Моноспектакълът на Мартина Пенева по пиесата на Били Колинс разрязва безпощадно съвременното общество и оставя зрителя сам пред въпроса накъде върви то
На 24 септември Народният театър „Иван Вазов“ откри новия си сезон в зала „Апостол Карамитев“ с премиерата на „Свръхпредел“ (https://nationaltheatre.bg/bg/predstavlenie/svrkhpredel) от британската драматуржка Били Колинс .
Това е спектакъл, сблъскващ зрителя със свят, в който човекът постепенно е изгубил стойността си, защото тя вече се измерва в притежание, потребление, видимост и одобрение.
„Всичко лошо е огромно и всичко красиво е опетнено.“
Това изречение, произнесено от един от героите, в които се превъплъщава Мартина Пенева, сякаш концентрира в себе си атмосферата на целия спектакъл. „Всички тези… неща. Всичко е някак си… евтино. Всичко е… боклук. Лъскав, еднократен, неонов.“
Диагнозата, които поставя представлението – диагноза на свят, в който красивото е изгубило своята чистота, а грозното е станало огромно и натрапчиво.
Разрез на един свят, стигнал своя свръхпредел
Под режисурата на Надя Панчева постановъчният екип представя разрез на съвременното общество – разрез на остатъците от човека днес, стигнал до там, да продаде почти всички части от тялото си, за да се сдобие с лъскави и не чак толкова лъскави предмети, обувки и дрехи.
Пиесата на Били Колинс е динамична, остроумна, иронична и безпощадна в анализа си на потребителската култура, отчуждението и загубата на човечността. Авторката излага на показ язвите на съвременността с такава откровеност, че на моменти сякаш търси у зрителя не съчувствие, а отвращение.
В такъв свят живеят Алис, Бен и Чарли.
Алис е на петнайсет, деветокласничка, с най-добрите оценки по математика, английски и история. Никога не забравя да събира разделно боклука.
Бен е на трийсет и пет, маркетингов сътрудник. Интересите му включват фитнес, ресторанти, винтидж и мохито.
Чарли е на двайсет и пет, безработна, бакалавър по психология. Живее в къща с четирима непознати и обича анимация и диско от 70-те.
Тримата са различни, но ги свързват социалната изолация и липсата на истинска човешка връзка. В свят, в който консумеризмът е достигнал своя свръхпредел, статутът се определя от нещата, които притежаваш, приятелството се измерва в лайквания, а бъдещето изглежда ужасяващо. В онлайн свят, където всеки разговор е потенциална търговска сделка, Алис, Бен и Чарли все повече губят способността си да бъдат хора. И с последно усилие, чрез крайни, едновременно обезпокоителни и сюрреалистични жестове, се опитват да придадат смисъл на живота си.
Една актриса, много лица
Мартина Пенева изнася целия спектакъл на раменете си.
Играта ѝ е впечатляваща. Тя се превъплъщава във всички персонажи с изключителна лекота, убедителност и голяма физическа и емоционална издръжливост. Преходите между различните характери са естествени и бързи, без персонажите да губят нищо от своята индивидуалност.
Именно тази нейна способност да преминава от един персонаж към друг прави още по-видима самотата на героите. Те са различни лица на един и същ свят – свят, в който човекът все по-трудно среща истинска близост.
Между сцената и действителността
Спектакълът завършва, но усещането за него не изчезва с излизането от театъра.
Моноспектакълът се играе под унищожително „думкане“ от музиката на Александър Даниел, изпълнявана от него на живо по време на постановката. Излизам от театъра и си отдъхвам от този ритъм и тези звуци, които Били Колинс вероятно използва, за да ни потопи в пулса на съвременността, и се запътвам към градинката пред „Кристал“.
А там реве огромна тълпа. Надига и подхвърля бутилки с бира и кутии с енергийни напитки под звуците на не по-малко разрушителен чалго-рап-хип-хоп. Един от фаворитите на тълпата се качва върху челото на паметника на Стефан Стамболов пред ревящия възторг на тълпата.
Вървя през тази тълпа от заблудени деца, изпълнена със състрадание.
Не се страхувам за бъдещето на света, но усещам, че то ще бъде различно за всеки и че времената, в които живеем, са разделни. Някои ще поемат по правия път и ще се спасят, ще минат сякаш в скафандър през заобикалящата ги кал. Не се страхувам за тях.
Счупеното ангелче
В един от монолозите си героят отправя обвинение за разложението на днешния свят – към предишните поколения. От тях според него е започнал гнилостният процес. Били Колинс разкрива вижда причината в едно счупено в детството на един от героите стъклено ангелче, символ на вярата на предишните поколения в божественото. С това авторката заявява, че ако съединим счупените стъкълца, ако възвърнем вярата си в традиционните ценности, ще успеем да се спасим.
Ако тази пиеса беше поставена преди 40 години, бихме казали, че е плод на източната пропаганда, целяща да ни покаже колко гнил е капиталистическият свят. Но не – в наши дни разрухата изглежда обхваща целия свят.
И все пак – изборът остава
Ще има хора, които след като гледат постановката „Свръхпредел“, ще започнат да поощряваг младежите, които вървят срещу течението в нашия свят. Ще им се прииска да им подадат ръка и да тържествуват заедно с тях – при всеки успех в училищна олимпиада, музикален конкурс, при всяка спортна или професионална победа, при всяко семейно или приятелско събиране, което организират. Ще има и такива, които ще си помислят, че всички млади са изгубени в заблуда и че не могат да ги променят или спасят.
Да, тази пиеса ще накара всеки зрител да се позиционира. Някои младежи ще разпознаят себе си в хаотичния младежки мозък и упадъчния морал, представени на сцената, и ще се успокоят, че не само те са такива. Други ще бъдат силно отблъснати от тази действителност и ще направят всичко, за да я избегнат, да я заобиколят.
А ако сред зрителите има хора с драматургичен или литературен талант, може би ще обърнат гръб на тази тематика и ще започнат да творят, утвърждавайки положителното и красивито в нашия свят.
