Как Фондът на ООН за населението финансира и награди Китай в годините на принудителните аборти и стерилизации по политиката на едно дете
Коментар
На 18 юли 1983 г. носителят на Нобелова награда за икономика Теодор Шулц взе решение, което се оказа предвестник на един от най-големите скандали в историята на Организацията на обединените нации. Шулц напусна комитета към Фонда на ООН за населението (UNFPA), потресен от избора на Индира Ганди от Индия и Циен Синджун от Китай за първите носители на новата награда на фонда в областта на населението.
Според ООН наградата се присъжда „в знак на признание за изключителен принос по въпросите на населението и репродуктивното здраве и за тяхното решаване“.
Мотивите на Шулц за оставката бяха ясни. Китай беше печално известен с прилагането на политиката на едно дете, при която държавата оказваше икономически и социален натиск, а и прибягваше до откровена принуда, за да ограничи прираста на населението. И Индия, и Китай стигнаха дотам, че подлагаха жени на принудителни аборти и стерилизации.
Отвращението на Шулц беше осезаемо. Той написа недвусмислено, че изборът на наградените е „пародия, която изцяло противоречи на добрата воля, с която приех поканата ви [да вляза в комитета]“.
Така започна един от най-спорните съюзи в историята на ООН. За да видим докъде стига връзката на ООН с политиката на едно дете, трябва да разгледаме историята на самата политика.
Истерията около населението и политиката на едно дете
Макар политиката на едно дете официално да е започнала през 1979 г., семената ѝ бяха посяти много по-рано. Както описва историкът и политолог Тайрийн Уайт, отначало председателят Мао Цзедун гледаше с оптимизъм на прираста на населението в Китай, но към средата на 50-те години на XX век промени възгледите си. Мао оприличи свободата да имаш деца на анархия, като заяви:
„[Ние] имаме нужда от планирани раждания. Мисля, че човечеството е най-неумело в управлението на самото себе си. То има планове за промишленото производство, за производството на текстил, на стоки за бита, на стомана; [но] няма планове за производството на хора. Това е анархия – без власт, без организация, без правила… няма да има какво да се яде.“
Този завой към централизиран контрол върху населението настъпи приблизително по същото време, когато подобни възгледи набираха популярност на Запад. През 1954 г. бизнесменът и активист срещу прираста на населението Хю Мур издаде брошурата си „Демографската бомба“, която по-късно вдъхнови еколога и привърженик на принудителния контрол върху раждаемостта Пол Ерлих да даде същото заглавие на своята влиятелна книга от 1968 г.
Макар първоначалната подкрепа на Мао за контрола върху населението да произтича, изглежда, от комунистическата му философия на централно планиране (склонност, която икономистът Лудвиг фон Мизес предсказа в книгата си „Социализмът“), влиянието на Запада също изигра роля.
През 1978 г. Мао беше мъртъв от две години, но стремежът му към централно планиране на населението продължи да живее чрез Сун Дзиен, китайски учен в областта на ракетите. Военнонаучната подготовка на Сун го правеше възприемчив към идеята за научен подход към планирането на населението, а през 1978 г. той получи средствата за това. Както описва антроположката Сюзан Грийнхолдж, „по време на посещение в Хелзинки, Финландия, за участие в Седмия световен конгрес на Международната федерация по автоматично управление, който се провежда на всеки три години, Сун се натъкна на радикално нова (за Китай) природонаучна теория за населението и неговия контрол, основана на кибернетиката и свързана с добре известната работа на Римския клуб“.
Моделът, на който попадна, беше „Свят 3“ (World3) на Римския клуб – мозъчен тръст, който се противопоставя на прираста на населението. Този модел, по-късно подложен на сериозна критика, пристигна заедно със Сун в Китай и стана основата на политиката на едно дете.

Как ООН подхрани принудата в Китай
И така, западната паника около прираста на населението явно проникна в Китай, но какво да кажем за ООН? Колко влияние имаше тя? Като начало трябва да уточним, че Организацията на обединените нации отрича някога изрично да е насърчавала принудителния контрол върху населението в Китай.
Същевременно изглежда ясно, че действията на UNFPA съзнателно улесниха, подкрепиха и насърчиха апарата на китайската политика за населението точно когато беше известно, че той упражнява принуда над жените в цялата страна.
Както документира изследователят Стивън Мошър, през 1980 г. UNFPA одобри отпускането на 50 млн. долара (близо четвърт милиард долара по днешни цени) на Китай за дейности по планиране на населението. Това беше годината веднага след като Китай започна политиката на едно дете.
Според показания пред Конгреса на САЩ тези средства бяха използвани за „различни дейности, свързани с населението, включително преброяването от 1982 г., демографско обучение и семейно планиране. Помощта на UNFPA в областта на семейното планиране включваше подкрепа за създаването на информационен център по въпросите на населението и на учебен център за служители по семейното планиране“.
