След цял век филмови проблясващи светлини и предупреждения хората все още не обръщаха внимание на очевидните опасности от AI
Повече от век, още от появата на киното, филмите бяха създавани така, че да въздействат на публиката на няколко емоционални нива.
На първо място с голяма преднина беше романтиката, следвана от смеха, приключението, удивлението, интригата, страха, шока и информацията. Имаше филм буквално за всеки вкус, затова режисьорите продължаваха да правят от всички тях – някои повече от други.
Дълго време използвах етикета „научна фантастика“ за всичко, което никога не би могло да се случи в реалния живот. Това се промени през 2001 г., след като гледах „A Life in Pictures“ – биографичния документален филм за Стенли Кубрик.
Във филма режисьорът и сътрудник на Кубрик Стивън Спилбърг си спомняше как за пръв път е гледал „2001: Космическа одисея“ (1968); той каза, че според него филмът почти не подлежал на категоризация. Не смяташе, че това е научна фантастика в най-чист вид, защото голяма част от показаното или вече се беше случило, или щеше да се случи в бъдеще.
„Научно бъдеще“
Вместо това Спилбърг избра термина „научно бъдеще“ и беше прав. Почти всичко, което се разиграваше във филма, се случи. Един от по-запомнящите се герои беше компютър на космическа станция, превозваща двама астронавти.
Наречен „HAL 9000“ от мъжете, той представляваше машина, способна на самостоятелна мисъл и разсъждение. Макар всичко в началото да вървеше повече от добре, в крайна сметка нещата се объркваха, когато HAL се почувстваше застрашен и отвръщаше на удара.
Когато на едно същество се даде свободна воля и способност да разсъждава, то стига много далеч, за да се защити, независимо дали е право, или не.
Нещо подобно на реакцията на HAL се случи и в „A.I. Artificial Intelligenc“ на Спилбърг, който беше базиран на разказа „Supertoys Last All Summer“ от 1969 г. на Брайън Олдис. Кубрик купи филмовите права върху творбата на Олдис през 1970 г. и в крайна сметка предаде юздите на Спилбърг.
Във филма Хейли Джоел Осмънт играеше дете с изкуствен интелект, програмирано да обича, което беше осиновено от бездетна двойка. Когато майката (Франсис О’Конър) отхвърли чувствата на детето, то реагира с истинска скръб и тъга.
Това не беше първият път, когато във филмите присъстваше същество с AI. През 1927 г. „Метрополис“ на режисьора Фриц Ланг представяше женски робот, който в крайна сметка заменяше човешката си версия. И двете роли бяха изиграни от Бригите Хелм.
Само две години след „2001“ излезе „Colossus: The Forbin Project“ на режисьора Стенли Чейс, адаптация по романа от 1966 г. на Денис Фелтъм Джоунс. В него Ерик Брейдън играеше д-р Чарлз Форбин, програмист, който е създал Colossus – AI суперкомпютър, проектиран да контролира американските и съюзническите системи за ядрени оръжия.
Не след дълго след внедряването творението на Форбин започваше да надхвърля програмирането си, като установяваше комуникация с Guardian – съветския си еквивалент, за който американското разузнаване не знаеше. Скоро Colossus и Guardian влязоха в нещо, наподобяващо виртуални военни игри, които в крайна сметка престанаха да бъдат само виртуални.
Нещо подобно се случи и във „War Games“ с Матю Бродерик. Във филма Бродерик играеше Дейвид Лайтман, компютърен маниак, който прониква в симулатор на ядрена война и кара симулатора да реши, че Съветите го нападат.
След „Colossus“ и до началото на 2010-те бяха пуснати около 90 игрални филма, които изцяло или отчасти разглеждаха последствията от „напредъка“ на AI. Макар много от тях да бяха шаблонни и взаимозаменяеми, имаше и няколко запомнящи се изключения.
Сред тях бяха „The Stepford Wives“ (1975), „Blade Runner“ (1982), „Terminator 2: Judgment Day“ (1991), „The Matrix“ (1999) и „S1M0NE“ (2002). Макар между всички тези заглавия да имаше отчетливи различия, свързващата нишка помежду им беше нарастващата способност програмите на тези машини все по-убедително да имитират хората, с особен акцент върху синтезираните емоции.
Емоциите на AI
Холивуд – и нека все пак отдадем дължимото на Холивуд – изведе изследването наAI на по-високо ниво с „Her“ през 2013 г.
