Коментар
Навършиха се 100 години от Мечо Пух – началото на поредица от книги на Алън Александър Милн (1882–1956). Те излязоха във времена, много подобни на нашите, и носеха дух и послание, към които трябва отново да се върнем. В епоха на цинизъм и социална/културна разпокъсаност трябва да преоткрием и преживеем отново невинността на детството.
Книгите дадоха на Англия и на целия англоезичен свят нещо като прераждане след ужасите на Голямата война. Филм за автора и неговата биография е „Сбогом, Кристофър Робин“ (2017). Това е великолепен филм за предисторията, която води началото си от собствената военна травма на автора. Той работи години наред, за да накара обществото да се изправи пред ужасната истина. Но пише за публика, която иска да забрави. Той намира своя отговор във въображението на сина си Кристофър.
Трябва да разберем контекста. Преди Голямата война има десетилетия на едни от най-големите технологични и социални постижения, регистрирани някога в историята на човечеството. Темпото на технологичното развитие е спиращо дъха. Градските пейзажи се променят драматично, а сградите се издигат към облаците. Стоманата прави строителството на мостове възможно както никога досега. Електричеството осветява тъмнината. Телефонът преобръща комуникацията. Полетът вече е възможен.
В края на XIX век се ражда идеологията, че мирът и благоденствието вече са неизбежни, защото човечеството най-сетне е разбрало тайната на великите общества. Британската империя е в своя апогей и изглежда, че нищо не може да прекъсне похода на прогреса. Това се усеща в цялата литература от онова време, в повсеместния стремеж към съвършенство в човешките дела.
Началото на Голямата война разрушава всичко. То показва по начин, усетен от всяка общност и семейство, ужасяващата бруталност на новите технологии в ръцете на държавници, които нямат представа какво правят. Кръвопролитията са шокиращи. Такъв е и начинът, по който войната мобилизира цялото цивилно население във всяка страна в Европа, както и в Америка.
Милн е роден в Лондон и посещава училище, ръководено от баща му, учи математика в Тринити Колидж, Кеймбридж, и работи като помощник-редактор и автор в хумористичното списание Punch. След като доброволно се записва за войната – така или иначе би бил мобилизиран – преживяното го променя завинаги.
През юли 1916 г. той е изпратен на Западния фронт във Франция, където служи като офицер по свръзките в ранните етапи на битката при Сома, една от най-кървавите битки на войната. Задълженията му включват полагане и поддържане на телефонни кабели при опасни условия, понякога на или близо до фронтовата линия и ничията земя.
Той става свидетел на ожесточени сражения и тежки загуби. Близки приятели са убити. Един от тях, Ърнест Пуш, е разкъсан от снаряд, докато сяда да пие чай. По-късно братът на Пуш е убит от снайперист. Поне веднъж неговото подразделение предприема атака, която е покосена от германски картечен огън. Никой от мъжете не стига на по-малко от около 20 ярда от германските окопи. В този бой батальонът дава десетки убити и над 100 ранени.
През ноември 1916 г., докато батальонът е в по-тихи окопи край Лоос (след като е изтеглен от основните боеве при Сома), Милн се разболява от окопна треска – бактериална инфекция, предавана от въшки по тялото, която причинява повтаряща се висока температура и продължителна слабост. Той е евакуиран в Англия и прекарва седмици в болница. След като се възстановява, е изпратен във Военното министерство, по-конкретно в отдела за военно разузнаване/пропаганда, където пише пропагандни материали. Тоест лъже.
По-късно той описва преживяването с много силни думи, като пише, че то го е направило „почти физически болен от този кошмар на умствено и нравствено разложение“. Както би било при всеки, той преживява тежък „shell shock“, днес наричан ПТСР ( Посттравматично стресово разстройство), което не е болест, а травма, родена от морален ужас. Нищо от това няма смисъл. Никога няма.