UNFPA отрича тези средства да са били предназначени за принудителен контрол върху населението, но независимо от намеренията е очевидно как външно финансиране за преброяване, демографско обучение и центрове и служители по семейното планиране би било използвано при прилагането на политиката на едно дете.
Челси Фолет, научен сътрудник в Института „Катон“, отбелязва:
„[Помощта] предвиждаше парите отчасти да финансират обучението на 70 000 служители по семейното планиране и мащабна кампания за по-малки семейства. Китайската държавна асоциация, която отговаряше за прилагането на политиката на едно дете, стана член на IPPF [Международната федерация по семейно планиране] през 1983 г.… дори когато привидно не финансираше принудата, [финансовата подкрепа] освобождаваше ресурси за политиката на едно дете… Средствата на UNFPA отидоха за обучението и оборудването на хората, които по-късно извършваха принудителните процедури. UNFPA плати и за много от компютрите, с които се изчисляваха квотите за раждания.“
Защитниците на UNFPA може да се изкушат да кажат, че тогава фондът не е знаел за тези действия, но това не го оневинява. Същият протокол на Конгреса показва, че за принудителните стерилизации стана широко известно през 1983 г. и UNFPA започна разследване. Въпреки това UNFPA предостави още 50 млн. долара помощ между 1985 и 1989 г.
Нещо повече – както вече споменах, UNFPA присъди на Китай наградата в областта на населението след като всичко това излезе наяве. Дали присъждането на награда за политика в областта на населението и на близо четвърт милиард долара (по днешни цени) на държава, за която се знае, че подлага собствените си граждани на принудителни стерилизации и аборти, означава подкрепа за тази политика? Аз знам моя отговор.
Въпреки съобщенията за принуда в големите медии, оставката на Шулц и годишните доклади на Държавния департамент на САЩ за правата на човека по страни мнозина в UNFPA продължаваха да отричат принудата. Мошър документира, че ръководителката на UNFPA Нафис Садик отричаше принудата в Китай, свързана с политиката на едно дете, чак до 1989 г. През 1991 г., според Мошър:
„[Садик] добави, че «UNFPA ще наеме някои от [китайските експерти по семейно планиране] да работят в други страни и да популяризират опита на Китай в ограничаването на прираста на населението и в семейното планиране».“
В отговор на това безотговорно поведение САЩ спряха обичайното си финансиране за UNFPA от 1985 до 1993 г. Споменатите по-горе показания пред Конгреса бяха част от процеса, довел до това решение.
Въпреки всичко това, доколкото установих при проучването си, Организацията на обединените нации никога не е поднасяла извинение и не е признавала каквато и да е вина нито за финансирането, нито за наградата, с които подкрепи този ужас в Китай.

Когато помощта вреди
Как можа да се стигне дотук? Убедителен отговор на въпроса защо хуманитарната помощ се проваля дава икономистът Крис Койн в книгата си „Вредата от доброто: Защо хуманитарната дейност се проваля“. Койн описва случаи, в които хуманитарната помощ от държавни агенции и международни организации, сред които Американската агенция за международно развитие (USAID) и UNFPA, като че ли системно не успява да донесе реално подобрение.
Аргументацията на Койн има много страни, но ще се спра на две. Първо, двигател на политиките за населението през XX век беше, поне отчасти, развитието. Противниците на прираста на населението не само смятаха, че политиките им ще помогнат на държавите да избегнат проблеми – те вярваха, че страните, които овладеят проблемите си с населението, ще забогатеят. Но както посочва Койн, когато става дума за това как да забогатеят държавите, правителствата и международните организации за планиране се сблъскват с проблема на знанието. С други думи, без знанието, което пазарните цени и печалбите дават за това кои стоки и услуги като цяло са полезни, планиращите нямат начин да разберат дали използването на оскъдните ресурси носи на обществото повече полза, отколкото вреда.
Липсата на знание води до проблема със стимулите. Ако правителствата и държавните организации като ООН нямат знанието да подобрят общественото благосъстояние, те трябва да вземат решенията си въз основа на друга информация.
Ако постигането на възможно най-голямо обществено благосъстояние е непостижима цел, хората в тези организации ще го заменят със собствените си лични цели. Няма гаранция, че стимулите на служителите ще съвпаднат с интересите на гражданите. Ако политиците в Китай печелят от повече власт и контрол, разумно е да се очаква, че успешни ще бъдат онези от тях, които най-добре използват вноските на UNFPA така, че да си осигурят повече власт и контрол.
Възможно е UNFPA първоначално да не е възнамерявал да подхранва политиката на едно дете, но доказателствата сочат, че го е направил. В този случай усилията му за контрол върху населението, изглежда, се добавят към и без това дългия списък на Койн с провалени мисии за развитие.
Препечатано от Daily Economy, издание на Американския институт за икономически изследвания (AIER).
Изразените в тази статия възгледи са мнение на автора и не отразяват непременно позицията на The Epoch Times.


















