърце и уши! – извикал Стефан. – Вие всякога се противите на Светия дух, както бащите ви, тъй и вие! Те убиха ония, които предизвестиха идването на Праведника, Чиито предатели и убийци станахте вие!“ (Деян, 7:51-52)
Тези думи възбудили яростта на слушателите: те скърцали със зъби и сърцата им се късали от злоба. А Стефан, изпълнен с Дух Свети, веднага прекъснал речта си, погледнал на небето към открилото се пред очите му божествено видение и радостно извикал: „Ето, виждам небесата отворени и Сина Человечески да стои отдясно на Бога!“ Тогава всички единодушно се нахвърлили върху него и като го измъкнали вън от града в Йосафатовата долина, около Кедърския поток, започнали да хвърлят камъни върху него. А той се молил и казвал: „Господи Иисусе Христе, приеми духа ми!“ След това коленичил и извикал с висок глас: „Господи, не зачитай им тоя грях!“ – и с тия думи починал.
Нито кротостта на Стефан във време на мъченията, нито последната трогателна молитва за враговете не укротили убийците. Те дишали злоба и гняв. От всички най-вече се ожесточавал един момък на име Савел, жесток гонител на църквата Христова – оня същият, който по-късно, просветен от Духа Божи, станал най-твърд и ревностен проповедник на истинската вяра и свети апостол Павел. Преданието говори, че пресветата Дева, придружена от апостол Йоан Богослов, гледала от височината как убиват Стефан и се молила за него. Тялото на първомъченика било оставено да го изядат зверовете и птиците. Но Гамалиил, един бележит еврейски законоучител, който уважавал светия мъченик, взел честното му тяло и го погребал в своето имение. Вярващите много плакали за Стефан. Въпреки гоненията християнската Църква все повече укрепвала. Мъжеството, с което вярващите понасяли тези гонения, убеждавало безпристрастните в истинността на християнската вяра. Повярвалите, принудени да бягат от Йерусалим, където Савел жестоко гонел Църквата, се пръснали из цяла Юдея, и навсякъде числото на християните бързо се умножавало.
В 415 г. мощите на първомъченика Стефан били открити чрез чудно видение, което имал един свещеник. Те били поставени в Сионския храм в Йерусалим.
„Свети Стефан“ е кръстена и желязната българска черква в Истанбул
Ето и нейната история. През 1849 година княз Стефан Богориди, внук на Софроний Врачански и висш османски сановник от български произход, подарява на българските християни голям двор с три постройки – една дървена и две каменни, в цариградския квартал „Фенер“ между площадите „Балат“ и „Фенер“, на самия бряг на Златния рог, близо до седалището на Вселенската патриаршия. На 17 октомври същата година е издаден официален султански ферман, позволяващ на българите да имат собствен молитвен дом в Истанбул. Долният етаж на подарената от Стефан Богориди дървена къща е превърнат във временен параклис и е тържествено осветен на 9 октомври 1849 година от гръцкия митрополит Прокопий Созоагатополски – единственият от архиереите на Вселенската патриаршия, който може да служи на църковнославянски. По-късно параклисът прераства в самостоятелен храм, известен като Дървената църква, и е посветен на първомъченик и архидякон Стефан в чест на дарителя Стефан Богориди. През 1850 година каменните къщи в двора са разрушени и с материала е изградена триетажна постройка с 25 стаи, известна като Метоха, която по-късно става седалище на Българската екзархия, създадена със султански ферман на 27 февруари 1870 година. Екзархията функционира в Истанбул и до Балканската война през 1912 година.
Изграждането на желязната църква започва през 1891 г., след като на 25 юни 1890 година със султански ферман се разрешава на Българската екзархия да построи нов храм на мястото на Дървената църква. Автор на проекта е завършилият в Рим османски архитект от арменски произход Ховсеп Азнавур. По негово предложение църквата е изградена от предварително изготвени сглобяеми железни плоскости, вместо с бетонни основи, заради нестабилния терен. Основният камък е поставен от екзарх Йосиф I през месец юни 1891 г. Търгът за изработване на чугунените елементи на църквата е спечелен от австрийската фирма Рудолф Филип Ваагнер. Елементите, тежащи 500 тона, са изработени във Виена между 1893 и 1895 и са откарани по железницата до Триест, а оттам с параходи до Цариград. Скелетът на църквата е от стомана, а страните от ковано желязо, всички елементи са захванати за основите с болтове, гайки и нитове – общо около 4 милиона. Сглобяването на Желязната църква приключва на 14 юли 1896 г.
В архитектурно отношение отвън църквата съчетава елементи на необарок, неоготика и византийски стил. Интериорът също е изработен във Виена – коринтски колони, ангелчета и флорални мотиви са завинтени или занитени във вътрешността. Не минава и без перипетии: виенските майстори изработили иконостаса по католически образец и секретарят на екзархията Атанас Шопов с архитекта Азнавур наемат руска фирма за избработка на православен иконостас. Иконите са изписани от руския художник Клавдий Лебедев, шестте камбани също са отлети в Русия. Две от тях са в църквата и днес.
Тържественото освещаване на новата църква „Свети Стефан“ е извършено от екзарх Йосиф I на 8 септември 1898 година – Рождество Богородично. От старата дървена църква е съхранен напрестолният камък от олтара, за да напомня за историческата ѝ роля в продължение на половин век. В двора на „Свети Стефан“ са погребани българските църковни дейци Иларион Макариополски, Авксентий Велешки, Мелетий Велешки и Паисий Пловдивски.
От 2010 до 2017 г. църквата търпи реставрация, водена от турската архитектка Фикрие Булмуназ. За ремонта са похарчени 16 милиона лири (около 7 милиона лева). Петнадесет от тях са от бюджета на община Истанбул, българската държава участва с един милион.