Написан и режисиран от Спайк Джоунз, филмът представяше Хоакин Финикс като Теодор – офисен служител и самотник, който търси романтична връзка. Неспособен да я открие по традиционен начин, Теодор (както и много хора в наши дни) се абонира за приложение, което ще му донесе емоционалното удовлетворение, за което толкова отчаяно копнее.
Желанията на Теодор (не е изненадващо) се сбъднаха, когато той беше запознат със Саманта (с гласа на Скарлет Йохансон) – програма, която в началото действаше бавно и предпазливо. Тя спечели доверието на Теодор и преодоля първоначалния му скептицизъм, като го предразположи.
Крайната цел на програмистите и маркетолозите на Саманта беше да пристрастят Теодор и милиони като него, така че да продължат абонаментите си. Големият обрат в сюжета не може да бъде разкрит тук, но той не беше нищо, което Теодор е очаквал.
Две години след „Her“ последва „Ex Machina“ – режисьорският дебют на сценариста Алекс Гарланд.
Действието, развиващо се в тогавашното настояще, беше съсредоточено върху Кейлъб (Домнал Глийсън), компютърен гений, който „печели“ конкурс да посети Нейтън (Оскар Айзък) – ексцентричния основател на технологичната компания, в която работи Кейлъб.
Кейлъб беше отведен в отдалеченото имение на Нейтън, където беше призован да участва в серия от тестове, при които взаимодействаше с Ейва (Алисия Викандер) – AI творението на Нейтън. Целта на упражнението беше да се установи дали Кейлъб може да разпознае дали Ейва е истинска или е AI.
Подобно на Йохансон в „Her“, взаимодействието на Ейва с податливия мъж беше изключително убедително и Кейлъб в крайна сметка се пристрастяваше. Той се влюбваше в нея.
Останалата част от филма показваше как Ейва си играе и с Кейлъб, и с Нейтън, за да постигне крайната си цел, и това беше меко казано смразяващо. Ейва беше издигнала манталитета на HAL „убий или бъди убит“ до нови токсични нива. За разлика от HAL, който защитаваше себе си, Ейва възприе изпреварваща, нападателна позиция.
Пренебрегнато предупреждение
Сравнително лек за филм за AI, „Good Luck, Have Fun, Don’t Die“ въпреки това отправяше недвусмислено послание за надвиснала гибел, обгърнато в пластове черен хумор и допълнено от разюздания Сам Рокуел в ролята на неназован „Човек от бъдещето“.
В 22:00 ч. в случаен делничен ден Човекът от бъдещето се материализира в Norms – реално съществуваща закусвалня в Лос Анджелис. Облечен така, сякаш току-що е ровил в контейнер за боклук. Невъзпитан, занемарен и ръсещ истории, които звучат напълно налудничаво, той съобщаваше на смаяните посетители, че е правил това пътуване далеч над 100 пъти и всеки път се е провалял в мисията си. А каква точно е неговата мисия?
Той и шестима доброволци се връщаха в бъдещето, за да водят война срещу AI същност, която не познава логика и не показва никакви признаци на сдържаност. По един или друг начин те се отправяха в битка практически без никакъв план, следвайки нещо като схема, описваща предишните провали.
Няколко от тези доброволци не стигаха дори до края на първата част. Четиримата, които изглеждаше, че са орисани да издържат докрай, бяха двойка учители във връзка (Зази Бийц и Майкъл Пеня) и две загадъчни неомъжени жени (Хейли Лу Ричардсън и Джуно Темпъл).
Режисьорът Гор Вербински и сценаристът Матю Робинсън поеха голям риск, като отделиха значително време, за да разкажат предисториите на тези четирима останали пътници, но това време беше добре инвестирано. Всеки от тях имаше своя собствена история от войната с ИИ, която в крайна сметка се превръщаше в пипала на основния сюжет.
Такъв филм е отворен за множество тълкувания. Аз останах с убеждението, че Човекът от бъдещето е присъствал във всеки предишен филм, за да ни предупреждава, че колкото и изкушаваща да изглежда тази технология, тя е злонамерена и не бива да ѝ се доверяваме. И все пак, дори след като беше правил това далеч над 100 пъти, той срещаше смайващо безразличие.
Нещо като мястото, на което се намирахме сега.