По-късно отчаяно се опитва да използва таланта си, за да описва, обяснява и предупреждава. Не намира публика и страда от това. Потиснат и изгубен, той се хвърля в бащинството. Всеки родител разбира точно какво е видял той в малкото си момче. Видял е ново начало, нов живот, роден в невинност и готов за велик живот. Детето е пощадено от травмата на баща си. А бащата осъзнава, че основната му задача в живота е да вдъхновява света чрез живота на сина си.
По-конкретно, той и синът му измислят вълшебни фантастични светове, създадени от плюшени играчки. Те създават мирна, щастлива и разнообразна общност на приятелството, изпълнена с ексцентричност и приключения. Усещайки как това преживяване се превръща в източник на собственото му изцеление, Милн се отказва да пише ужасяващи военни истории и поема в другата посока – към възхвалата на невинността на детството.
От играчките на сина му се раждат Мечо Пух, както и Прасчо, Йори, Ру, Тигър, Бухала и Заека.
Мястото на действието, Голямата гора от сто акра, е вдъхновено от Ашдаунската гора близо до селския дом на семейството (фермата „Кочфорд“) в Източен Съсекс.
Милн за първи път включва версия на мечето в стихотворението „Плюшено мече“ (в списание Punch и в поетичния сборник от 1924 г. „Когато бяхме много малки“). Първата пълна история, „Неподходящият вид пчели“ (за опита на Пух с балон да стигне до меда), се появява в London Evening News на Бъдни вечер през 1925 г. Следват основните книги, всички илюстрирани от Е. Х. Шепард, чиито рисунки, отчасти базирани на мечето на собствения му син, стават неотделими от текста.
Тонът е мек, хумористичен и сдържан – изпълнен с игра на думи, буквалистка логика и малки по мащаб „приключения“, които възпяват всекидневното въображение. Основните произведения се появяват от средата до края на 20-те години на XX век.
Книгите имат незабавен търговски и критически успех. „Мечо Пух“ продава бързо десетки хиляди екземпляра във Великобритания и 150 000 екземпляра в Съединените щати до края на 1926 г. Те остават непрекъснато в печат, преведени са на повече от 50 езика (включително латинска версия, Winnie ille Pu, която влиза в списъка на бестселърите на New York Times) и се продават в много милиони екземпляри по света.
Мърчандайзингът започва рано (Стивън Слезинджър придобива права през 30-те години). Disney лицензира героите през 1961 г., пуска първия анимационен късометражен филм през 1966 г. („Мечо Пух и меденото дърво“) и изгражда огромен световен франчайз от филми, телевизия, атракции в увеселителни паркове и продукти, който превръща Пух в един от най-разпознаваемите герои в света.
Оригиналните плюшени играчки са изложени в Нюйоркската обществена библиотека. Книгите повлияват на по-късни произведения (включително „Дао-то на Пух“ на Бенджамин Хоф), на философски дискусии и на популярната култура; те също така понякога са обект на съвременни критики или политически употреби (например мемета).
Защо това има значение в нашето време? Последните шест години, започнали с злополучния отговор на пандемията, са аналогични на нашата собствена Голяма война; обещаното изкореняване на една болест се превръща в атака срещу основни права и свободи, завършила с биологично нашествие, породено от лабораторната наука. То завършва с травма.
Чрез живота на децата възрастните могат да намерят бягство от травмите на живота. Това е едно от най-големите благословения да имаш деца. Те вдъхват надежда, че животът може да започне отново – свеж и неопетнен от хищничествата и жестокостите на света. Те дават прозорец към радостта, която е възможна. По-специално „Мечо Пух“ възпява малките радости на домашния живот и на собственото ни обкръжение – единственото, което в крайна сметка можем да контролираме.
Милн намира своя отговор на травмата и го споделя със света. Неговото творчество остава толкова свежо и актуално за нас, колкото и в деня, когато е написано. Всички ние се нуждаем от тази Гора от сто акра в собствения си живот.
